№ 14049
гр. София, 18.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 145 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:НОРА ВЛ. МАРИНОВА
при участието на секретаря ЛИЛИЯ П. ПЕТКОВА
като разгледа докладваното от НОРА ВЛ. МАРИНОВА Гражданско дело №
20231110137241 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част II, дял I, чл. 124 и сл. ГПК.
Предявени са от ищеца И. Н. К. срещу ответника Служба „Военно разузнаване“
обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 194, ал. 3
вр. чл. 194, ал. 2 ЗОВСРБ вр. чл. 195 ЗОВСРБ вр. чл. 136а, ал. 5 КТ и с правна квалификация
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 22986,54 лв. (след
допуснатото изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер), представляваща
обезщетение за извънреден труд, за носени дежурства над установената продължителност на
служебното време, некомпенсиран с почивки до прекратяване на служебното
правоотношение, за периода от 01.01.2010г. до 28.02.2015г. и сумата от 973,07 лв. (след
допуснатото изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер), представляваща
обезщетение за забава плащането на главницата за периода от 21.02.2023г. до 04.07.2023г.
Ищецът И. Н. К. твърди, че работил по служебно правоотношение с ответника на
длъжност „началник на регистратура в СВР“, като със заповед № 56 от 07.02.2023г. на
директора на СВР служебното му правоотношение било прекратено, като бил прекратен
договорът му за военна служба, бил освободен от длъжност и от военна служба, считано от
21.02.2023г. Със заповед № 63 от 10.02.2023г. на директора на СВР ищецът бил отчислен
като военнослужещ от списъчния състав на Службата, като с двете заповеди било
разпоредено да му бъдат изплатени конкретни парични обезщетения при освобождаване от
военна служба, които му били изплатени, но не му било изплатено обезщетение по смисъла
на чл. 136а КТ за удължено работно време, което не било компенсирано с почивки към
датата на прекратяване на правоотношението и било трансформирано като извънреден труд,
за периода от 01.01.2010г. до 28.02.2015г. Твърди, че за посочения период изпълнявал
служебните си задължения при нормална продължителност на служебното време съгласно
нормата на чл. 194 ЗОВСРБ, като поради недостиг на личен състав и други организационни
проблеми, по силата на чл. 195 ЗОВСРБ бил назначаван и за носене на 24-часови дежурства.
Счита, че за посочения период не е бил спазен редът за полагане на труд и правото на
компенсиране на военнослужещия с почивки, при превишаване на продължителността на
служебното време съгласно ЗОВСРБ и действащата за периода подзаконова нормативна
база, като ищецът бил компенсиран с почивка само за част от положените дежурства за
1
периода, като е почивал само по едно денонощие след положено дежурство в делничен ден
и по две денонощия след всяко положено дежурство в почивен или празничен ден, вместо да
почива по две денонощия след дежурство, положено в делничен ден и по три денонощия
след всяко празнично и почивно дежурство. Отработените часове/дни за исковия период не
били компенсирани с почивка до прекратяване на договора му за военна служба и не били
изплатени като дължимо обезщетение за извънреден труд при прекратяване на служебното
му правоотношение. Твърди, че нормалната продължителност на служебното време на
военослужещите била 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица (чл.
194, ал. 1 ЗОВСРБ), а общата продължителност на служебното време в денонощие,
изчислена по реда на чл. 194, ал. 2 ЗОВСРБ, била до 12 часа. Военнослужещите можело да
бъдат назначавани на дежурства с максимална продължителност до 24 часа, но не повече от
168 часа месечно, като дежурствата също представлявали служебно време съгласно чл. 195,
ал. 3 ЗОВСРБ. Работата на служителите при удължено служебно (работно време),
включително и 24-часовите дежурства, над нормалната до общата продължителност, не се
заплащало, а се компенсирало с почивка. При превишаване на нормалната продължителност
на служебното време до общата продължителност по чл. 194, ал. 2 ЗОВСРБ на
военнослужещия се полагала компенсация в почивки, а при превишаване на общата
(нормална плюс увеличена) продължителност на военнослужещия се следвало
допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3 ЗОВСРБ. Твърди, че със заповед № ОХ
296 от 19.05.2011г. на Министъра на отбраната бил конкретизиран начинът за изчисляване на
служебното време, полагането на дежурства по график и почивките, а впоследствие това
било регламентирано с Наредба № Н-18/19.12.2012г. на министъра на отбраната за реда за
разпределяне на служебното време на военнослужещите от МО, структурите на пряко
подчинен на МО и Българската армия, неговото отчитане и определяне на допълнително
възнаграждение за изпълнение на възложени задължения над общата продължителност на
служебното време и за изпълнение на службата през почивни дни и в дните на официални
празници. Ищецът счита, че в нарушение на посочените разпоредби на ЗОВСРБ и на
актовете на Министъра на отбраната директорът на СВИ е издал Заповед № 111/22.03.2011г.
относно регламента на почивките след носене на дежурство с 24-часова продължителност в
службата и идентична последваща Заповед № 659/11.12.2013г., с които ограничил правото му
на компенсации с почивки след дежурствата. Прави искане за упражняване на косвен
съдебен контрол за законосъобразност на двете заповеди като противоречащи на ЗОВСРБ и
подзаконовите актове по прилагането му. Твърди, че продължителността на служебното му
време превишила посочената в закона продължителност за периода от 01.01.2010г. до
28.02.2015г., като не му било изплатено обезщетение за положен извънреден труд след
прекратяване на служебното правоотношение за трансформираното лишаване от право на
дължими почивки. За посочения период непредоставени в почивка били останали 209 дни, за
които след прекратяване на служебното му правоотношение (считано от датата на
прекратяването – 21.02.2023г., когато твърди да е възникнало вземането) се дължало
обезщетение за извънреден труд за натрупани часове над нормалната, но в границите на
увеличената продължителност на служебното време, което се равнявало на сумата от
22986,54 лв., изчислена на основание чл. 234 ЗОВСРБ на базата на месечното и дневно
брутно възнаграждение на ищеца. Твърди, че ответникът бил в забава за плащане на
претендираното главно вземане от датата на прекратяване на служебното правоотношение
на ищеца, поради което дължал и обезщетение за забава в размер на 973,07 лв. за периода от
21.02.2023г. до 04.07.2023г. Претендира се за осъждане на ответника да заплати на ищеца
посочените суми, както и законната лихва върху главницата от датата на подаване на
исковата молба до окончателното й заплащане и разноски за производството.
Ответникът Служба „Военно разузнаване“ е подал отговор на исковата молба в срока
по чл. 131, ал. 1 ГПК, с който е оспорил исковете. Не спори, че между страните е
съществувало служебно правоотношение, по силата на което ищецът е заемал последно
твърдяната длъжност, както и че същото е прекратено със заповед № 56 от 07.02.2023г. на
директора на службата на основание чл. 162, т. 2 ЗОВСРБ – при навършване на пределна
възраст на военнослужещия. Твърди, че за периода от 01.01.2010г. до 28.02.2015г. ищецът е
заемал последователно длъжностите: „началник на контролен пункт № 2“, той и шофьор,
„началник на контролен пункт № 1“ и „началник на регистратура“ в сектор „Проучване и
осигуряване“ на отдел „Бургас 54“ в дирекция „Операции от българска територия“, за които
2
длъжности дежурството не било основно функционално задължение. През посочения
период ищецът изпълнявал 24-часови дежурства по утвърден месечен график, като
отчитането на служебното време за дежурствата ставало по правилото на чл. 35 от Наредба
№ Н-18/19.12.2012г. на министъра на отбраната, при сумирано изчисляване на служебното
време в часове за всяко полугодие от календарната година, като продължителността на
служебното време за всяко полугодие представлявала сбор от месечната продължителност
на служебното време в часове за всеки един от месеците в полугодието, като надвишеното с
дежурствата законоустановено служебно време било компенсирано със съответните
почивки. Оспорва да е нарушавано или ограничавано правото на ищеца за дължимото му се
компенсиране с почивка. Твърди, че определеният ред е предвиждал ползването на
компенсации – почивки веднага след носене на 24-часовото дежурство, като парично
обезщетение се дължало, само ако служителят е поискал компенсация с почивки, тя не му е
била дадена и това не се е осъществило към момента на прекратяване на служебното му
правоотношение. Такива обстоятелства за ищеца не са били установени, поради което и не
са били налице предпоставките за изплащане на такова обезщетение при прекратяване на
служебното му правоотношение. Евентуално прави възражение за погасяване по давност на
всички вземанията на ищеца до 28.02.2015г. с изтичане на кратката 3-годишна погасителна
давност, считано от изтичане на съответния месец, през който е положен извънредният труд.
Моли за отхвърляне на предявените искове и за присъждане на разноски за производството.
Софийски районен съд като взе предвид доводите на страните и въз основа на
събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна
квалификация чл. 194, ал. 3 вр. чл. 194, ал. 2 ЗОВСРБ вр. чл. 195 ЗОВСРБ вр. чл. 136а, ал. 5
КТ и с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По иска с правна квалификация чл. 194, ал. 3 вр. чл. 194, ал. 2 ЗОВСРБ вр. чл. 195
ЗОВСРБ вр. чл. 136а, ал. 5 КТ в тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно
служебно правоотношение между страните през процесния период, по силата на което е
служил при ответника, включително като е полагал 24-часови дежурства за исковия период,
че същото е прекратено със заповед № 56 от 07.02.2023г. на директора на СВР, като е
освободен от служба, считано от 21.02.2023г., че отработените часове/дни за исковия период
са надхвърлили нормалната продължителност на служебното време до увеличената
продължителност на това време, като непредоставените дни почивка са 209 дни, за които
след прекратяването на служебното правоотношение му се дължи обезщетение за
извънреден труд, което се равнява на претендирания размер от 22986,54 лв., съответно
размера на последното получено брутно месечно възнаграждение към датата на
освобождаване от длъжност.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
наличието на главен дълг, изпадането на ответника в забава за плащането му и размера на
дължимото обезщетение за забава.
В тежест на ответника е да докаже, че е компенсирал ищеца за положените 24-часови
дежурства с почивки съобразно нормативно определения ред към датата на полагането им,
респективно, че платил дължимите обезщетения.
По възражението за давност в тежест на ищеца е да установи настъпването на
обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност
по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
С доклада по делото като безспорни и неподлежащи на доказване между страните на
основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК са отделени фактите, че за исковия период от 01.01.2010г.
до 28.02.2015г. страните са били обвързани от служебно правоотношение, с последно
заемана от ищеца длъжност „Началник регистратура в Служба „Военно разузнаване“, което
служебно правоотношение е прекратено със заповед № 56 от 07.02.2023г. на директора на
СВР, считано от 21.02.2023г. поради навършване на пределна възраст на военнослужещия.
Със Заповед № ОХ-296 от 19.05.2011г. на Министъра на отбраната, издадена въз
основа на законовата делегация на чл. 194, ал. 8 ЗОВСРБ е определена нормална
продължителност на служебното време на военнослужещите от 8 часа дневно и 40 часа
седмично при петдневна работна седмица, допустимото увеличаване на нормалната
3
продължителност на работното време и служебно време при носене на дежурство, от който
максималната продължителност на служебното време при носене на дежурство не може да
превишава 24 часа, а общо за един месец – 168 часа, като организацията и отчитането се
извършва при сумирано изчисляване на работното време на всеки военнослужещ в часове за
всяко полугодие на календарната година.
Страните не спорят, че през исковия период от 01.01.2010г. до 28.02.2015г. ищецът е
полагал 24-часови дежурства по график съобразно предвидената продължителност на
дежурствата за съответната длъжност в приетите по делото Заповеди на Директора на
Служба „Военна информация“ (сега Служба „Военно разузнаване“, наименование
променено със ЗИДЗВР, в сила от 08.08.2020 г.) с № 43 от 05.02.2013г., с № 659 от
11.12.2013г. и с № 636 от 17.12.2014г. относно определяне на денонощния наряд,
длъжностните лица и реда за изпълнение на дежурствата в служба „Военна информация“
през 2013г., през 2014г. и през 2015г. и приетите месечни графици за положени дежурства от
ищеца за исковия период.
По делото са приети и две заповеди на Директора на Служба „Военна информация“
(сега Служба „Военно разузнаване“, наименование променено със ЗИДЗВР, в сила от
08.08.2020 г.) – Заповед № 111/22.03.2011 г. и Заповед № 67/21.02.2013 г., регламентиращи
почивките след носене на дежурства с 24-часова продължителност в Служба „ВР“, издадени
въз основа на чл.194, ал.1 и чл.195 и 210 от ЗОВСРБ и чл.19, т.2 и чл.22 от Наредба № Н-
18/19.12.2012 г. на Министъра на отбраната, действали за процесния период, както и Заповед
№ 62 от 16.02.2015г. на Директора на Служба „Военна информация“, с която е коригирано
времето на почивките след положени дежурства.
По делото е изслушано заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което не е
оспорено от страните и което съдът кредитира като обосновано и даващо компетентен
отговор на поставените задачи, от което се установява, че за исковия период от 01.01.2010г.
до 28.02.2015г. ищецът е полагал 24-часови дежурства по график, след което е използвал
почивка от дежурство в размер, по-малък от нормативно определения, като за периода
ищецът е положил 208 броя 24-часови дежурства, с които е надхвърлена общата
продължителност на работното време, поради което е следвало да бъдат компенсирани с 461
почивни дни, но реално е компенсиран с 250 почивни дни, като 211 дни са останали
некомпенсирани до прекратяване на служебното му правоотношение. Вещото лице посочва,
че брутното възнаграждение на ищеца преди прекратяване на служебното му
правоотношение е в размер на 2287,76 лв. и на тази база обезщетението за 211
некомпенсирани дни почивка при положени 24-часови дежурства се равнява на сумата от
22986,54 лв., а лихвата за забава върху посочената сума за периода от 21.02.2023г. до
04.07.2023г. – на сумата от 973,07 лв.
От така събраните и обсъдени доказателства, съдът намира, че се установяват всички
елементи от фактическия състав на правото на обезщетение по чл. 194, ал. 3 вр. чл. 194, ал. 2
ЗОВСРБ вр. чл. 195 ЗОВСРБ вр. чл. 136а, ал. 5 КТ. В случая се установи, че ищецът е
полагал 24-дежурства по график, които са надхвърлили нормалната продължителност на
работното време по чл. 194, ал. 1 ЗОВСРБ (времето за дежурство е служебно време съгласно
чл. 195, ал. 3 ЗОВСРБ). Съгласно чл. 194, ал. 3 ЗОВСРБ в случаите на превишаване общата
продължителност на служебното време по ал. 2 на военнослужещия се заплаща
допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3 – за изпълнение на възложени
задължения извън установеното служебно време. Тази разпоредба обаче е изрично
изключена като приложение в случаите в които превишаването на общата продължителност
на служебното време е резултат на носене на дежурства – чл. 195, ал. 5 ЗОВСРБ. В този
случай компенсирането става чрез ползване на почивки, които целят да не се надвишава
максималната продължителност на служебното време при носене на дежурства, което не
може да превишава 24 часа, а общо за един месец - 168 часа, при отчитането във възприетия
времеви диапазон – в рамките на полугодие (чл. 16 от Наредба Н-18 от 19.12.2012г. за реда
за разпределяне на служебното време на военнослужещите, неговото отчитане извън
нормалната му продължителност и определяне на допълнителното възнаграждение за
изпълнение на възложени задължения над общата продължителност на служебното време и
за изпълнение на службата през почивни дни и в дните на официални празници, издадена от
Министъра на отбраната и Заповед № ОХ-296 от 19.05.2011г. на Министъра на отбраната,
4
издадена въз основа на законовата делегация на чл. 194, ал. 8 ЗОВСРБ).
В случая, в противоречие на посочените подзаконови нормативни актове, директорът
на Служба „Военна информация“ е определил с обсъдените по-горе заповеди с № 111 от
22.03.2011г. и с № 67 от 21.02.2013г., по-кратка от нормативно определената
продължителност на почивните дни след носене на 24-часови дежурства, поради което се е
стигнало за исковия период от 01.01.2010г. до 28.02.2015г. до 211 неизползвани от ищеца дни
почивка, които са му се полагали при положените 208 броя 24-часови дежурства за периода.
Реалното ползването на почивните дни може да стане само докато служебното
правоотношение съществува. След прекратяване на служебното правоотношение, обаче,
както е в случая, правото на ползване на неизползваната почивка по предназначение се
трансформира в право на парично обезщетение при прилагане по аналогия на разпоредбата
на чл. 136а, ал. 5 КТ, като начинът на изчисляването му също е посочен в тази разпоредба –
компенсацията се заплаща като извънреден труд – така мотивите на ТР 6/2017г. на ОСГК на
ВКС. Съгласно заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза дължимото
обезщетение за неизползваната почивка, изчислено по съответния ред, се равнява за 211 дни
при брутно трудово възнаграждение преди прекратяването на служебното правоотношение
от 2287,76 лв., на сумата от 22986,54 лв., съвпадаща с претенцията на ищеца и за която сума
е предявен искът по чл. 194, ал. 3 вр. чл. 194, ал. 2 ЗОВСРБ вр. чл. 195 ЗОВСРБ вр. чл. 214,
ал. 1, т. 3 ЗОВСРБ. Неоснователен е доводът на ответника, че правото на обезщетение
възниква единствено ако след поискване от служителя не му е дадена компенсация в
почивки. Напротив, служителят не разполага с възможност да наложи ползването на
необходимата почивка, предоставянето на същата е компетентността на съответния орган и
това е изразено в разпоредбата на чл. 29-чл.33 от Наредба Н-18 от 19.12.2012г. и в Заповед
№ ОХ-296 от 19.05.2011г. на Министъра на отбраната.
С оглед достигнатия извод за дължимост на обезщетението за некомпенсиран с
почивка труд над нормативно определената продължителност следва да се разгледа
своевременно заявеното с отговора на исковата молба възражение на ответника за
погасяване по давност на претендираното обезщетение. Ответникът се позовава на
правилото на чл. 111, б. „а“ ЗЗД, съгласно което възнагражденията за труд се погасяват с
изтичане на кратката 3-годишна погасителна давност, като за начало на погасителната
давност се счита изтичане на месеца на полагането на труда. По въпроса в кой момент
възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от
нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран
с почивка, от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане и
съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в
случаите на прекратено служебно правоотношение е прието Тълкувателно решение №
6/2017г. от 11.02.2022г. по тълк. дело № 6/2017г. на ОСГК на ВКС, като е даден отговор, че
„Вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от
нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран
с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение. От този
момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От
същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл.358 ал.1, т.3 във
връзка с ал.2, т.2 от КТ.“ С оглед даденото задължително тълкуване изискуемостта на
претендираното обезщетение е настъпила от датата на прекратяване на служебното
правоотношение на ищеца – 21.02.2023г., като от този момент до датата на подаване на
исковата молба – на 04.07.2023г. не е изтекла 3-годишната погасителна давност за вземането.
Възражението на ответника в този смисъл е неоснователно и не следва да се уважава.
При липса на доказателства за плащане на установеното за дължимо обезщетение в
размер на 22986,54 лв. за некомпенсиран с почивка положен труд над общата
продължителност на служебното време за периода от 01.01.2010г. до 28.02.2015г.,
предявеният иск за заплащането му се явява изцяло основателен и следва да се уважи в
претендирания размер, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
04.07.2023г. до окончателното изплащане на вземането.
Основателността на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва от установяване наличието на
главен дълг, изпадане на ответника в забава за плащането му и размерът на дължимото
обезщетение за забава. Съществуването на главното вземане в размер на 22986,54 лв. беше
5
установено по настоящото дело. Не се доказа по делото обаче ответникът да е изпаднал в
забава за плащане на вземането преди подаване на исковата молба, доколкото задължението
не е с определен ден на изпълнение и за изпадане на длъжника в забава е необходима покана
– чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл е и приетото в мотивите на ТР 6/2017г., а именно, че
„работодателят изпада в забава след покана по реда на чл.84 ал.2 от ЗЗД“. Ищецът не твърди
и не доказва да е поканил ответника да му заплати дължимото обезщетение преди подаване
на исковата молба, поради което и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за
забава в размер на 973,07 лв. за периода от 21.02.2023г. до 04.07.2023г. е неоснователен и
следва да се отхвърли.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни, които са
претендирали такива. Ищецът е претендирал и доказал извършване на разноски в размер на
2355 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение съгласно отбелязването в
представения договор за правна защита и съдействие от 30.05.2023г., в която част същият
има характер на разписка. Ответникът е направил възражение за прекомерност на
претендирания адвокатски хонорар по чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът приема за
неоснователно предвид фактическата и правна сложност на делото и материалния интерес
по делото. Съразмерно на уважената част от исковете на ищеца се дължат на основание чл.
78, ал. 1 ГПК разноски в размер на 2259,36 лв. Ответникът е бил защитаван в
производството от юрисконсулт и е претендирал заплащане на юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред, ДВ, бр. 8/2017г.) на
сумата от 150 лв. на основание чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 ЗПП. Съразмерно на
отхвърлената част от иска на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК на ответника се дължат
разноски в размер на 6,09 лв.
Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на лице,
освободено от държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно
да заплати всички дължащи се такси и разноски. Съответните суми се присъждат в полза на
съда. На посоченото основание и съобразно уважената част от исковете ответникът следва
да бъде осъден да заплати по сметка на СРС сумата от 1207,28 лв. – сбор от дължимите
държавна такса за производството и депозит за съдебно-счетоводна експертиза,
пропорционално на уважената част от исковете.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА Служба „Военно разузнаване“, с адрес: гр. С**** да заплати на И. Н. К.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б***, на основание чл. 194, ал. 3 вр. чл. 194, ал. 2
ЗОВСРБ вр. чл. 195 ЗОВСРБ вр. чл. 136а, ал. 5 КТ сумата от 22986,54 лв., представляваща
обезщетение за извънреден труд, за носени дежурства над установената продължителност на
служебното време, некомпенсиран с почивки до прекратяване на служебното
правоотношение, за периода от 01.01.2010г. до 28.02.2015г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 04.07.2023г. до окончателното изплащане на
вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2259,36 лв., представляваща
разноски за производството, като ОТХВЪРЛЯ предявения от И. Н. К., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. Б*** срещу Служба „Военно разузнаване“, с адрес: гр. С**** иск по чл.
86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 973,07 лв., представляваща обезщетение за забава
плащането на главницата за периода от 21.02.2023г. до 04.07.2023г.
ОСЪЖДА на И. Н. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б*** да заплати на
Служба „Военно разузнаване“, с адрес: гр. С****, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК
сумата от 6,09 лв., представляваща разноски за производството.
ОСЪЖДА Служба „Военно разузнаване“, с адрес: гр. С****, да заплати на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК по бюджетната сметка на Софийски районен съд сумата от 1207,28 лв.,
представляваща сбор от дължимите държавна такса за производството и депозит за съдебно-
счетоводна експертиза, пропорционално на уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
6
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7