Решение по дело №452/2021 на Районен съд - Шумен

Р Е Ш Е Н И Е

260370/12.10.2021г.

 

12.10.2021 год.

 

Номер . . . . . . . . . . .                                Година 2021                    Град Шумен

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Районен съд – Шумен                                                                  седми  състав

На 16 (шестнадесети) септември                                                Година 2021

В публично съдебно заседание, в следния състав:

                                                                       Председател Теодора Йорданова-Момова

Секретар Елена Пенчева,

Прокурор . . . . . . . . . . . . . . . .,

като разгледа докладваното от съдия Т. Йорданова-Момова

гражданско дело номер 452 по описа за 2021 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

           

            Предявени са обективно съединени искове с правно чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 228 от Закона за електронните съобщения, чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 345, ал. 1 от ТЗ.   

            В подадената след указание по чл. 415, ал. 1 от ГПК искова молба (конкретизирана) ищецът „Теленор България” ЕАД гр. София, представлявано от Д.К.Ктвърди, че на 24.02.2018 г. сключило с ответника С.А.С. договор за предоставяне на електронни съобщителни услуги, а на 01.09.2018 г. и допълнение към него. За периода 25.08.2018 г. – 24.11.2018 г. ищцовото дружество издало фактури, но останала незаплатена част от тях в размер на 119,50 лв. за дължими такси и потребени услуги. Поради неизпълнение на задълженията на абоната да плати дължимите суми, ищецът прекратил договора и начислил и предвидената в договора неустойка в размер на 380,20 лева. Освен това, на 01.09.2018 г. между страните бил сключен и договор за лизинг, по силата на който „Теленор“ ЕАД предоставило на ответника мобилно устройство, а същият се задължил да плаща лизингови вноски. Останали, обаче, неплатени такива в размер на 144,67 лв. С. не изпълнил задълженията си по договорите и все още дължала цитираните суми. Ищецът депозирал пред ШРС заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника, по което била издадена такава по ч.гр.д. № 2006/2020 г. по описа на съда. Заповедта била връчена на ответницата по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Моли съда да постанови решение, по силата на което по отношение на ответника да бъде признато за установено, че съществуват следните вземания на ищцовото дружество: в размер на 119,50 лв., представляващо неплатената в срок цена на предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги за периода 25.08.2018 г. – 24.11.2018 г. по договор  от 24.02.2018 г., сключен между страните и анекси към него; в размер на 144,67 лв., представляваща задължение за плащане на лизингови вноски по договор  от 01.09.2018 г., сключен между страните, в размер на 380,20 лв., представляваща неустойка при прекратяване на договора от 24.02.2018 г. поради неплащане от ответника на дължими суми, ведно със законната лихва върху главните задължения, считано от депозиране на исковата молба до окончателното им изплащане, като претендира и разноските по заповедното и по настоящото исково производство.

            В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, ответникът не подава отговор на исковата молба. В същия срок, назначеният му особен представител подава отговор на исковата молба, в който оспорва исковете. Сочи, че действително е налице сключен договор за предоставяне на мобилни услуги, но не било доказано какви реално са предоставени на ответника. Уговорката в договора за дължима неустойка била нищожна поради противоречие с добрите нрави поради уговаряне на дължимост на всички месечни такси до края на срока на договора. Моли, претенциите да бъдат отхвърлени като неоснователни.

            От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се установи от фактическа страна следното:

         Видно от представените договор за мобилни услуги от 24.02.2018 г. и допълнително споразумение към него от 01.09.2018 г. е, че „Теленор България“ ЕАД се задължило да предоставя чрез своята обществена далекосъобщителна мрежа на С.А.С. мобилни услуги. Потребителят декларирал, че е запознат с Общите условия на дружеството за предоставяне на мобилни услуги. В договора (т. 3, раздел 4) е предвидено, че в случай на прекратяване на договора по вина или по инициатива на потребителя или при нарушение на задълженията му по договора, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ-карта до края на срока на договора, като максималния размер на неустойката не може да надвишава трикратния размер на стандартните абонаменти. Видно от представените Общи условия на „Теленор България“ ЕАД за взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги е, че в чл. 71, гл. 13 е предвидено задължение за потребителя да заплаща определените цени по начин и срокове, предвидени в чл. 27 от ОУ. По делото е представен и договор за лизинг от 01.09.2018 г., по силата на който ищцовото дружество предоставило за ползване на ответника мобилно устройство, подробно описано в него, а последния се задължил да плаща месечни лизингови вноски с посочени размери. 

            По делото са приложени фактури №№ **********/25.09.2018 г., **********/25.10.2018 г., **********/25.11.2018 г., **********/25.01.2019 г., издадени от „Теленор България“ ЕАД, от които е видно, че на ответника са начислени суми, представляващи такси, потребени услуги, лизингови вноски и начислена неустойка.

            Според заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, размерът на задълженията на ответника към „Теленор България“ ЕАД възлизат, както следва: на 119,50 лв., представляваща суми за предоставени далекосъобщителни услуги и на 144,67 лв. – неплатени лизингови вноски. Вещото лице заключава, че размерът на неустойката, предвидена в договора за далекосъобщителни услуги е 380,20 лева.

            От приложеното ч.гр.д. № 2006/2020 по описа на ШРС се установи, че ищецът „Теленор България” ЕАД подал по реда на чл. 410 от ГПК заявление на 18.09.2020 г., по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 975/18.09.2020 г. за сумите, предмет на настоящото исково производство и за разноски в общ размер 385,00 лв., направени по заповедното производство. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.

            При така установеното от фактическа страна, съдът приема от правна страна следното:

            По допустимостта на исковете:

            Исковете са предявени от „Теленор България” ЕАД гр. София по реда и в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, след издаване по негово заявление в качеството му на кредитор срещу ответника С.С. в качеството му на длъжник, на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 975/18.09.2020 г. по ч.гр.д. № 2006/2020 г. на ШРС, и след връчване на заповедта по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Налице е идентичност на страните по заповедното и по настоящото исково производство. Претендира се установяване на вземания, съответни на задължението, посочено в заповедта за изпълнение. Ето защо, настоящият състав, предвид единството на настоящото и заповедното производство, приема, че исковете са допустими.

            По основателността на исковете:

            По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 228 от Закона за електронните съобщения:

         Доказа се, че страните по делото са насрещни страни по валидно двустранно облигационно правоотношение, представляващо търговска сделка по смисъла на чл. 286 от ТЗ, създадена чрез сключване при условията на чл. 298 от ТЗ (търговска сделка при общи условия) на индивидуален договор от 24.02.2018 г. за предоставяне на обществени електронни съобщителни услуги. По силата на същите, ищецът, като доставчик, се задължил да предоставя на ответника, като потребител, услуги от собствената си мобилна мрежа, срещу насрещно задължение на последния да заплаща цената на тези услуги.

            Чрез заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза се установи, че С. не изпълнил това свое задължение по договора. Относно дължимата от него сума: вещото лице сочи, че тя възлиза на 119,50 лв.

            Предвид така установеното по-горе, съдът намира, че искът по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 228 от ЗЕС се явява основателен и доказан. Ето защо, по отношение на страните следва да бъде признато за установено, че съществува вземане на „Теленор България” ЕАД гр. София от С.А.С. за парична сума в размер на 119,50 лв., представляваща неплатената в срок цена на предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги за периода 25.08.2018 г. – 24.11.2018 г. по договор  от 24.02.2018 г., сключен между страните и анекси към него, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.09.2020 г.

            Относно претенцията с правно основание чл. 345, ал. 1 от ТЗ:

            Доказа се, че между страните по настоящото производство възникнало валидно и облигационно правоотношение, чрез сключване на договор за лизинг от 01.09.2018 г. По силата на сделката, „Теленор България“ ЕАД гр. София предоставило на С.С. за временно възмездно ползване движима вещ, представляваща мобилно телефонно устройство, като страните уговорили възможност лизингополучателят да придобие собствеността върху същото след изтичане на срока. Тоест, страните по делото сключили валиден договор за лизинг по смисъла на чл. 342, ал. 1 от ТЗ. Според предвиденото в договора, а и съобразно разпоредбата на чл. 345, ал. 1 от ТЗ, основно задължение на лизингополучателят е да заплаща дължимите лизингови вноски.

            Чрез заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза се установи, че С. не изпълнил изцяло това свое задължение по договора и дължи сума в общ размер 144,67 лв., представляваща неплатените в срок лизингови вноски по индивидуалния договор.

            Предвид така установеното по-горе, съдът намира, че иска по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 345, ал. 1 от ТЗ се явява основателен и доказан. Ето защо, по отношение на страните следва да бъде признато за установено, че съществува вземане на „Теленор България” ЕАД гр. София от С.А.С. за парична сума в размер на 46,62 лв., представляваща задължение за плащане на лизингови вноски по договор  от 01.09.2018 г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.09.2020 г.

            По иска с правно чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД:

            Налице е сключен между ищеца и ответницата договор, в който е предвидена дължима от абоната неустойка, в случай на прекратяване на договора по вина или по инициатива на потребителя или на неизпълнение на задълженията му. Доказа се по-горе, че С.С. не изпълнил основното си задължение да плаща дължимите такси и потребени услуги. В тази хипотеза, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ-карта до края на срока на всеки от договорите, като максималния размер на неустойката не може да надвишава трикратния размер на стандартните абонаменти.В тази насока, възражението на особения представител на ответника за нищожност на клаузата в договора, предвиждаща плащане на неустойка, се явява неоснователно. Според константната съдебна практика, предвидения по описания по-горе максимален размер на дължима неустойка, ненадвишаващ трикратния размер на дължимите месечни абонаментни такси, не води до неравноправност на клаузата, респективно – до нищожността й.

            Предвид гореизложеното, депозираната претенция за сума в размер на 380,20 лв. с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр.чл. 92, ал. 1 от ЗЗД се явява основателна и следва да бъде признато за установено, че съществува вземане на „Теленор България” ЕАД гр. София от С.А.С. за парична сума в посочения размер, представляваща неустойка по договора от 24.02.2018 г. поради неплащане от ответника на дължими суми.

При направеното искане от ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на „Теленор България” ЕАД гр. София направените разноски по настоящото исково производство в размер на 1135,00 лв. и по заповедното производство в размер на 385,00 лева.

            Водим от горното, съдът

 

Р   Е   Ш   И   :

 

         На основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 228 от Закона за електронните съобщения, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.А.С. с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: *** и „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК ***, със седалище гр. София, адрес на управление гр. София 1766, район Младост, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от М.С. и Д.К.К, че съществува вземане на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД от С.А.С. в размер на 119,50 лв. (сто и деветнадесет лева и 50 стотинки), представляващо неплатената в срок цена на предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги за периода 25.08.2018 г. – 24.11.2018 г. по договор  от 24.02.2018 г., сключен между страните и анекси към него, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.09.2020 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 975/18.09.2020 г. по ч.гр.д. № 2006/2020  г. по описа на Районен съд – Шумен.

            На основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 345, ал. 1 от ТЗ, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.А.С. с ЕГН ********** и „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД гр. София с ЕИК ***, че съществува вземане на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД от С.А.С. в размер на 144,67 лв. (сто четиридесет и четири лева и 67 стотинки), представляваща задължение за плащане на лизингови вноски по договор от 01.09.2018 г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.09.2021 г. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №  975/18.09.2020 г. по ч.гр.д. № 2006/2020 г. по описа на Районен съд – Шумен.

            На основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 228 от Закона за електронните съобщения, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.А.С. с ЕГН ********** и „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД гр. София с ЕИК ***, че съществува вземане на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД от С.А.С. в размер на 380,20 лв. (триста и осемдесет лева и 20 стотинки), представляващо неустойка по договора от 24.02.2018 г., сключен между страните поради неплащане от ответника на дължими суми, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №  975/18.09.2020 г. по ч.гр.д. № 2006/2020  г. по описа на Районен съд – Шумен.

            ОСЪЖДА С.А.С. да заплати на „Теленор България” ЕАД гр. София, направените деловодни разноски в настоящото производство в размер на 1135,00 лв. (хиляда сто тридесет и пет лева).

            ОСЪЖДА С.А.С. да заплати на „Теленор България” ЕАД гр. София, направените деловодни разноски по ч.гр.д. № 2006/2020 г. на ШРС в размер на 385,00 лв. (триста осемдесет и пет лева).

         Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд – Шумен.

 

           

 

                                                                                              Районен съдия: