№ 189
гр. Пловдив, 08.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело №
20235300502787 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „А1 България“ ЕАД,
ЕИК *********, чрез пълномощника му по делото юрк. Я.З., против
Решение №3441 от 21.07.2023г., поправено с Решение №3723 от
22.08.2023г., постановени по гр.д. №17472/2022г., по описа на Районен съд-
Пловдив, ХV гр.с., с което е признато за установено, че „А1 България“
ЕАД, ЕИК *********, е осъществил дискриминация на ищеца П. Т. П.,
ЕГН **********, съгласно чл.5 от Закона за защита от дискриминация по
признака увреждане, изразяваща се в неспазване на законовите
изисквания за осигуряване на достъпна среда за хора с увреждания в
офисите си в гр. Пловдив на бул. *** и на ул. ***, „А1 България“ ЕАД,
ЕИК *********, е осъдено да преустанови допуснатите нарушения, като
предприеме необходимите действия за осигуряване на достъп за хора с
увреждания в офисите си в гр. Пловдив на бул. *** и на ул. ***, и „А1
България“ ЕАД, ЕИК *********, е осъдено да заплати на ищеца П. Т.
П., ЕГН **********, сумата от 3000 лв.- обезщетение за неимуществени
вреди, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на
1
исковата молба- 30.11.2022г. до окончателното й заплащане. В жалбата
се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска
отмяната му и отхвърляне на предявените искове.
Насрещната страна по въззивната жалба- П. Т. П., ЕГН
**********, чрез пълномощника си по делото адв. В. Т., оспорва същата
и иска оставянето й без уважение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че
същото е валидно и допустимо. Предвид горното и на основание чл.269,
изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му съобразно
посоченото в жалбата и при служебна проверка за допуснати нарушения
на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция,
като съд по същество, се произнесе по съществуващия между страните
правен спор.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правно
основание чл.71, ал.1, т.1, 2 и 3 от Закона за защита от дискриминация,
предявени от П. Т. П. против „А1 България“ ЕАД. Не се спори между
страните, а и от представените по делото писмени доказателства се
установява, че съгласно решение на Национална експертна лекарска
комисия от 13.09.2013г. ищецът П. Т. П. е със 100% степен на
увреждане с чужда помощ, като същият се придвижва с инвалидна
количка. Не се спори и че в периода от м. септември 2019г. до м.
октомври 2022г. същият е бил клиент на ответното дружество „А1
България“ ЕАД.
Ищецът твърди, че ответното дружество е осъществявало
дискриминация спрямо него по признака увреждане, тъй като офисите му
в гр. Пловдив на бул. *** и на ул. *** са недостъпни за хора с
2
увреждания. Тези твърдения са основателни. По делото няма спор между
страните, а и се установява от заключението на приетата по делото
съдебно-техническа експертиза, че достъпът до търговския обект на бул.
*** е посредством едно стъпало с височина от 10см. и перваз от цокъла
на сградата с височина от 10 см., а търговския обект на ул. *** е с два
входа, като този от ул. *** е посредством две стъпала с височина
съответно 11 см. и 16 см., а този от южната фасада е посредством едно
стъпало с височина 13 см. Според вещото лице самостоятелното
преодоляване на стъпалата с техническо средство /инвалидна количка/ не
е възможно без рампа. На входовете на обектите няма трайно изградени
елементи или подвижни съоръжения на достъпна среда по чл.17, ал.1 от
Наредба №РД-02-20-2 от 26.01.2021г. Налице са работещи
сигнализационни системи /звънци/, монтирани ниско на неподвижни части
от витрините, както и мобилни рампи в обектите с размери 90/19 см. и
възможност за удължение до 150/19см.
Съгласно разпоредбата чл.4 от Закона за защита от дискриминация
се забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на
увреждане, а съгласно разпоредбата на чл.5 от същия закон
изграждането и поддържането на архитектурна среда, която затруднява
достъпа на лица с увреждания до публични места, се смята за дискриминация.
Нормативните изисквания за достъпна среда за хората с увреждания за
процесния период са уредени в Наредба №4 от 01.07.2009г. за
проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с
изискванията за достъпна среда за населението, включително за хората с
увреждания, действала до 13.03.2021г., както и в Наредба № РД-02-20-2 от
26.01.2021 г. за определяне на изискванията за достъпност и универсален
дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на
сградите и съоръженията, в сила от 13.03.2021г. Съгласно §1, т.2 от ДР на
Наредба №4 от 31.07.2009г. „достъпна среда“ е среда в урбанизираните
територии, сградите и съоръженията, която всеки човек с намалена
подвижност, със или без увреждания може да ползва свободно и
самостоятелно. Съгласно чл.35, ал.1 от същата наредба достъпна
архитектурна среда се осигурява във всички сгради и съоръжения, а
съгласно чл.40, ал.1 елементите по достъпния маршрут за преодоляване на
денивелацията на терена около достъпен вход на сграда или съоръжение
3
(стълби, рампи и подемни платформи) се проектират и изпълняват при
спазване на изискванията на чл. 15, 16 и 17. Съгласно разпоредбата на
чл.14 от Наредба №4 от 01.07.2009г. преодоляването на различни
височини вследствие на разликата между нивата на терена се осъществява
чрез: 1. стълби; 2. рампи; 3. подемни платформи; 4. асансьори, като
изискванията към рампите на открито са регламентирани в чл.16 от
наредбата. Аналогична на тази по Наредба №4 от 31.07.2009г. е и
правната уредба в чл.19, чл.39, ал.1, чл.47 и §1, т.2 от ДР на
действащата към момента Наредба № РД-02-20-2 от 26.01.2021г.
При така изложената правна рамка и предвид установените факти по
делото настоящият състав на съда намира, че ответното дружество е
осъществило дискриминация на ищеца по признака увреждане, тъй като
не е осигурило достъпна архитектурна среда за лица с увреждания до
офисите си гр. Пловдив на бул. *** и на ул. ***. По делото няма спор
между страните, а и се установява от приетото заключение на съдебно-
техническата експертиза, че достъпът до посочените офиси се извършва
посредством стъпала, преодоляването на които не е възможно с
инвалидна количка, тъй като липсват рампи. Доводите на ответника, че
в обектите му били налице т.нар. мобилни или подвижни рампи, които
можело да се ползват при необходимост от осигуряване на достъп на
лица с увреждания, са неоснователни. Посочените съоръжения не са
уредени в действащите в процесния период наредби като средства за
преодоляване на височини. Видно от съдържанието на чл.16 от Наредба
№4 от 31.07.2009г., респ. на чл.19 от Наредба № РД-02-20-2 от
26.01.2021г., същите предвиждат редица изисквания към рампите като
трайно изградени съоръжения /наличие на парапети, ръкохватки,
предпазни бордюри, да бъдат покрити или отопляеми и др./ на които
изисквания мобилните съоръжения, намиращи се в офисите на ответното
дружество, не отговарят. Доколкото посочените съоръжения могат да
бъдат използвани само ако бъдат монтирани от служител на ответното
дружество, то посредством същите не се осигурява „достъпна среда“ по
смисъла на §1, т.2 от ДР на наредбите за хората с намалена подвижност,
тъй като използването им не е свободно и самостоятелно от тях, а
зависи от волята на други лица. Не могат да бъдат направени други
изводи и от разпоредбата на §1, т.22 от ДР на Наредба № РД-02-20-2 от
4
26.01.2021г., в сила от 23.05.2022г., с която е дадена легална дефиниция
на „рампа“- наклонена конструкция, предвидена за осигуряване на достъп за
хора с намалена подвижност между две различни нива. Тази разпоредба
следва да бъде тълкувана във връзка с останалите посочени по- горе
разпоредби от наредбата, отнасящи се до изискванията към рампите и
достъпната среда за хората с увреждания. Без значение за изхода на
делото са и доводите на ответника, свързани с практиката на Комисията
за защита от дискриминация по отношение на мобилните рампи.
Въпросът дали с посочените рампи се изпълняват изискванията на закона
за осигуряване на достъпна среда за хората с увреждания е такъв по
приложението на закона и произнасянето по него е от компетентността
на съда, а постановените от комисията като административен орган
решения по този въпрос нямат задължителен характер за съда. Предвид
горното предявените искове за установяване на факта на извършената
дискриминация на ищеца от ответното дружество и за осъждане на
последното да преустанови допуснатите нарушения, като предприеме
необходимите действия за осигуряване на достъп за хора с увреждания в
офисите си в гр. Пловдив на бул. *** и на ул. ***, са основателни и
следва да се уважат. Основателна е и претенцията на ищеца да бъде
обезщетен за причинените му неимуществени вреди в резултат на
извършената спрямо него дискриминация. От показанията на разпитания по
делото свидетел И.К. се установява, че ищецът е бил силно разстроен от
обстоятелството, че не е можел да влезе нормално в офисите на ответното
дружество, като за да бъде обслужен му се е налагало да тропа по
стъклото, за да привлече вниманието на служителите, или да моли
случайни минувачи да съобщят на служителите, че е пред офиса и иска
да бъде обслужен. Обслужването му се извършвало отвън пред офисите
на дружеството. През 2021г. служителите на ответника поставили
подвижна рампа, по която да влезе, но при опит да го направи паднал от
количката и две седмици изпитвал болка. При така установените
обстоятелства по делото и отчитайки продължителния период на
извършване на нарушението- повече от три години, настоящият състав на
съда намира, че претенцията за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 3000 лв. е изцяло основателна и
следва да се уважи.
5
До същите фактически и правни изводи е стигнал и
първоинстанционният съд, поради което обжалваното решение следва да
бъде потвърдено, като на основание чл.272 от ГПК се препрати и към
мотивите му.
С оглед неоснователността на въззивната жалба и направеното
искане жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на основание
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на адв. В. Т., която е оказала
безплатна правна помощ на ищеца, адвокатско възнаграждение в размер
на 400 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №3441 от 21.07.2023г., поправено с
Решение №3723 от 22.08.2023г., постановени по гр.д. №17472/2022г., по
описа на Районен съд- Пловдив, ХV гр.с.
ОСЪЖДА „А1 България“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл.38, ал.2 от ЗА на адв. В. К. Т. от АК-Пловдив, сумата от
400 лв.- адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6