Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, ……...
08.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-г въззивен състав, в публичното заседание на трети юни две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : СИМЕОН СТОЙЧЕВ
мл.с. СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдията Стойчев гр.д. № 9224 по описа на СГС
за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на ищеца
С.И.Х., ЕГН ********** срещу решение № 48555 от 15.10.2018 г. по гр.д. №33954/2015
г. на Софийския районен съд, 90 състав, с което е отхвърлен предявеният от С.И.Х.
с ЕГН ********** срещу ответниците П.Г.Х. с ЕГН **********, А.Г.М. с ЕГН **********,
Г.Г.З. с ЕГН **********, Ф.Н.Т. с ЕГН **********, Т.К.Й. с ЕГН ********** и В.К.И.
с ЕГН **********, положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, относно признаването за установено по отношение на ответниците, че въз
основата на упражнявано от ищцата давностно владение, считано от 01.06.1997г.
до 01.06.2008г. е придобила собствеността и е станала едноличен собственик на
жилище №115, находящо се в гр.София, ж.к.“********- самостоятелен обект в
сграда с идентификатор 68134.4089.14.9.115, съгласно кадастралната карта и регистри
на гр.София, заедно с припадащото се към него избено помещение №29, ведно с
1,173% идеални части от правото на строеж върху имот с идентификатор
68134.4089.14, съгласно кадастралната карта и регистри на гр.София.
В жалбите се твърди, че решението на
СРС е неправилно, като съдът неправилно е определил към кой момент се
претендира установяване на правото на собственост, неправилно е анализирал как
се обективира завладяването на имота от ищцата и наличието на доброволно
предаване променя ли анимуса на новия владелец, различен от собственика,
неправилно е приложил Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 на ВКС по
тълк.дело № 1/ 2012 г. на ОСГТК, където се анализира съсобственост възникнала
от наследяване, изцяло е игнорирал показанията на свидетелите в частта касаещи
завладяването на имота и съответно това завладяване за кого е осъществявано при
наличие на фактическа раздяла между ищцата и ответника П.Х., неправилно е
приложил правни последици на неосъществени правни факти, не е анализирал в
цялост писмените доказателства досежно декларирането на имота от ответниците, в
нарушение на правилата за безпристрастност е обявил, че признанието на
ответника П.Х. е симулативно, неправилно е анализирал действията на ответника П.Х.
относно получената нотариална покана, с която се претендира обезщетение,
неправилно е анализирал правните последици между действията на ответниците как
рефлектират върху правната сфера на ищцата след придобиване правото на
собственост, че при наличие на категорични доказателства относно наличието на
явно, непрекъснато и необезпокоявано владение в посочения период е следвало да
направи правния извод, че владението е осъществяване от 1996 г. до настоящия
момент.
Предвид
изложеното, жалбоподателя моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
уважи предявения иск. Не претендира разноски, но прави евентуално възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Въззиваемият П.Г.Х. не е подал
отговор на въззивната жалба, не заявява становище в проведеното съдебно
заседание.
Въззиваемите
А.Г.М. с ЕГН **********, Г.Г.З. с
ЕГН **********, Ф.Н.Т. с ЕГН **********, Т.К.Й. с ЕГН ********** и В.К.И. с ЕГН
**********, в
срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират разноски.
Съдът, като
обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните
по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните
– т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият
случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
Спорът в настоящето
производство е съсредоточен върху това дали ищеца е упражнявал владение през времето от началото на месец юни 1997 година до
датата на подаване на исковата молба и собственици на процесните недвижими
имоти на основание изтекла в тяхна, от което да е придобил соствеността върху
имота поради изтекла в негова полза придобивна давност.
Право на собственост поради изтекла
придобивна давност може да бъде установено, когато са налице елементите на
фактическия състав на чл.79 ал.1 ЗС по отношение на претендиращото лице и то
установени при пълно и пряко доказване н процеса. За да се признае на едно
физическо лице правото на изключителна собственост по отношение на един
недвижим имот, разпоредбата на закона установява, че претендиращият следва да е
упражнявал в период по-дълъг от 10 години фактическата власт по отношение на
конкретната вещ (corpus), без противопоставяне от страна на титуляра на правото
на собственост, както и да е демонстрирал по отношение невладеещия собственик
на вещта поведение на пълноправен собственик (аnimus), т.е. поведение, което
безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем
единствено за себе си. Владението е законно, когато съдържа 6 признака:
постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи
вещта, като своя собствена /чл.68 и сл. ЗС/.
Разпоредбата на чл.69 ЗС създава
презумцията, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я
държи за другиго. В производството по делото не е доказано при условията на
пълно и главно доказване, че С.И.Х. е упражнявала несъмнено, необезпокоявано,
явно и несмущаващо фактическа власт върху процесния имот с присвоително
намерение в периода от 01.06.1997г. до 01.06.2008г. по отношение на
ответниците. Признанието на иска направено от ответника П.Х., който по
наследство и дарение е придобил собствеността върху 7/9 идеални части от
апартамента не установява несъмнено по делото, че съпругата му С.Х. е придобила
по давност от началото на месец юни 1997 година за период от десет години неговите
7/9 идеални части от апартамента. Съдът споделя изводите на първоинстанционния
съд, че не е доказано ищцата да е установила фактическа власт върху имота в
периода от 01.06.1997г. до 19.08.2004г., когато Крум Васев е починал, защото последният
в качеството си на собственик го е владял до смъртта си. Заявяването на
намерения за осъществяване на дарение, завещание или прехвърляне на
собствеността чрез друг способ от страна на собственика на имота в полза на
друго лице не представлява предаване на владението. За да е налице владение
върху даден имот владелецът трябва преди всичко да осъществи действителна
фактическа власт върху имота. Не може да бъде осъществена такава чрез
собственика на имота, който е живял в имота си. Не е възможно собственикът на
имота да го държи за другиго, тъй като подобно владение не би било несъмнено. За
времето след смъртта на Крум Васев са налице и доказателства, че П.Х. в
качеството му на собственик на 1/9 идеална част от имота е започнал да владее
заедно със съпругата си С.Х. тази идеална част и да държат останалите 8/9
идеални части. Пред 2009г. П.Х. придобива чрез дарение още 6/9 идеални части и
продължава да владее общо 7/9 идеални част от имота заедно със съпругата си, а
двамата заедно да държат останалите 2/9 идеални части от него без да са
превърнали така установеното държане във владение спрямо останалите наследници
на Крум Васев. Това е видно и от декларацията на П.Х., че заедно с останалите
наследници е съсобственик на имота, поради което не се установява действително П.Х.
да е считал съпругата си за собственик на имота, който тя да е придобила въз
основа на упражнявано давностно владение, започнало от 01.06.1997г. Не се
установява С.Х. да е упражнявала несъмнено владение върху имота, след като
собственикът му е живял в него, нито явно такова по отношение на ответниците А.Г.М.,
Ф.Н.Т., Т.К.Й. и В.К.И., поради което съдът
счита за оборена презумпцията на чл.69 ЗС.
Мотивите на първоинстанционния съд следва да се допълнят и в
смисъл, че с оглед разпоредбата на чл. 84 ЗС вр. чл. 115, б. „в“ от ЗЗД давност
между съпрузи не тече, като разпоредбата е приложима и в хипотезата на
придобивната давност, а за пълнота следва да се отчете и че във всички случаи
вещни права, придобити по силата на давностно владение от един от съпрузите
през време на брака, водят до пораждането на бездялова съпружеска имуществена
общност, доколкото се предполага, че придобиването е в резултат на съвместен
принос на съпрузите.
Поради съвпадането на изводите на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, решението
следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на
делото и направеното искане, на въззиваемите на основание чл.78 ал.3 ГПК следва
да се присъдят разноски във въззивното производство размер на сумата от 600
лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното от
въззиваемата страна адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева е
основателно, като се вземе предвид материалния интерес защитаван от
въззиваемите, фактическата и правна сложност на делото, като в този случай
заплатеното адвокатско възнаграждение се явява определено над минималния размер
на чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 48555
от 15.10.2018 г. по гр.д. №33954/2015 г. на Софийския районен съд, 90 състав.
ОСЪЖДА С.И.Х., ЕГН **********, да
заплати на А.Г.М. с ЕГН **********, Г.Г.З.
с ЕГН **********, Ф.Н.Т. с ЕГН **********, Т.К.Й. с ЕГН ********** и В.К.И. с
ЕГН **********, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 600,00 лв., представляваща разноски
във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.