Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 17.06.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на тридесет и първи май две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ:
ИВАН КИРИМОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 1330 по описа за 2021 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение №
20268422 от 04.12.2020 г. по гр.д. №51288 по описа на СРС, 179 с-в за 2015 г. е
признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че „И.“ ООД, представлявано от Т.Й.С.,
дължи на „ТОПЛОФКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД с
чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД следните суми: сумата от 3 846,87 лв.,
представляваща стойността на доставена в периода от м.11.2011 г. до м.04.2014
г. топлинна енергия за имот, находящ се в гр. София, ул. „********офис, код
платеца Т386412, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
29.01.2015 г. до окончателното ѝ изплащане, сумата от 703,06 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главното задължение от 31.12.2011 г. до
26.11.2014 г . Със същото решение е осъден „ТОПЛОФКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД да заплати
на „И.“ ООД, на основание чл. 59, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 137, ал.2 ЗЕ сумата от
5000 лв., представляваща обезщетение за ползване през периода от 20.07.2004 г.
до 17.07.2017 г. на съоръжения за присъединяване, а именно присъединителен
топлопровод и абонатна станция, находящ се гр. София, жилищна група ********УПИ
V-125, кв.9, м.Лозенец, ведно със законната лихва от датата на предявяване на
иска – 20.02.2018 г. до окончателното плащане на сумите.
В срок е
подадена въззивна жалба от ищеца „ТОПЛОФКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД срещу решението, в
частта с която е уважен насрещния иск на „И.“ ООД *** ЕАД. Счита, че искът по
чл. 59 ЗЗД е недопустим, тъй като има друг ред предвиден в закона с
разпоредбата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ. Освен това искът не бил доказан, тъй като не
е налице връзка между обогатяването и обедняването. „И.“ ООД е било депозирало
необходимите документи за процедурата по изкупуване на абонатната станция, като
по този начин „ТОПЛОФКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД трябва да плаща наем. На следващо място „И.“
ООД не се легитимира като собственик на имот в процесната сграда, с оглед на
което няма право да предявява чужди права. Също така счита, че е погасено по
давност, след като следва да се приложи общата 5-годишна давност.
Въззиваемата
страна „И.“ ООД е подала писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Излага доводи за неоснователност на жалбата, а именно в
първоинстанционното производство въззивникът не е взел становище по иска,
собствеността на съоръженията е уреден между страните. Също така „И.“ ООД се е
грижело за поддържането на абонатната станция, като е вложило средства за това. Счита, че право на обезщетение имат
само лицата, изградили абонатната станция. Счита, че по вината на въззивника
подписването на окончателен договор се е забавил.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
За да постанови
обжалваното решение, районният съд е приел, че сградата има разрешение за
ползване от 20.07.2004 г. На 17.07.2017 г. „ТОПЛОФКАЦИЯ
СОФИЯ“ ЕАД изкупил от „И.“ ООД присъединителен топлопровод, съоръженията към него
и абонатната станция, захранващи жилищната сграда. Съгласно вещото лице по
приетата пред първата инстанция СТЕ за периода от м.октомври 2015 г. до
17.07.2017 г. цената за ползване на съоръженията и абонатната станция е в
размер на 21 930 лв. Съдът е приел за доказана собствеността на „И.“ ООД
върху съоръженията и абонатната станция и не се установило плащане от страна на
ответника.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като относно правилността му,
съдът намира следното:
Разпоредбата на чл.
137, ал. 2 от ЗЕ еднозначно дефинира възмездното ползване от топлопреносното
предприятие на присъединителния топлопровод, съоръженията към него и абонатната
станция, в случаите, когато са изградени от клиентите на топлоенергия за битови
нужди. Според дадената в § 1, т. 3 от ДР към Наредба № 16-ЗЗ4 за
топлоснабдяването /НТ/ легална дефиниция на понятието "сградна
инсталация", това е съвкупността от топлопроводи и съоръжения за
разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите
на потребителите, включително главните хоризонтални и вертикални разпределителни
линии. Съгласно чл. 140, ал. 3 от ЗЕ сградните инсталации за
отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна собственост. Абонатната
станция и присъединителният тръбопровод следователно не попадат в обхвата на
режима на етажната собственост. Обща част е помещението в сградата, в което са
разположени съоръженията, които по смисъла на § 1, т. 1 от
ЗЕ представляват "абонатна станция", но не и самата абонатна
станция. При това положение, при липса на данни за прехвърляне на процесните съоръжения,
включая абонатната станция, на етажните собственици при придобиване на
индивидуални обекти в сградата, възражението на топлопреносното предприятие, за
което е нормативно предвидено задължение за изкупуването им, се явява
неоснователно.
Следователно несъмнено
се установяват обстоятелствата, че ищцовото дружество е изградило
топлопреносните съоръжения и е техен собственик. В тази връзка неоснователен е
доводът на жалбоподателя, че И.“ ООД не се
легитимира като собственик на съоръженията.
В тази насока нормата на
чл. 137, ал. 2, изр. 2 ЗЕ представлява специална хипотеза на неоснователно
обогатяване, която касае конкретно изброените в нея съоръжения, и урежда
размера на дължимото обезщетението в отклонение от общия принцип – дължи се
определената от КЕВР цена, вместо пазарната наемна цена. Ето защо и по арг. от
чл. 59, ал. 2 ЗЗД, както е посочил с доклада по делото, съдът намира, че следва
да се приложи специалното основание по чл. 137, ал. 2 ЗЕ вместо общото такова
по чл. 59 ЗЗД. Това обстоятелство е без значение за предмета на доказване.
На следващо място,
задължението за заплащане на цената за ползване на съоръжението от страна на
ответника е нормативно предвидено, а именно – в чл. 137, ал. 2 от ЗЕ. По
тази причина неоснователен се явява доводът на последния, че съгласно
предварителен договор за присъединяване същият има право да ползва
съоръжението, поради което не дължи заплащане на обезщетение, доколкото от
предвиждането на това право в договора не следва, че същото е безвъзмездно.
Нещо повече, предвид обстоятелството, че процесните съоръжения е следвало да
бъдат изградени от „ТОПЛОФКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД,
съгласно чл. 137, ал. 1 от ЗЕ, а са изградени от ищеца, то
Топлофикационното дружество си е спестило разходи и е избегнало намаляване на
имуществото си. С построяване на топлопровода и абонатната станция от
въззиваемото дружество, същото се е обеднило от вложените средства. Реално
обогатяването настъпва именно за „ТОПЛОФКАЦИЯ СОФИЯ“
ЕАД, което ползва изградения от другиго технически ресурс, заобикаляйки
по този начин необходимостта да вложи собствени средства за създаването му.
Поради това и изградилото съоръженията лице следва да бъде обезщетено за това
ползване със заплащане на съответно обезщетение, каквото задължение се
предвижда в чл. 137, ал. 2 от ЗЕ. В тази връзка не се установява по делото
наличието на твърдяното от ответника нарушение на правни принципи и злоупотреба
с права.
Неоснователно е
възражението на ответното дружество, че получаването на обезщетение за ползване
на съоръжението от страна на ищцовото дружество би довело до неоснователното му
обогатяване и до потъпкване на принципа, съгласно който никой не може да черпи
права от собственото си неправомерно поведение, което според ответника се
изразява в непредставяне на необходимите документи за изкупуване на
съоръжението в по-кратки срокове, поставяйки го в обективна невъзможност да
придобие собствеността съобразно договореното. Твърдяното неправомерно
поведение от страна на ищеца не се доказва, напротив – по делото се установи,
че той е изпълнил точно задълженията си по сключения между страните договор,
което е признато от представител на ответника с подписването на становище в
тази насока. Освен това, както вече беше посочено, по делото е безспорно
установено, че изграждането на процесната инсталация отговаря на изискванията и
проектните книжа, каквато констатация се съдържа и в неоспореното заключение на
съдебно-техническата експертиза. Това опровергава поддържаното от жалбоподателя
становище, че ищецът не е изпълнил задълженията си да представи необходими
документи по повод окончателното уреждане на отношенията между страните
посредством договор за покупко-продажба на съоръжението.
По отношение на
възражението за давност.
Нарещният иск е предявен
на 20.02.2018 г., като настоящият състав намира за приложим общият 5- годишен
давностен срок по указания на чл. 110 ЗЗД, тъй като искът с правна квалификация
чл. 137, ал. 2 ЗЕ се явява специален на този по чл. 59 ЗЗД, и урежда
извъндоговорни отношения на неоснователното обогатяване, а не както въззивникът
твърди, че процесното вземане представлява периодично плащане. Така погасена се
явява претенцията за срока преди 20.02.2013 г.
От приетата пред първата инстанция експертиза /СТЕ/, която настоящия
състав кредитира по реда на чл.202 ГПК се установява, че само за срока от
01.10.2015 г. до 17.07.2017 г. възнаграждението за ползване на съоръженията и
абонатната станция е в размер на 21 930 лв. С оглед на което възражението
за давност се явява основателно, но не променя размера на сумата, която следва
да бъде присъдена на дружеството.
По разноските:
С оглед изхода на спора
на основание чл.78, ал.3 ГПК на въззиваеамата страна следва да бъдат присъдени сторените
от нея разноски във въззивното производство в размер на 700 лв. – заплатено адвокатско
възнаграждение.
Така
мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20268422 от 04.12.2020 г. по гр.д. №51288 по описа на СРС, 179
с-в, в частта, с която „ТОПЛОФКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК ********е осъден да заплати
на „И.“ ООД, ЕИК ********, на основание чл. 59, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 137, ал.2
ЗЕ сумата от 5000.00 лв., представляваща обезщетение за ползване през периода
от 20.07.2004 г. до 17.07.2017 г. на съоръжения за присъединяване, а именно
присъединителен топлопровод и абонатна станция, находящ се гр. София, жилищна група
********УПИ V-125, кв.9, м.Лозенец, ведно със законната
лихва от датата на предявяване на иска – 20.02.2018 .г до окончателното плащане
на сумите.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК ********да
заплати на „И.“ ООД, ЕИК ********, на основание чл.78,
ал.3 ГПК сумата
от 700.00 лв., представляваща извършени разноски
пред въззивната инстанция.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.