РЕШЕНИЕ
№ 544
гр. Благоевград, 10.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Катя Сукалинска
при участието на секретаря Димитрина В. Павлова
като разгледа докладваното от Катя Сукалинска Гражданско дело № 20231210102600 по
описа за 2023 година
Производството по настоящото гр.д.№2600/2023г. по описа на Районен съд-Благоевград е
образувано по искова молба на Н. И. Б., ЕГН **********, гр.Б***, ж.к.*** ***, чрез адв.Д.
М., срещу „К*“ ЕАД, ЕИК *, седалище и адрес на управление гр.С*, бул.“В*“ №* /сграда */,
ет.*, Бизнес Център „България“, представлявано от С* Р* Я*, и срещу „А***“ ЕООД,
ЕИК**, седалище и адрес на управление гр.С*, бул.“В*“ №* /сграда */, ет.*, Бизнес Център
„България“, представлявано от И* М*Ш*.
С исковата молба са предявени искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1, пр.2 и пр.3 от
ЗЗД, чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, чл.19,
ал.4 от ЗПК във вр. с чл.68д от ЗЗП за прогласяване нищожност на Договор за потребителски
кредит №***г., евентуално на клаузата на чл.4, ал.1 от Договора за кредит, както и на
Договор за предоставяне на поръчителство от 09.09.2019г., поради противоречие със закона,
заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, липса на основание. Предявеният иск
за нищожност на договора за поръчителство е съединен в условията на обективно
кумулативно съединяване с осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за връщане на
получено без основание.
В исковата молба се твърди, че на 09.09.2019г. между Н. И. Б. в качеството на
заемополучател и „К*“ ЕАД в качеството на заемодател е сключен Договор за паричен заем
№**, по силата на който на заемополучателя е отпуснат кредит в размер на 2500 лв., платим
на 24 месечни вноски, без посочен месечен лихвен процент. Съгласно чл.4 от договора
заемополучателят се задължава да обезпечи кредита с банкова гаранция или да сключи
договор за поръчителство с одобрен от кредитора гарант – поръчител.
Твърди се, че на същата дата между Н. И. Б. и втория ответник „А*“ ЕООД /чийто
едноличен собственик на капитала е „К*“ ЕАД/ е сключен Договор за предоставяне на
поръчителство, по силата на който „А**“ ЕООД е поело задължение да сключи договор за
поръчителство с „К*“ ЕАД, по силата на който да отговаря пред „К*“ ЕАД солидарно с
потребителя за всички задължения на потребителя, възникнали по повод договора за
потребителски кредит. По този договор ищецът се е задължил да плати на ответното
дружество възнаграждение в размер на 2860.46 лв., платимо разсрочено заедно с вноските
по договора за кредит, за което след сключване на договора, от кредитора по договора за
кредит се изпраща обединен погасителен план, съгласно който общото задължение е в
размер на 5914.22 лв. Съгласно договора за поръчителство ищецът следвало да предостави
дължимите суми на „К*“ ЕАД, което пък съгласно договора е упълномощено от „А*“ ЕООД
да събира в тяхна полза сумите по договора за поръчителство /чл.8, ал.5 от Договора за
поръчителство/.
1
Ищецът счита, че договорът за предоставяне на поръчителство има характеристиките на
потребителски договор и е акцесорен на договора за кредит. Наличието на основание за
предоставяне на поръчителство от страна на ответното дружество било обусловено от
валидността на договора за кредит, вкл. и на клаузата на чл.4 от същия. Последната от своя
страна въвеждала изисквания, които на практика били неизпълними от потребителя, и които
представлявали неотменимо условие за получаване на кредитно финансиране. По този начин
кредиторът целял да насочи длъжника към единствената форма на обезпечение, която
длъжникът обективно могъл да си позволи да предостави – обезпечение от одобрено от
заемодателя дружество – „А*“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала бил именно
заемодателят „К*“ ЕАД.
Твърди се, че договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК поради непосочване в договора на ГПР и общата сума, дължима от
потребителя. В ГПР кредиторът не бил включил възнаграждението по договора за
поръчителство, макар този разход по кредита да бил изначално известен. В случая
погрешното посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които
влизали в него, с цел заобикаляне на ограниченията на 19, ал.4 от ЗПК, представлявало
нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и водило до недействителност на целия договор
съгласно чл.22 от ЗПК. Непосочването в договора на реално прилагания ГПР
представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д от ЗЗП.
На следващо място, валидността на Договора за предоставяне на поръчителство се
оспорва поради липса на основание на същия, с оглед липсата на предоставена насрещна
услуга за потребителя срещу заплащането на възнаграждение. По силата на чл.4 от
Договора за предоставяне на поръчителство, в случай, че поръчителят изпълни
задължението на длъжника, за първия възниквало право на регрес срещу него за пълната
стойност на платеното. На основание цитираната разпоредба при плащане от страна на
поръчителя, задължението на длъжника просто преминавало от едното към другото
свързани дружества.
Твърди се, че договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен поради
противоречие с добрите нрави. Със същия се целяло единствено обогатяването на кредитора
по договора за кредит - „К*“ ЕАД, доколкото платеното по договора за поръчителство
възнаграждение щяло впоследствие да отиде именно в негова полза при разпределение
печалбата на дружеството „А*“ ЕООД, чийто едноличен собственик е кредиторът.
Последният обвързвал по-слабата икономически страна с допълнително задължение,
дължимо от момента на сключване на договора, без значение дали заемополучателят е
изправна страна по договора. Със сключването на договора за поръчителство се целяло
кредиторът да получи допълнително възнаграждение, а уговарянето на същото по друго
правоотношение било единствено с цел да се заобиколят ограниченията на чл.19, ал.4 от
ЗПК. Освен това, уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на
поръчителство било в размер повече от половината от сумата по отпуснатия заем. Безспорно
така постигнатата уговорка противоречала на принципите на добросъвестност и
справедливост и накърнявала добрите нрави.
Предвид гореизложеното, до съда е отправено искане да признае за установено в
отношенията между ищеца Н. И. Б. и ответника „К***“ ЕАД, че сключеният между тях
Договор за паричен заем №***г. е нищожен поради противоречие със закона, заобикаляне на
закона, а в условията на евентуалност – да прогласи за нищожна клаузата на чл.4 от Договор
за паричен заем №***г, която предвижда задължение за сключване на договор за
поръчителство.
Горните искове са съединени в условията на обективно кумулативно съединяване с искове
съдът да признае за установено в отношенията между ищеца Н. И. Б. и ответника „А*“
ЕООД, че сключеният между тях Договор за предоставяне на поръчителство към заем
№***г. е нищожен поради заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, липса на
основание, както и да осъди ответника „А*“ ЕООД да заплати на ищеца сумата в размер на
119.19 лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за предоставяне на
поръчителство към заем №***г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното плащане.
В отговора на исковата молба ответното дружество „К*“ ЕАД оспорва предявените искове
като неоснователни.
2
Не оспорва, че на 09.09.2019г. между Н. И. Б. в качеството на заемополучател и „К*“ ЕАД
в качеството на заемодател е сключен Договор за паричен заем №*, по силата на който на
заемополучателя е отпуснат кредит в размер на 2500 лв., платим на 24 месечни вноски.
Сочи, че ГПР е уговорен в размер на 21.94%, а общата дължима сума, подлежаща на
връщане – 3053.76 лв., от които 3000 лв. главница и 53.76 лв. – договорна лихва.
Твърди, че кредитът е усвоен от кредитополучателя и е погасен предсрочно.
Оспорва, че за кредитополучателя е съществувало задължение да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с другия ответник. В раздел III, чл.12 от ОУ същото било
уредено като право, а не като задължение за кредитополучателя. Твърди се, че чл.4, ал.3 от
Договора за кредит предвижда възможност потребителят да си избере необезпечен кредит.
Но дори същият да е заявил кредит с обезпечение, то имал право по Раздел III, чл.13 от ОУ
да се откаже от договорените първоначални условия, свързани с обезпечаване на кредита.
Настоява се, че доколкото сключването на договор за предоставяне на поръчителство, не
било задължително, то и цената по същия не се включвала в ГПР. Освен това, към момента
на сключване на договора за кредит, кредитодателят не разполагал с информация за размера
на дължимото възнаграждение по бъдещия договор за предоставяне на поръчителство.
Навежда довод, че сключеният договор за предоставяне на поръчителство имал
характеристиките на договор за поръчка по смисъла на чл.280 и сл. от ЗЗД и уговореното по
него възнаграждение не попадало в обхвата на понятието разходи по кредита. Вземането за
възнаграждение по този договор възниквало в полза на „А*“ ЕООД, а не в полза на „К*“
ЕАД. Настоява се, че дори договорът за предоставяне на поръчителство да бъде обявен за
нищожен, то това не водило до недействителност на договора за кредит.
В отговора на исковата молба ответното дружество „А*“ ЕООД оспорва предявените
искове като неоснователни.
Не оспорва, че на 09.09.2019г. между Н. И. Б. в качеството на заемополучател и „К*“ ЕАД
в качеството на заемодател е сключен Договор за паричен заем №*, по силата на който на
заемополучателя е отпуснат кредит в размер на 2500 лв., платим на 24 месечни вноски, при
ГРП в размер на 21.94%, и обща дължима сума, подлежаща на връщане – 3053.76 лв.
Не се оспорва, че между Н. И. Б. и „А*“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на
поръчителство, по силата на който „А*“ ЕООД се е задължило да гарантира като поръчител
вземането на „К*“ ЕАД по договора за кредит, срещу дължимо възнаграждение в размер на
2860.46 лв., платимо разсрочено на месечни вноски.
Твърди се, че при предсрочно плащане от страна на кредитополучателя на част или
цялата главница по договора за потребителски кредит, за клиента отпада задължението да
заплати възнаграждение към поръчителя за погасената главница. Също така размерът на
месечната вноска за погасяване на дължимото възнаграждение намалявал с намаляването на
размера на остатъчната главница. В тази връзка се твърди, че задължението по договора за
кредит е предсрочно погасено, поради което на ответника „А*“ ЕООД не е заплатено
възнаграждение в пълния уговорен размер, а заплатените суми към дружеството са в размер
на 50.00 лв.
Настоява се, че сключването на договор за поръчителство не е задължително условие за
получаване на кредита. Счита, че възнаграждението за поръчителя не следва да бъде
включвано в ГПР, тъй като не отговаря на дефиницията по пар.1, т.1 от ДР на ЗПК за „общ
разход по кредита“.
Твърди се, че в договора за предоставяне на поръчителство била предоставена
възможност на клиента да избере начин за заплащане на възнаграждението на поръчителя,
като това можело да стане по сметка на „К*“ ЕАД или по сметка на „А*“ ЕООД. „К*“ ЕАД
не било титуляр на вземането, а само получавало сумите от името и за сметка на „А*“
ЕООД.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Преди съдебното
заседание чрез упълномощен адвокат представя писмено становище по съществото на
делото. Претендира сторените в производството разноски по представен списък по чл.80 от
ГПК.
Ответните дружества не изпращат свои представители в съдебно заседание. В писмени
становища пледират за отхвърляне на исковите претенции като неоснователни. Молят за
присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение и правят възражение за липса
на предпоставките по чл.38 от ЗАдв за присъждане на адвокатско възнаграждение на
3
адвоката на насрещната страна.
Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
На 09.09.2019г. между „К*“ ЕАД като заемодател и Н. И. Б. като заемател е сключен
Договор за потребителски кредит №* при следните параметри на отпуснатия заем съгласно
Приложение №**към Договора: размер на отпуснатия заем 2500 лв.; вид на кредита:
потребителски кредит с условие с погасителен план по продукт **** плюс; размер на
погасителните вноски – 127.24 лв.; срок на кредита – 24 месеца; брой погасителни вноски –
24; първа погасителна вноска – 20.10.2019г.; последна вноска – 20.09.2021г.; лихвен процент
по кредита – 20%; ГПР – 21.94%; общ размер на всички плащания – 3053.76 лв.
Съгласно чл.4 от Договора в случай, че кредитополучателят е посочил в заявлението, че
ще предостави обезпечение на кредита, същият следва, в зависимост от посочения в
заявлението вид на обезпечението: да предостави на Кредисимо банкова гаранция съгласно
общите условия в срок до 10 дни от подаване на заявлението; или да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с одобрено от К** юридическо лице /“поръчител“/ в срок до
48 часа от подаване на заявлението.
На 09.09.2019г. между Н. И. Б. като потребител и „А*“ ЕООД като поръчител е сключен
Договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който поръчителят се задължава да
сключи договор за поръчителство с „К*“ ЕАД, по силата на който да отговаря солидарно с
потребителя за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно
договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията
по договора за паричен кредит, както следва: - задължение за връщане на заемната сума в
размер на 2 500 лв.; - задължение за плащане на възнаградителна лихва; - задължение за
плащане на всички дължими от потребителя разноски във връзка със сключването и
изпълнението на договора за потребителски кредит; - задължение за плащане на законна
лихва за забава в случай на забава за плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни
разноски, адвокатски хонорари /чл.1/. По силата на чл.1, ал.2 за поемане на задължението по
ал.1 потребителят дължи възнаграждение на поръчителя, като същото е уговорено в размер
на 119.19 лв. на месец, платимо разсрочено на вноски, на посочени падежни дати,
съвпадащи с падежните дати по договора за паричен заем. Уговорено е, че потребителят
заплаща възнагражданието по начините, установени в договора за паричен заем, за плащане
на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, като „К*“ ЕАД е овластено да
приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на потребителя за плащане на
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство.
От представената от ответника „А*т“ ЕООД Справка за извършени плащания по
Договора за предоставяне на поръчителство се установява, че ищецът е платил сумата от
119.19 лв. за възнаграждение на поръчителя по процесния договор за поръчителство.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
В съдебната практика се приема, че когато искът е за прогласяване недействителност на
сделка и в исковата молба са заявени повече от едно от законовите основания за
недействителност, съдът е длъжен да приеме, че е сезиран с множество обективно съединени
искове. Независимо от поредността и съотношението, посочени от ищеца, исковете се
считат предявени в условията на евентуалност и съдът е длъжен да ги разгледа в
поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-тежкото към
най-лекото, както и според това дали въведените основания са специални /предвидени в
специален закон/ или общи /предвидени в чл.26 от ЗЗД/. Ако сделката е недействителна на
едно основание, предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на нейната
недействителност на друго основание /Решение №*г. по гр.д.№*г. на ВКС; Решение №*г. по
гр.д.№*г. на ВКС, IV г.о.; Решение №**г. по гр.д.№**г. на ВКС, IV г.о. и др./.
Принципно атакуваната сделка може да страда от различни пороци, всеки от които да е
основание за обявяване на нищожността, но правният резултат, който ще се постигне с
уважаването на иска на едно от въведените основания, изключва интереса от обявяване на
нищожност на някое от другите въведени основания.
По иска за прогласяване нищожността на договора за кредит:
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и
ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9.
4
Съдът намира, че в настоящия случай сключеният между страните договор за кредит е
недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради липса на
съществени елементи от неговото съдържание. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 изисква в
договора за потребителски кредит задължително да се посочи годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1
начин. С въвеждането на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК законодателят цели да
гарантира, че при сключване на договора потребителят е наясно с финансовата тежест, която
ще понесе. Горните законови изисквания не са спазени.
В настоящия случай в договора за кредит е посочен ГПР от 21.94%. Според съда обаче
възнаграждението за поръчителя представлява скрита договорна лихва и е следвало да бъде
калкулирано при изчисляването на ГПР. При включването на дължимото възнаграждение за
поръчителя, ежемесечно начислявано в погасителните вноски по кредита и представляващо
скрито възнаграждение за кредитодателя, реалният ГПР според изчисленията на съда
възлиза на 164.72%, който надвишава над 4 пъти допустимия законов лимит по чл.19, ал.4 от
ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 и ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит, и не може да надвишава пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление
на Министерския съвет на Република България. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК общ разход
по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. В случая е нарушен чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в договора не е
посочен реалният размер на ГПР. Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е налице не само,
когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не
позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини,
както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на
ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е
налице еднотипно нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото потребителят се явява
реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право
ЗПК му признава и гарантира.
Когато сделката е недействителна на едно основание, предвидено в закона, е
безпредметно прогласяването на нейната недействителност на друго основание. Поради това
съдът не разглежда останалите наведени от ищеца основания за нищожност на договора и
съответно не разглежда предявения в условията на евентуалност иск за прогласяване
нищожността на отделна договорна клауза.
По иска за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на поръчителство:
Настоящият състав намира, че договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен
поради заобикаляне на закона.
Макар отношенията между кредитора и длъжника и между длъжника и поръчителя да са
представени като две отделни и самостоятелни правоотношения, произтичащи от отделни
договори /от договор за паричен заем и от договор за предоставяне на поръчителство/, то в
случая се касае за взаимно свързани и обусловени правоотношения. От справка в ТР се
установява, че едноличен собственик на капитала на „А*“ ЕООД е кредиторът „К*“ ЕАД. В
чл.19, ал.4 във вр. с ал.1 от ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите, който
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление
на Министерския съвет на Република България. Независимо че произтича от друг договор,
5
възнаграждението за поръчителя съставлява разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 от
ЗПК, защото икономическата тежест се понася от кредитополучателя, който го плаща наред
с другите парични задължения по договора за заем – главници, лихви и пр., като същото
съгласно условията на договора е платимо разсрочено на вноски, дължими на падежа на
погасителните вноски по договора за кредит. Възнаграждението за поръчителство не попада
в изключенията по чл.19, ал.3 от ЗПК, съставляващи изчерпателно изброяване на разходите,
които не се включват при изчисляване на ГПР, въпреки заплащането им от потребителя. В
настоящия случай в Договора за паричен заем е посочен ГПР в размер на 21.94%. Този
размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за
кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство,
сключен от потребителя с „Ф*“ ЕООД. Възнаграждението в полза на поръчителя е разход,
свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора. В същото време, съгласно чл.8, ал.5 от договора за предоставяне на
поръчителство, “К**“ ЕАД е овластено да приема вместо поръчителя възнаграждението по
договора за предоставяне на поръчителство. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за
възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя, което се потвърждава и от
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. След като кредиторът е
едноличен собственик на капитала на дружеството-поръчител, то очевидно с договора за
поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „К*“ ЕАД,
доколкото, плащайки задължението на потребителя де факто кредиторът плаща вземането си
сам на себе си. С уговарянето на допълнително възнаграждение под формата на такса за
поръчителство, оформена като отделно съглашение с трето лице, свързано с кредитора по
смисъла на пар.1, т.5 от ТЗ, която такса е платима с вноските по договора за кредит, и която
води до допълнителни разходи за потребителя, е направен опит за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща максималния процент на
разходите по кредита. Със сключването на този договор се цели единствено набавянето на
допълнително възнаграждение за заемодателя по договора за кредит, в нарушение на
изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК. Като краен резултат, сключвайки договора за
поръчителство, ищецът се е задължил да заплати още едно възнаграждение в полза на
кредитора си „К*“ ЕАД, който е едноличен собственик на капитала на дружеството-
поръчител „А*т“ ЕООД, а последният всъщност не е поел задължение по договора, тъй като
реално обезпечава задължението сам пред себе си. Доколкото в случая се цели постигане на
запретен от закона правен резултат чрез използване на законни средства, то договорът за
предоставяне на поръчителство е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД във вр. с
чл.19, ал.4 от ЗПК.
По иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД:
Предявеният иск е основателен.
По делото е установено, че ищецът е заплатил възнаграждение в полза на ответника „А*“
ЕООД по сключения между тях договор за предоставяне на поръчителство в размер на
119.19 лв. Установи се, че договорът за предоставяне на поръчителство е недействителен,
поради което не е породил задължение за потребителя. Ето защо, платената сума по
недействителния договор за предоставяне на поръчителство е дадена при начална липса на
основание за плащането, поради което е недължимо платена и подлежи на връщане на
основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното погасяване.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК право на разноски има ищецът,
на който следва да се присъдят сторените разноски за платена държавна такса в размер общо
на 150 лв. /50 лв. по иска срещу ответника „К*“ ЕАД и 100 лв. по исковете срещу ответника
„А*“ ЕООД/.
Ищцовата страна претендира заплащане на адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗАдв.
В практиката на ВКС, се приема, че осъдената за разноски насрещна страна не може да
оспорва правото на адвоката да получи възнаграждение съгласно чл.78 от ГПК за нейна
сметка по съображения, че в действителност материалното състояние на безплатно
представлявания не е затруднено. Изявленията за наличие на конкретно основание за
оказване на безплатна помощ по чл.38, ал.1 от ЗА, обвързват съда и той не дължи проверка
за съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно за уважаване на искането по чл.38,
6
ал.2 от ЗА е: правна помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на
доверителя размер на възнаграждението по чл.36, ал.2 от ЗА; заявление, че предоставената
правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават;
отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно правилата на чл.78 от ГПК.
Достатъчно е да се представи договор за защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от тези основания. Касае
се за вътрешни отношения между страните, в които съдът не може се намесва, за разлика от
хипотезата при освобождаване от публични държавни вземания по чл.83 от ГПК.
Възражението на другата страна, че ползващият безплатна правна помощ не е материално
затруднен по смисъла на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатура всъщност не е основание
тази страна да се освободи от разноски. Адвокатът вече е осъществил действията по
защитата на страната, следователно разноските са реално извършени и заплащането им се
дължи съгласно разпоредбите на чл.78 от ГПК. Именно тези разпоредби са приложими по
отношение на отговорността за разноски, а не общото правило на чл.154, ал.1 от ГПК, което
касае установяването на фактите, свързани с предмета на спора /Определение №*г. по ч.т.д.
№*г. на ВКС, I т.о.; Определение №*г. по гр.д.№*г. на ВКС, II г.о.; Определение №*от *г. по
ч.гр.д.№*г. на ВКС и др./.
При определянето на размера на адвокатското възнаграждение, предвид приетото с
решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело *** по преюдициално запитване, че посочените в
изменената с ДВ бр.88/04.11.2022г. редакция на Наредба №1/2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения минимални размери не обвързват съда, поради
несъответствието на наредбата с правото на ЕС, настоящият състав съобразявайки предмета
на делото, обжалваемия материален интерес, вида и количеството на извършената от
адвоката правна дейност, правната и фактическа сложност на делото, обстоятелството, че
исковете срещу двамата ответници произтичат от взаимно свързани и обусловени
правоотношения, както и че се касае за искове, част от заведени голям брой еднотипни дела,
по които има формирана трайна съдебна практика, намира, че обоснован и справедлив
съобразно критериите по чл.36, ал.2 от ЗАДв е адвокатски хонорар от 400 лв. общо по
предявените искове срещу двамата ответници /по 200 лв. по иска за нищожност на договора
за кредит и по иска за нищожност на договора за поръчителство/ - Определение №**г. по
т.д.№**г. на ВКС, II т.о.; Определение №**г. по ч.т.д. №**г. на ВКС, II т.о; Определение
№**г. по т.д.№**г. на ВКС, I т.о./. Ищецът претендира възнаграждение и по втория предявен
иск срещу ответника „А*“ ЕООД по чл.55, ал.1 от ЗЗД. Според съда неприложима за
процесния случай е разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г., съгласно която
адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по
граждански дела се определят съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на
предявените искове. При приложение на посочената разпоредба и присъждане на две
възнаграждения за двата кумулативно предявени иска срещу този ответник би се стигнало
до злоупотреба с право, неоснователно обогатяване и нарушаване на критериите, залегнали
в чл.36, ал.2 от ЗАдв. за обоснован и справедлив размер на възнаграждението. За да отговаря
на тези изисквания възнаграждението следва да съответства на обема и сложността на
извършената от адвоката работа, както и на фактическата и правна сложност на делото. В
случая се касае за предявени искове, които произтичат от един и същи юридически факт –
договор за предоставяне на поръчителство, като осъдителната претенция е следствие на
нищожността на договора, предмет на първия иск. Разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба
№1/2004г. би била приложима, ако претенциите произтичаха от различни договори, какъвто
настоящият случай не е.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.1 във вр. с чл.22 от ЗПК поради
противоречие със закона Договор за потребителски кредит №***г., сключен между Н. И. Б.,
ЕГН **********, като кредитополучател, и „К***“ ЕАД, ЕИК **, като кредитор.
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД във вр. с чл.19, ал.4 от
ЗПК поради заобикаляне на закона Договор за предоставяне на поръчителство към Договор
за потребителски кредит №***г., сключен между Н. И. Б., ЕГН **********, като потребител,
7
и „А**“ ЕООД, ЕИК **, като поръчител.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, „А**т“ ЕООД, ЕИК **, седалище и
адрес на управление гр.С*, бул.“В*“ №* /сграда */, ет*, Б*** „Б***“, представлявано от И*
М* Ш*, да заплати на Н. И. Б., ЕГН **********, гр.Благоевград, ж.к.*** ***, сумата от
119.19 лв. /сто и деветнадесет лева и деветнадесет стотинки/, представляваща недължимо
платена сума за възнаграждение на поръчителя по Договор за предоставяне на
поръчителство към Договор за потребителски кредит №***г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 25.10.2023г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „К***“ ЕАД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр.С*, бул.“В*“ №*
/сграда */, ет.*, Б*** „Б*“, представлявано от С* Р* Я*, да заплати на Н. И. Б., ЕГН
**********, гр.Благоевград, ж.к.*** ***, сумата от 50 лв. /петдесет лева/ за направени по
делото разноски за платена държавна такса.
ОСЪЖДА „А**“ ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр.С*, бул.“В*“ №*
/сграда */, ет.*, Б** „Б*“, представлявано от И* М* Ш*, да заплати на Н. И. Б., ЕГН
**********, гр.Б*, ж.к.*** ***, сумата от 100 лв. /сто лева/ за направени по делото разноски
за платена държавна такса.
ОСЪЖДА „К**“ ЕАД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр.С*, бул.“В*“ №*
/сграда */, ет.*, Б*** „България“, представлявано от С* Р* Я*, и „А**“ ЕООД, ЕИК ***,
седалище и адрес на управление гр.С* бул.“В*“ №* /сграда */, ет.* Б*** „България“,
представлявано от И* М* Ш*, да заплатят на адв.Д. М. М., гр.София 1000, ж.к.М* л* бл.*,
вх.*, ет.*, оф.*, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, сумата от 400 лв.
/четиристотин лева/ за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд-Благоевград в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
8