№ 328
гр. София, 19.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 15-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на девети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:СИМОНА ИВ. УГЛЯРОВА
при участието на секретаря БРАНИМИРА В. И.А ПЕНОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА ИВ. УГЛЯРОВА Административно
наказателно дело № 20221110213428 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 145 - чл. 178 АПК вр. чл. 74 ЗМВР.
Образувано е по жалба на С. И. Т., ЕГН **********, против Заповед за
задържане на лице от 16.09.2022 г., издадена от полицай при 02 РУ - СДВР, с
която на основание чл. 72, ал. 1 ЗМВР по отношение на С. И. Т. е наложена
принудителна административна мярка „Задържане за срок до 24 часа“.
В жалбата се излагат съображения, че оспорената заповед е
незаконосъобразна, издадена в нарушение на материалния закон,
процесуалните правила и в противоречие с целта на закона. Сочи се, че целта
на закона е да се задържат лица, за които има данни, че са извършили
престъпление, каквото в конкретния случай жалбоподателят не само не е
извършил, но и на същия не е било обяснено поради какви причини е бил
задържан. По посочените съображения се поддържа, че заповедта е
неправилна, издадена в нарушение на материалния закон и при издаването й
са нарушени процедурните правила – посочена е нормативна разпоредба и
принципните обстоятелства за състав на престъпление, без да е уточнено кога,
къде и как е извършено то, като принципното обстоятелство, изписано в
заповедта, се различава от състава на престъплението по чл. 324 НК, а
отделно от това не е изписано и на основание коя точка от чл. 72, ал. 1 ЗМВР
е осъществено задържането.
1
По изложените съображения се претендира отмяната на атакуваната
заповед за задържане.
В съдебно заседание жалбоподателят С. И. Т., редовно призован, се явява
лично и с адв. Георгиев, с доказателства по делото за надлежно учредена
представителна власт. В дадения ход по същество и в депозирана по делото
писмена защита, процесуалният представител моли заповедта да бъде
отменена по доводите, релевирани в жалбата. Претендира се присъждане на
разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Ответникът по жалбата – М. Е. Р., старши полицай при 02 РУ - СДВР,
редовно призован, не се явява. Представлява се в съдебно заседание от
юрк.Бонев, с пълномощно по делото, който оспорва жалбата, а в дадения ход
по същество и в ангажирани по делото писмени бележки, моли оспорената
заповед да бъде потвърдена като правилна и законосъобразна, доколкото
същата е издадена от компетентен орган и в нея правилно са отразени както
фактическите, така и правните основания, послужили за обосноваване и
постановяване на процесното задържане. Претендират се разноски за
юрисконсултско възнаграждение и се релевира възражение по отношение
размера на претендираните разноски от насрещната страна.
Софийска районна прокуратура - редовно уведомена, не изпраща
представител и не изразява становище по основателността на жалбата.
След преценка възраженията и становищата на страните, събраните по
делото доказателства и действащата и приложима нормативна уредба, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
Със заповед за задържане на лице от 16.09.2022 г., издадена от М. Е. Р.,
заемащ длъжността старши полицай при 02 РУ - СДВР, по отношение на С.
И. Т. била приложена принудителна административна мярка „задържане за
срок до 24 часа“. Като правно основание за издаване на заповедта била
посочена разпоредбата на чл. 72, ал. 1 ЗМВР, а като фактическо – чл. 324 НК
– извършване на нерегламентирана търговска дейност. С. И. Т. бил задържан
в 12:10 часа на 16.09.2022 г. След задържането му на лицето бил извършен
личен обиск по реда на чл. 80 ЗМВР, при който у него били установени 1
брой черна кожена чанта с лични вещи, 1 брой пръстен от жълт метал, 1 брой
мобилен телефон, марка „REAL ME“ (с IMEI ...........); 1 брой синджир от жълт
метал. С. И. Т. бил задържан в помещение на 02 РУ – СДВР и бил освободен
2
в 10:23 часа на 17.09.2022 г.
Към административната преписка са приложени протокол за личен обиск
на С. И. Т. от 16.09.2022 г., Декларация от 16.09.2022 г. от С. И. Т., разписка
от 17.09.2022 г. за върнати вещи на задържаното лице, писмо от което е
видно, че по случая е образувано досъдебно производство № 15192/2022 г. по
описа на 02 РУ – СДВР, пр.пр. № 31767/2022 г. по описа на СРП.
По делото са представени заверени копия от материалите по досъдебно
производство № 15192/2022 г. по описа на 02 РУ – СДВР, пр.пр. №
31767/2022 г. по описа на СРП, видно от които досъдебното производство е
образувано на 17.09.2022 г. за престъпление по чл. 234г, ал. 1 от НК.
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа
събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства,
които прецени като еднопосочни и кореспондиращи помежду си. Въз основа
последните се изясняват обстоятелствата по издаване на атакуваната заповед
за задържане и осъществените спрямо С. И. Т. действия за времето на
задържането.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до
следните изводи от правна страна:
Жалбата е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна,
адресат на акта, в законоустановения срок и срещу акт, подлежащ на
оспорване, респективно като такава следва да бъде разгледана по същество.
По правната си същност задържането под стража на основание чл. 72, ал.
1, т. 1, вр. с чл. 73 от ЗМВР представлява принудителна административна
мярка и като всяка ПАМ налага неблагоприятни последици на адресата, с цел
постигане на правно определен резултат. В зависимост от конкретния случай,
мярката по чл. 72 от ЗМВР, би могла да има превантивен или
преустановителен характер.
Оспорената заповед представлява индивидуален административен акт по
смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК и като такъв подлежи на съдебен контрол за
законосъобразност по критериите, визирани в разпоредбата на чл. 146 АПК.
При проверката съдът следва да прецени актът издаден ли е от компетентен
орган и в предписаната от закона форма, спазени ли са материалноправните и
процесуалноправните разпоредби и съобразен ли е актът с целта на закона.
3
Разпоредбата на чл. 169 АПК поставя допълнителни критерии, с които
съдът следва да се съобрази при преценката на административен акт, издаден
при оперативна самостоятелност - да провери дали административният орган
е разполагал с оперативна самостоятелност и спазил ли е изискването за
законосъобразност на административния акт.
Съгласно чл. 168, ал. 1 от АПК съдът в настоящото производство не е
обвързан само от основанията, посочени в жалбата, с която е сезиран, но
преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички
основания по чл. 146 от АПК. Необходимо е да са налице в тяхната
съвкупност всички изисквания за валидност на административния акт, а
именно: да е издаден от компетентен орган, в изискуемата форма, при
спазване на административнопроизводствените правила, да не противоречи на
материалноправните разпоредби и да съответства с целта на закона. Липсата
на някоя от предпоставките води до незаконосъобразност на
административния акт и е основание за неговата отмяна.
Като извърши дължимата на основание чл. 168, ал. 1 АПК проверка за
законосъобразност на оспорения акт, освен на основанията, сочени от
оспорващия, но и на всички основания по чл. 146 АПК, съдът намери, че
жалбата е основателна.
Оспорената заповед е издадена от компетентен орган в кръга на
предоставените му правомощия по чл. 72 от ЗМВР - от старши полицай при
02 РУ - СДВР, каквато длъжност заема издалият заповедта М. Е. Р., съгласно
приложено по делото удостоверение, издадено от Началник на 01 Сектор към
Отдел „Човешки ресурси“ – СДВР. Заповедта е издадена в условията на
оперативна самостоятелност, с каквото полицейските органи разполагат,
съгласно чл. 72, ал. 1 ЗМВР.
Същевременно обаче, оспорената Заповед не съдържа задължителните
реквизити по чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР – фактическите и правните основания
за задържането. В тази връзка е необходимо да бъде отбелязано, че в
процесната заповед е посочено, че лицето се задържа на основание чл. 72, ал.
1 от ЗМВР и чл. 324 от НК – извършване на нерегламентирана търговска
дейност, но от последното не би могло да се релевира извод, че съдържателно
заповедта е запълнена с фактически основания за задържането, за да е наясно
задържано лице, по каква причина са предприети действията срещу него,
4
както и за да може да организира защитата си. Трябва да се има предвид и
обстоятелството, че в конкретния случай не е конкретизирана хипотезата на
чл. 72, ал. 1 от ЗМВР, а именно – по коя от точките от т. 1 до т. 7 е
осъществено задържането. Само може да се предполага при така изписаното
основание, че става въпрос за т. 1 – за лицето има данни, че е извършило
престъпление. Дори и при издаване на Заповед за задържане на това правно
основание обаче – данни за извършено престъпление, макар да не е
необходимо да са налице доказателства за осъществено от задържаното лице
престъпление, а само данни, обосноваващи предположение в посочения
смисъл, категорично е необходимо да се опишат подробно фактическите и
правни основания за задържането, за да може да знае лицето за какво е
задържано. Става въпрос за описване на конкретни фактически
обстоятелства, сочещи на обосновано предположение, че лицето, спрямо
което се постановява задържането, може да е извършило престъплението, за
което се води разследване или да е съпричастно с него (в този смисъл е
Решение от 24.06.2014 г. по жалби № 50027/08 и № 50781/095 – П. и П. срещу
България на ЕСПЧ, според което не е достатъчно Заповедта за задържане да
съдържа само позоваване на приложимите разпоредби, без посочване на
специфични обстоятелства или действия на задържаното лице, релевиращи
съпричастност към престъпно деяние).
За да може да бъде извършена преценка за законосъобразност на акта,
налагащ ограничителната мярка, той следва да съдържа минимални реквизити
съгласно изискванията на общия процесуален закон - АПК, чиято
приложимост не е изключена от специалния ЗМВР. В процесната заповед
липсва каквото и да било описание на фактическата обстановка и
индивидуализация на деянието на задържаното лице. Дори и в случаите,
когато действа в условията на оперативна самостоятелност, полицейският
орган е длъжен да обективира в заповедта конкретните причини,
обосноваващи необходимостта от задържане на лицето. Това не е извършено
в процесния случай – от съдържанието на процесната заповед не може по
никакъв начин да се установят фактите, предпоставящи необходимостта от
задържане на жалбоподателя и съответно - лишаването му от право на
свободно придвижване и лична свобода за определен период от време.
Съдържанието на акта препятства извършването на преценка за
законосъобразността му предвид липсата на каквито и да било мотиви и
5
описание на фактическа обстановка, които да сочат на съществуването на
възприетото от органа основание. Задържаният следва да знае кои негови
действия са мотивирали органа да заключи, че е осъществено престъпление и
да е запознат с данните, сочещи извършване на престъпление, за да
организира адекватно своята защита. В този смисъл, въпреки предоставената
от закона възможност да действа при условията на оперативна
самостоятелност, административният орган е следвало да изложи в заповедта
какви са конкретните причини, обосноваващи необходимостта от задържане
на жалбоподателя.
Неизлагането на мотиви в очертаната насока винаги съставлява
съществено нарушение на административнопроизводствените правила и е
основание за отмяна на заповедта по смисъла на чл. 146, т. 3 АПК – арг. от т.
2 от Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. по т. д. № 4/2002 г. на ВАС,
съгласно която липсата на мотиви във всички случаи е основание за отмяна на
издадения административен акт. Съдът в Страсбург също е имал
възможността да се произнесе по аналогичен казус с решение от 24 юни 2014
г. по делото "Петков и Профиров срещу България", по жалби № 50027/08 и №
50781/09, че разпоредбата на чл. 5, § 1, б. "с" ЕКЗПЧОС изисква лицето да е
задържано по "обосновано подозрение", че е извършило престъпление и че
такова подозрение не може да бъде общо и абстрактно /вж. § 46/. Поради това
задържането следва да бъде обосновано с конкретни данни за извършване на
престъпление от съответното лице или данни за съпричастност на лицето към
извършването на конкретно престъпление.
В контекста на изложеното, по делото не се установи ответникът, в
качеството му на административен орган, постановил процесната заповед, да
е изложил каквито и да било фактически основания по издаването на акта,
касателно престъплението по чл. 324 НК нито в самата заповед, нито в
съпроводителното писмо или в друг документ към изпратената в съда
преписка, каквато принципна възможност е очертана с Тълкувателно решение
№ 16 от 31.03.1975 г. на ОСГК на ВС, който тълкувателен акт поначало е
приет при действието на Закона за устройството на съдилищата /ЗУС, обн. в
ДВ бр. 92 от 1952 г., отм. /т.е. същият не се ползва със задължителна сила за
органите на съдебната власт, а съдържа единствено ръководни указания по
прилагането на закона /арг. от чл. 17, ал. 2 ЗУС, отм. със Закона за устройство
на съдилищата, обн. в ДВ бр. 23 от 19.03.1976 г./, макар този съдебен състав
6
да е резервиран доколко обсъденото тълкувателно решение съответства на
изискванията на чл. 5, § 1, б. "с" от Европейската конвенция за защита
правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ и чл. 8, § 1 във вр. с чл. 6,
§ 1 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22
май 2012 година относно правото на информация в наказателното
производство (OJ L 142, 1.6.2012, p. 1–10), досежно необходимостта от
незабавното предоставяне информация относно престъпното деяние, в
извършването на което едно лице е заподозряно, за да се гарантира
ефективното упражняване на правото на защита. В тази връзка е необходимо
да се отбележи, че фактическите основания следва не просто да бъдат
изложени от органа, а и да кореспондират с правните основания по
издаването на заповедта. В заповедта, а и в изпратените доказателства по
административната преписка, липсва описание на фактическите основания за
издаването й, които да са относими към жалбоподателя. Недопустимо е съдът
по собствена инициатива да подвежда установените факти по делото под
съответната правна норма, когато това не е направено от компетентния орган.
Съдът е длъжен служебно да провери дали посочените в акта фактически
основания се установяват от събраните по делото доказателства и съответни
ли са на дадената им правна квалификация. Именно с тази цел е въведено
императивното задължение на административния орган да мотивира своя акт
така, че да позволи при съдебния контрол да се извърши проверка на
законосъобразността и правилността на властническото волеизявление, което
в случая пряко и негативно засяга (ограничава) правото на свободно
придвижване на конкретно физическо лице.
В заповедта не са посочени никакви конкретни фактически
обстоятелства, като основание за задържането на лицето. Както беше
отбелязано, отразяването на фактическите и правните основания, обуславящи
издаването на акта, е задължителен негов реквизит съгласно императивните
норми, съдържащи се в чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК във връзка с чл. 74, ал. 2, т. 2
ЗМВР, а отсъствието му се квалифицира като нарушение на изискването за
форма и съставлява самостоятелно и достатъчно основание за отмяна. В
съдебната фаза на обжалването съдът не разполага с правомощия да замества
липсващите мотиви на акта, а само проверява неговата законосъобразност.
При отсъствието на такива, се налага обоснован извод за
незаконосъобразност на оспорения административен акт, поради порок във
7
формата и съществено нарушение на административнопроизводствените
правила, изразяващо се в засягане правото на защита на задържаното лице,
вследствие невъзможността му да се запознае с фактическите съображения,
въз основа на които полицейският орган е издал процесната заповед за
задържане.
Друго несъответствие със закона при издаване на оспорваната заповед, е
неспазване на принципа за съразмерност на мярката, регламентиран в чл. 6
АПК. Според този принцип, административните органи трябва да упражняват
правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо, като при
изпълнение на един акт не се допуска засягане правата и законните интереси
на гражданите в по-голяма степен от най-необходимото за постигане на
законната цел. В нормативно определените рамки административният орган
следва да упражнява предоставената му компетентност, когато действа в
условията на оперативна самостоятелност, какъвто е и настоящият случай.
Целта на задържането по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, ако се приеме че в
процесния случай става въпрос за т. 1 – за лицето има данни, че е извършило
престъпление, въпреки че администартивният орган, издал процесната
заповед, не е посочил конкретно по кое от предложенията на чл. 72, ал. 1
ЗМВР е задържан жалбоподателят, е да се предотврати възможността лицето
да извърши престъпление или да се укрие, като за всеки конкретен случай на
задържане данните, установяващи тази възможност трябва да бъдат
категорични. Доказването на тези данни е в тежест на административния
орган, което не бе проведено успешно в съдебното производство.
Оспорената заповед за полицейско задържане е незаконосъобразна и
поради издаването й в противоречие с целта на закона - основание за отмяна
по смисъла на чл. 146, т. 5 АПК. Целта на принудителната административна
мярка - задържане за срок до 24 часа, налагана по реда на чл. 72, ал. 1, т. 1
ЗМВР, не е да се наложи наказание за установено по категоричен начин
престъпление, а да се попречи на уличения да се укрие, да извърши
престъпление или да осуети наказателно преследване, чрез заличаване на
улики на местопрестъпление, укриване на улики или лица - като за всеки
конкретен случай на задържане данните следва да бъдат категорично
установени, което отново изцяло е в тежест на административния орган,
издател на акта. Издаването на оспорената заповед, с която е разпоредено
8
задържането на жалбоподателя, очевидно не допринася за постигане на
посочените цели и съставлява акт на необоснована държавна принуда върху
дееца чрез лишаването му от свобода до 24 часа, който противоречи изцяло на
същността и предназначението на принудителните административни мерки,
съгласно легалното им определение в чл. 22 ЗАНН. От доказателствата по
делото не се установи наличие на данни, че жалбоподателят може да се укрие
или да осуети полицейско разследване, да укрие улики или лица и по този
начин да попречи на разкриване на конкретно престъпление. Следователно
задържането се явява несъразмерно с преследваната от закона цел.
Административният орган винаги трябва да следи за това дали задържането
на вероятния извършител е оправдано от гледна точка на наличието на
общите предпоставки за прилагане на принудителните административни
мерки, включително дали се налага с оглед поведението на лицето, предмета
на престъплението и разследването. В конкретния случай се установи, че
административният орган е излязъл извън рамките на съразмерност при
прилагане на мярката, като е нарушил принципа на съразмерността и е
засегнал правата на адресата на акта в по-голяма степен от най-необходимото
от гледна точка на целта, за която той се издава.
Принудителните административни мерки следва да се прилагат
ограничително и при стриктното спазване на закона. Полицейското
задържане не може да е произволно, то задължително трябва е обосновано с
конкретни факти, които да сочат някаква връзка между задържания и
конкретно извършено правонарушение /в широк смисъл/, както и
задържането му да е съобразено в целта на закона. В случая задържането на
жалбоподателя не допринася за постигане на посочените цели и съставлява
акт на полицейски произвол, упражнен върху лицето чрез лишаването му от
свобода за срок до 24 часа, който противоречи изцяло на същността и
предназначението на принудителните административни мерки, каквато е
наложена и с процесната заповед за задържане.
Предвид изложените фактически и правни доводи, настоящият съдебен
състав намира, че оспорената заповед следва да бъде отменена като
незаконосъобразна, поради издаването й при неспазване на установената
форма, при съществено нарушение на административнопроизводствените
правила, в противоречие с материалноправните разпоредби и несъответствие
с целта на закона – отменителни основания по чл. 146, т. 2 – 5 АПК.
9
Съобразно изричната разпоредба на чл. 143, ал. 1 АПК, когато съдът
отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден
административен акт, държавните такси, разноските по производството и
възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се
възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ.
В този смисъл и предвид изхода на делото, на основание чл. 143, ал. 1
АПК жалбоподателят има право на присъждане на съдебни разноски -
възнаграждение, заплатено на един адвокат и заплатената държавна такса, за
което е направено съответно искане. Съгласно приложения Договор за правна
защита и съдействие от 11.11.2022 г., от страна на жалбоподателя е заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 800,00 лева, а съгласно приложена
вносна бележка за разглеждане на жалбата е заплатена и държавна такса в
размер на 10 лева. Срещу размера на претендираното възнаграждение е
направено своевременно възражение за прекомерност, което съдът намира за
неоснователно. Минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 8,
ал. 2, т. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е в размер на 750,00 лева, а заплатеното в настоящото
производство - 800 лева, респективно последното е съобразено с минималния
предвиден размер, поради което и съобразно свободата на договаряне и
предвид фактическата и правна сложност на делото, същото не се явява
прекомерно, поради което и не следва да бъде намалявано. Пълният размер на
заплатената от жалбоподателя сума за адвокатско възнаграждение, както и
внесената държавна такса за разглеждане на жалбата, а именно разноски в
общ размер от 810,00 лева, следва да бъдат присъдени в полза на
жалбоподателя и възложени в тежест на административната структура, към
която се числи органът, издал заповедта.
Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2, предл. 2 АПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед за задържане на лице от 16.09.2022 г., издадена от
полицай при 02 РУ - СДВР, с която на основание чл. 72, ал. 1 ЗМВР по
отношение на С. И. Т. е наложена принудителна административна мярка
„Задържане за срок до 24 часа“.
10
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на С. И.
Т., ЕГН **********, сумата от 810,00 (осемстотин и десет) лева – съдебни
разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Административен съд - София - град в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните.
Препис от решението на основание чл. 138 АПК да се изпрати на
страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11