Р Е Ш Е Н И
Е № 260814
гр. Пловдив, 12.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на осми септември две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. 12926 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от М.С.Б.
против „Кеш Кредит Мобайл” ЕАД – гр. София, с която се предявяват евентуално
съединени установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, за
признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях
договор № ****** за потребителски кредит тип кредитна линия от 19.12.2018 г. е
нищожен, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за защита на
потребителите и Закона за потребителския кредит. В случай на отхвърляне на
главния иск, за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата,
уговорена в чл.1, ал.2 за нищожна, като противоречаща на добрите нрави,
клаузата по чл.7 от договора и чл.31 ОУ като неравноправни и нарушаващи нормите
на чл.10, ал.2, на ч.10а, ал. 1, ал.2 и ал.4 и на чл.33, ал.1 ЗПК на клаузите на чл.11, ал.2 от договора и на
чл.32 от ОУ.
В исковата
молба се твърди, че на 19.12.2018 г. страните по делото сключили договор № ******,
по силата на който ответникът се задължил да предостави на ищеца сумата в
размер на 1200 лв., при фиксиран лихвен процент от 36 % и ГПР – 50 %. Ищцата
сочи, че по силата на чл.1, ал.2 от договора заемът се обезпечавал с
поръчителство на две физически лица, отговарящи на условията по договора, с
банкова гаранция или с лично обезпечение от дружество-поръчител, избрано от
кредитора. На 19.12.2018 г. ищцата сключила договор за възлагане поръчителство
с „Кредит Гаранция” ЕООД, по силата на който дължала престиране на
възнаграждение от 977,40 лв. Ищцата поддържа, че договорът за кредит бил
недействителен поради нарушение на изискванията на чл.19, ал.1 ЗПК, във вр.
чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.4 ЗПК. В договора липсвала яснота как се формирал ГПР,
като същият бил посочен само като величина – 50 %. Намира, че посочването в
договора за кредит на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията
между страните представлява „заблуждаваща търговска практика” съгласно чл.68 д,
ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП. Твърди, че уговореното възнаграждение по сключения
договор за възлагане на поръчителство от
19.12.2018 г. следвало да се включи в ГПР, тъй като представлявало разход по
кредита. Поддържа, че договорът за кредит бил нищожен и на основание чл.22 ЗПК
поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК. Не било спазено и
изискването на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК. Счита, че договорът бил недействителен и
поради противоречие на клаузата за лихва с добрите нрави, като разпоредбата на
чл.26, ал.4 ЗЗД не намирала приложение в случая. Евентуално, в случай, че не се
възприемат доводите за нищожност на целия договор, навежда твърдения за
недействителност на отделни клаузи. Сочи, че клаузата на чл.1, ал.2 от договора
е неравноправна и противоречи на добрите нрави. Счита, че посочената клауза
противоречи на Директива 2008/48. Намира за неравноправни и клаузите на чл.7 от
договора и чл.31 от ОУ, съгласно които в случай, че заемателят не изпълни
задълженията си по сключения договор за заем, същият дължи заплащане на
разходите, направени от заемодателя за събиране на вземането по просрочения
кредит, които включват разходи за
изпращане на текстови съобщения и напомнителни писма, разходи за извършване на
напомнителни обаждания, разходи за пощения на служител на кредитора на адрес на
заемателя, както и разходи за ангажиране на човешки ресурс в процеса по
събиране на вземането. Посочените клаузи били в нарушение на разпоредбите на
чл.10, ал.2, чл.10а, ал.1, ал.2 и ал.4, чл. 33, ал.1 ЗПК. Счита, че с тези
уговорки са установени предварително вземания, които не кореспондират с реално
извършените от него действия по събиране на просрочения дълг, като те
представлявали всъщност неустойка за забава. Неравноправни съгласно чл.143,
т.10 ЗЗП били и клаузите на чл.11, ал.2 от договора и чл.32 ОУ, съгласно които
ако кредитополучателят не изплати в срок две или повече вноски, кредиторът има
право да направи вземането си предсрочно изискуемо, считано от падежната дата
на втората последователно непогасена вноска. Предвид изложените твърдения
предявява настоящите искове и моли за тяхното уважаване. Претендира
разноски.
В срока по чл.
131, ал.1 ГПК, ответното дружество „Кеш Кредит Мобайл” ЕАД – гр. София, е
депозирало писмен отговор със становище за неоснователност на предявения иск.
Признава, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит тип
„Кредитна карта” № ****** от 19.12.2018 г. с посоченото от ищцата съдържание.
Оспорва да са налице твърдените основания за недействителност на договора,
както и на отделните му клаузи. Сочи, че в чл.1, ал.4, т.7 от договора бил
посочен размер на ГПР, както и взетите предвид допускания за неговото
изчисление. Оспорва доводите за неправилно изчисление на ГПР, като поддържа, че
в него са включени всички изискуеми от закона общи разходи по кредита за
потребителя. Твърди, че договорът съдържал всички изискуеми в чл.11, ал.1 ЗПК
реквизити. Изискването на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК било спазено с оглед
разпоредбите на чл.1, ал.3 и ал.4, т.6 от договора; на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК –
в клаузите по чл.4, чл.5, чл.8 от договора и точки 22, 23, 24, 25, 26 и 27 от Общите условия. В чл.1, ал.4, т.3 от
договора бил посочен размерът на лихвения процент и условието, че се прилагал
при „максимален срок на договора”, който бил 12 месеца. Оспорва доводите за
нищожност на лихвата от 36% поради противоречие с добрите нрави. Твърди, че
изискването за обезпечаване на потребителския кредит било разписано в
изпълнение на Директива 2008/48 и ЗПК. Посочва, че доколкото предоставеният на
ищцата кредит бил бърз кредит, били занижени изискванията към кредитната
история на клиентите и тяхната платежоспособност; кредитът бил високо рисков.
По изложените съображения моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По обхвата на контрола за законосъобразност на
договора, осъществяван от настоящата инстанция:
Съгласно
трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на
недействителност на договор, съдът е
обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба.
Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се
самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за
недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е
нищожна, респ. унищожаема. Ако процедира по този начин, съдът се произнася по
непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен
установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в
исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата
на порочност на атакуваната сделка само
на посочените основания и не лишава
ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност
на същата сделка или да стори това е отделен процес. Това е така, защото ищецът
по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за
изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един
процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и
кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е
обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение
№ 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа
за 2008 г., ВКС, решение № 233/
31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по
описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. №
3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа
за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011
г. на ВКС.
Съгласно
изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявените
установителни искове само на изложените в исковата молба основания, а именно:
– досежно
главния иск – нищожност поради нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във вр.
чл. 11, ал.1, т.10, т.11 и т.20 ЗПК, предвид твърдяното от ищеца разминаване
между посочения в договора и действително приложимия размер на лихвения процент
и ГПР между страните, нарушение на изискванията на чл.19, ал.1 ЗПК, във вр.
чл.10, ал.2 и ал.10а, ал.4 ЗПК, както и нищожност поради противоречие с добрите
нрави.
- досежно
евентуално съединените искове - нищожност на клаузата, уговорена в чл.1, ал.2, като
противоречаща на добрите нрави, клаузата по чл.7 от договора и чл.31 ОУ като
неравноправни и нарушаващи нормите на чл.10, ал.2, на ч.10а, ал. 1, ал.2 и ал.4
и на чл.33, ал.1 ЗПК на клаузите на
чл.11, ал.2 от договора и на чл.32 от ОУ.
По
безспорните между страните обстоятелства:
Не
е спорно по делото, че между ищеца и ответника е възникнало облигационно
правоотношение по договор № ******, с предоставена заемна сума от 1200 лв., която е изцяло усвоена от кредитополучателя ищец. Страните не
спорят и относно съдържанието на възникналото облигационно отношение, обективирано
в представения ищцата екземпляр на договора и погасителния план към него. Не е
спорно също, че между ищцата и „Кредит Гаранция” ЕООД е сключен договор за
поръчителство от дата 19.12.2018 г., по силата на който поръчителят поема
задължение да отговаря солидарно с длъжника по процесния договор за кредит.
Договорът за поръчителство поражда действие, само ако кредитополучателят не
изпълни задълженията си по чл.1, ал.2 от договора за кредит за предоставяне на
обезпечение. Уговорено е възнаграждение, което съгласно чл.2, ал.3 е платимо
съгласно погасителния план по банковата
сметка на посредника – ответното дружество „Кеш Кредит Мобайл” ЕАД.
По основателността на главния иск на
наведените основания
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя.
При тълкуване обхвата на закрилата
предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този
закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на
законовите разпоредби същите следва да
бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно съображение 19 от
Директивата за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация
относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения,
преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си
и да обмислят. С оглед осигуряване на
възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване
на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на
разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в
Общността.
В съображение 24 от същата директива
пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора
за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен
посредник или не.
Според съображение 31 от Директивата,
за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по
договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.
С оглед горецитираните цели на
Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК,
водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е налице не само, когато
в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да
разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално
е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не
съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е
налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят се
явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което
право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
В конкретния случай спорът между
страните се концентрира върху третата хипотеза, а именно дали посоченият в чл. 1,
ал.4, т.7 от договора годишен процент на
разходите в размер на 50 % отговаря на действително приложимия между страните
ГПР.
Съгласно заключението на
неоспорената от страните и приета по делото ССчЕ, което се кредитира от съда на
основание чл.202 ГПК като обективно и компетентно дадено, в годишния процент на
разходите по договора за паричен заем от 50 %, като разход на заемодателя в
тежест на заемателя е включена само договорната лихва. Процентът, с който би се
оскъпил кредитът с постигнатата уговорка за заплащане на възнаграждение на
поръчител, гарант, изчислен като такъв, е 88,85%
годишно.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В този смисъл е и съображение 20 от Директива
2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за потребителя следва да
включват всички разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за
кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.
В чл. 19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите:
1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит;
2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит;
3. за поддържане на сметка във връзка с договора за
потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент,
позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на
кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако
откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката,
са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с
потребителя.
В същия смисъл са и разпоредбите на чл. 19, т.1-3 от
Директива 2008/48/ЕО.
В конкретния случай, съгласно уговореното
в член 1 алинея 2 от процесния договор кредитополучателят се съгласява в
петдневен срок от одобрено искане за усвояване на всяка сума в рамките на
кредитния лимит по договора да осигури като обезпечение по кредита си
поръчителство от страна на две физически лица, наети на безсрочен трудов
договор с минимално брутно месечно възнаграждение за всеки в размер на 1500 лв,
одобрено от кредитодателя дружество
поръчител или неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрено от „Кеш
кредит Мобайл” ЕАД банка съгласно списък с одобрени от кредитодателя банки. За
да изпълни така описаната уговорка, ищцата е сключила договор за възлагане на
поръчителство на същата дата, на която е сключен и договорът за кредит, а
именно 19.12.2018 година. По силата на този договор кредитополучателят се е
задължил да заплаща възнаграждение на части съгласно погасителния план към
договора за кредит, платимо по сметка на
кредитодателя ответник. Действието на договора за поръчителство е отложено
и обвързано от изтичането на предоставения 5-дневен срок в член 1, алинея 2 от
договора за кредит, в който заемателят може да предостави лично обезпечение
поръчителство от двете физически лица с доход 1500 лв. или банкова гаранция. По
делото са представени два погасителни плана. В Първия погасителен план на лист
26 от делото е посочен размерът на месечната вноска, която включва главница и
лихва - сумата от 120,55 лв. В другия погасителен план е включено и възнаграждението
за обезпечение, като общият размер на месечната вноска е 202 лв. Макар формално
договорът за поръчителство да е сключен с друго лице, а именно дружеството „Кредит
гаранция” ЕООД, съдът намира, тълкувайки уговорките в договора за
поръчителство, че възнаграждението на поръчителя всъщност представлява
допълнително възнаграждение на кредитодателя. За този извод се съди от
изричната уговорка възнаграждението да се плаща по сметка на посредника кредитодател,
както и включването му в погасителния план, наред с вноската за главница и
лихва. Също така обстоятелството, че договорът за поръчителство е сключен на
същата дата, на която и договорът за кредит, без да се изчаква изтичането на 5
дневния срок, в който кредитополучателят би могъл да предостави друг вид
обезпечение, а именно поръчителство от две физически лица или банкова гаранция,
води до извода, че единствената цел на кредитодателя с тази уговорка е била да
добави допълнително възнаграждение по договора за кредит, което обаче не е
включено в годишния процент на разходите. Налице е разминаване между
посочения в Договора ГПР и действителния размер на ГПР, което както
вече бе изяснено по-горе представлява една от трите хипотези на
нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, водеща до
недействителност на договора. При извод за недействителност на
договора съобразно чл. 23 ЗПК потребителят дължи да върне само чистата стойност
на кредита, а именно 1200 лева.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че
предявеният главен иск е основателен, поради което следва да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че процесният договор № ****** за потребителски
кредит тип кредитна линия от 19.12.2018 г. е
недействителен на основание чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради
това, че посоченият в Договора ГПР не съответства на действителния ГПР.
Предвид уважаването на предявения главен иск,
евентуално съединеният иск не следва да се разглежда, доколкото не е възникнало
вътрешнопроцесуалното условие за това. Не следва да се обсъждат и останалите
наведени доводи за основателност на главния иск.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
Ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК, съгласно който общият размер на
претендираните от него разноски /за държавна такса и депозит за ССЕ/ възлиза на
200 лева, като ответникът следва да бъде осъден да му ги заплати. На основание
чл. 38, ал.2 ЗА в полза на адв. Е.И. следва да се присъди сумата от 330 лева -
адвокатски хонорар за представителство по делото.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на
„Кеш Кредит Мобайл” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. Света Троица, ул. „Зографски манастир” № 15, вх. Г, ет.6, по
предявения от М.С.Б., ЕГН: **********, адрес: ***, иск с правно основание чл.
124 ГПК, във вр. чл. 22 ЗПК, че договор № ****** за потребителски кредит тип кредитна
линия от 19.12.2018 г., сключен между „Кеш
Кредит Мобайл” ЕАД, ЕИК: ********* и М.С.Б., ЕГН: ********** е недействителен
на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, поради това, че
посоченият в договора ГПР не съответства на действителния ГПР.
ОСЪЖДА
„Кеш Кредит Мобайл” ЕАД, ЕИК: ********* на основание чл.78, ал.1 ГПК, да
заплати на М.С.Б., ЕГН: ********** сумата
от 200 лева (двеста лева) – съдебно
деловодни разноски в производството.
ОСЪЖДА
„Кеш Кредит Мобайл” ЕАД, ЕИК: ********* да заплати на **** Е.И., адрес: *** на
основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 330
лева (триста и тридесет лева), представляваща
адвокатски хонорар за процесуално представителство в производството по делото.
Решението може да бъде обжалвано от
страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен
съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./ В. К.
Вярно с оригинала.
К.К.