№ 6636
гр. София, 14.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА
при участието на секретаря к.д.н.
като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА Гражданско дело №
20241110129534 по описа за 2024 година
„ф.“ ЕООД е предявило по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за признаване за установено, че Н. В. М. му дължи сумата от 500 лева – непогасена
главница по Договор за потребителски кредит № 1000981 от 21.02.2023 г., ведно със
законната лихва от 14.02.2024 г. до окончателно изплащане на вземането, 65,31 лева –
договорна лихва за периода 21.02.2023 г. – 21.09.2023 г. и 26,64 лева – обезщетение за забава
в размер на законната лихва за периода 22.09.2023 г. – 13.02.2024 г.
Ищецът твърди, че на 21.02.2023 г. между страните е сключен Договор за
потребителски кредит № 1000981, по силата на който кредиторът отпуснал паричен кредит в
размер на 500 лева, който ответницата следвало да погаси на 7 месечни вноски в срок до
21.09.2023 г. Било договорено възнаграждение в размер на 38,01%. Заемната сума била
получена на датата на сключване на договора. Ответницата не погасила нито една вноска. С
оглед на това и ищецът предявява настоящите претенции.
В подаден в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба ответницата оспорва
предявените искове по основание и размер. Сочи, че процесният договор е обезпечен със
запис на заповед, като следва да е налице валидно каузално правоотношение. Счита
договора за недействителен поради противоречието му със ЗЗП, доколкото в договора не се
съдържа изрично уговорен лихвен процент, както и общата сума, която подлежи на
връщане. Твърди, че уговорената неустойка не е включена в общия размер на ГПР. Счита, че
начисленият лихвен процент е неправомерно завишен и е в противоречие с добрите нрави,
доколкото надвишава трикратния размер на законната лихва. Намира, че клаузата за
неустойка при неосигуряване на обезпечение под формата на банкова гаранция е
недействителна, доколкото същата е предвидена за акцесорно задължение, несвързано пряко
1
с претърпените вреди, което извън присъщите функции и цели неоснователно обогатяване.
Сочи, че клаузите не са индивидуално уговорени, същите са нищожни, като това влече
недействителност на целия договор за кредит.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
По предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2
ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че между страните е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по което
кредиторът е предоставил на кредитополучателя уговорената парична сума; настъпилата
изискуемост на задълженията на кредитополучателя и изпадането на длъжника в забава,
както и размера на обезщетението за забава.
По делото е представен Договор за потребителски кредит № 1000981 от 21.02.2023 г.,
като съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване сключването му. В договора
за кредит е уговорено, че сумата, предоставена по договора, е в размер от 500 лева, при
годишен лихвен процент от 38,01 % и ГПР от 39,58 %. Установен е срок за връщане на
предоставения кредитен ресурс с падеж на 21.09.2023 г. В чл. 11.4. е посочено, че в случай
на непредоставяне на обезпечение се начислява неустойка в размер на 424,70 лева,
разсрочена с вноските по кредита.
Представена е разписка от 21.02.2023 г. за извършено плащане, от която се
установява, че на посочената дата ответницата е получила сумата от 500 лева във връзка с
Договор за потребителски кредит № 1000981 от 21.02.2023 г. Разпоредбата на чл. 240, ал. 1
ЗЗД установява, че договорът за заем има реален характер и се счита сключен в момента на
получаване на сумата от заемополучателя, поради което в случая следва да се приеме, че
договорът е сключен, като за ответницата е възникнало задължението за връщане на
предоставения за временно ползване финансов ресурс в размер на сумата от 500 лева при
условията и за сроковете, установени в клаузите на договора и общите условия към него.
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и съдържанието
на правата и задълженията се установява, че същият представлява договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредитополучателката е физическо лице, на което по
силата на процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за
извършването на търговска или професионална дейност, поради което същата има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно дружеството
кредитодател е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Съдържанието на договора
сочи на съглашение, по силата на което кредиторът се задължава да предостави на
потребителя – физическо лице потребителски кредит, като не са налице изключенията по чл.
4 ЗПК. При така възприетото съдът приема, че за валидността на този договор са приложими
разпоредбите на ЗПК, които имат императивен характер.
Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа редица реквизити, като съгласно точка 10 в него трябва да е посочен ГПР по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
2
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения начин. В процесния договор по същество е налице
разминаване в ГПР, посочен в договора и този, който би се получил, при включване на
размера на неустойката. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на МС. Очевидно е, че при новоформирания ГПР, същият би
надвишил законовоопределения горен праг, поради което договорът е в противоречие с
посочената законова норма. Ал. 5 от същия текст гласи, че клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни. В конкретния случай се касае за непосочване
на коректния размер на ГПР. Тези пропуски в договора се явяват противоречия с
императивни норми на ЗПК. С оглед многократно завишаващия размера на пределно
допустимия процент на ГПР, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК, съдът счита, че вземането,
определено като неустойка за непредоставяне на обезпечение, е именно онова вземане,
което води до нарушаване на тази норма на ЗПК. Ето защо следва да се приеме, че още към
момента на подписване на договора клаузата, с която се предвижда неустойка, не е взета
предвид при отразяване на ГПР, като по този начин се заобикаля закона. Неустойката
представляват общ разход по кредита за потребителя, който следва да бъде включен в
състава на ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК в случаите, в които сключването на
застрахователния договор е задължително условие за получаване на кредита или
задължително условие за ползване на кредита при конкретните параметри /напр. срок на
договора, размер на възнаградителната лихва и на допълнителните разходи и пр./. При
наличие на посочените от закона условия неустойката представлява разход по кредита за
потребителя и плащането е за сметка на потребителя и оскъпява размера на получения от
него кредит чрез извършване на допълнителни разходи. Заплащането на неустойка е
необходима предпоставка за отпускане на кредита, доколкото клаузата, предвиждаща
нейното заплащане, е част от предварително изготвения от кредитора текст на договора,
върху който потребителят не е имал възможност да влияе и имат изцяло декларативен
характер, освен това видно от погасителния план е част от погасителните вноски. Съдът
приема, че даването на обезпечение по кредита представлява условие за отпускането му.
Това е така, защото размерът на неустойката е предварително определен в договора за
кредит към датата на неговото сключване и е включен в размера на главницата по
погасителния план. Същевременно, както беше уточнено, допълнителните услуги
представляват разход по кредита и подлежат на включване в ГПР, тъй като представляват
оскъпяване на кредита за потребителя в допълнение към чистата стойност на заетата сума /в
случая главницата от 500 лева/. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на
всяка от уговорките съдът намира, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 – ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на
уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
3
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. Ето
защо съдът счита, че следва да се приеме, че клаузата, предвиждаща заплащането на
неустойка за непредоставяне на обезпечение, се явява нищожна и поради противоречие с
императивни законови разпоредби на ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит, ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва
от уговорената сделка.
Следва да се посочи и че според приетото в решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело
C‑714/22 разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на
заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на
разходите“, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по този кредит.
Доколкото Договор за потребителски кредит № 1000981 от 21.02.2023 г. е
недействителен поради противоречието му със закона, приложение намира чл. 23 ЗПК,
според който когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Поради това на уважаване подлежи искът по чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр.
чл. 9 ЗПК, като исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъдат отхвърлени.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. В полза на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени разноски съразмерно с уважената
част от предявените искове в размер на 380,09 лева, от следните претендирани разноски: 50
лева – държавни такси за исковото и заповедното производства и 400 лева – адвокатско
възнаграждение. В полза на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъдат
присъдени разноски съразмерно с отхвърлената част от предявените искове. Претендира се
адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 ЗА в размер на 600 лева. Съдът намира,
че на процесуалния представител на ответницата съразмерно с отхвърлената част от
предявените искове следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 93,20 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „ф.“ ЕООД, ЕИК **, срещу Н. В.
М., ЕГН **********, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск, че Н. В. М. дължи на „ф.“ ЕООД на
4
основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК сумата от 500 лева – непогасена главница
по Договор за потребителски кредит № 1000981 от 21.02.2023 г., ведно със законната лихва
от 14.02.2024 г. до окончателно изплащане на вземането, за което вземане е издадена Заповед
за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 8955/2024 г. на СРС, 82 състав, като
ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 65,31 лева –
договорна лихва за периода 21.02.2023 г. – 21.09.2023 г. и сумата от 26,64 лева – обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода 22.09.2023 г. – 13.02.2024 г.
ОСЪЖДА Н. В. М., ЕГН **********, да заплати на „ф.“ ЕООД, ЕИК **, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 380,09 лева – разноски за исковото и заповедното
производства.
ОСЪЖДА „ф.“ ЕООД, ЕИК **, да заплати на адв. С. Й. Д., ЕГН **********, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 93,20 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5