№ 254
гр. Сливен, 04.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти септември през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Ваня Анг. Маркова
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20242200500402 по описа за 2024 година
Производството е въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК, вр. чл. 310 и сл. от ГПК, вр. чл.17 ал. 5 от ЗЗДН.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение
№ 658/12.07.2024г. по гр.д. № 4754/23г. на СлРС, с което съдът ПРИЗНАВА
за установено, че И. А. А. с ЕГН ********** от ******* е осъществил на
26.11.2023 г. домашно насилие спрямо Е. С. К., ЕГН:********** от ******* и
НАЛАГА следните мерки за защита срещу домашно насилие:
-ЗАДЪЛЖАВА И. А. А. с ЕГН ********** от ******* да се въздържа
от извършване на домашно насилие спрямо Е. С. К., ЕГН:********** от
*******;
-ЗАБРАНЯВА на И. А. А. с ЕГН ********** от ******* да приближава
Е. С. К., ЕГН:********** от ******* на по- малко от 50 метра за срок до
05.06.2025 г.;
-ЗАБРАНЯВА на И. А. А. с ЕГН ********** от ******* да приближава
жилището на Е. С. К., ЕГН:********** от *******, находящо се на адрес:
*******, както и квартирата, която ползва в *******, както и местата, в
1
които учи: *******, на по-малко от 50 метра за срок до 05.06.2025 г.;
-ЗАБРАНЯВА на И. А. А. с ЕГН ********** от ******* да осъществява
контакт с Е. С. К., ЕГН:********** от *******, под каквато и да е форма,
включително по телефон, чрез електронна или обикновена поща и факс,
както и чрез всякакви други средства и системи за комуникация за срок до
05.06.2025 г.
ПРЕДУПРЕЖДАВА И. А. А. с ЕГН ********** от *******, че при
неизпълнение на заповедта на съда ще бъде задържан от полицейските
органи съгласно чл. 21, ал. 4 от ЗЗДН и ще бъде уведомена прокуратурата.
ОСЪЖДА И. А. А. с ЕГН ********** от ******* ДА ЗАПЛАТИ в полза
на съдебната власт, по сметка на РС - Сливен, държавна такса в размер на
25,00 /двадесет и пет/ лева.
ОСЪЖДА И. А. А. с ЕГН ********** от ******* ДА ЗАПЛАТИ на Е. С.
К., ЕГН:********** от ******* сумата 1000 /хиляда/ лева, представляваща
разноски по делото.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника по
молбата в първоинстанционното производство.
Въззивникът обжалва изцяло решението, като твърди, че то е
незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Оплаква се, че съдът е приел
за осъществени определени факти без да обоснове доказателствените
източници за това, въпреки императивните си процесуални задължения,
като на първо място няма нито един-единствен случай или дори индиция за
предходно проявявано каквото и да било поведение под формата на насилие
от страна на въззивника над молителката. Също така, като не е обсъдил и
коментирал и анализирал всички събрани по делото писмени и гласни
доказателства, първостепенният съд е допуснал съществени нарушения на
съдопроизводствените правила.
Съдът не е констатирал множество противоречия в показанията на
разпитаните две групи свидетели, като в резултат на това е приета невярна
и необоснована фактическа обстановка, предопределила неправилни крайни
правни изводи. Необосновано е изградил фактическите си изводи основно
върху компрометираните твърдения, съдържащи се в молбата на Е. С. К..
Налице са съществени противоречия между заявените в молбата твърдения
и показанията на разпитаните по делото свидетели. Освен това
2
немотивирано съдът е приел, че от показанията на свидетелите К. и М.,
както и от самите признания на ответника, се установява наличието на
интимна връзка, която е продължила повече от шестдесет дни, каквото е
изискването на ЗЗДН. Съдът е кредитирал безрезервно и абсолютно
безкритично всичко, което са заявили свид. К. и свид. М., които нямат
касателство с относим период, но пък е изключил и не е кредитирал
показанията на посочените от ответника свидетели с обяснението, че
същите не били очевидци, без да сочи на какво. Въззивникът заявява, че
тримата свидетели не са били очевидци и не биха могли да бъдат такива на
негови насилствени актове, тъй като от негова страна никога не е имало
извършване на такива действия. Свид. И.У. и свид. Х.Д. мотивирано, логично
и обосновано са посочили, че двамата контактуват изключително често с
въззивника, почти ежедневно и изключително рядко са виждали
молителката, която инцидентно е била в тяхната компания без да е имало
каквато и да било проява на близост .
Въззивникът твърди, че страните никога не са се намирали във
фактическо съпружеско съжителство помежду си. Същите, макар и много
рядко, са поддържали отношения като приятели, като са имали инцидентни
интимни отношения, но никога не са живели заедно, а разделно, при което ни
най-малко са създавали фактически семеен формат в тези си отношения.
Освен всичко останало тези отделни прояви и елементи на понятието
„интимна връзка” би следвало да са проявени кумулативно, не поотделно.
Включително и поради това молителката не попада в изчерпателно
изброеният в чл. З от ЗЗДН кръг лица, имащи право да търсят защита по
реда на цитирания закон. Така посоченият факт изключва правна
възможност молителката да предявява искания по реда на ЗЗДН.
На следващо място въззивникът сочи, че въпреки представените
медицински документи за травмите, те не са поставени в каквато и да е
корелация с авторството и начина на получаването им. Освен това е
посочено, че инцидентът се е осъществил във времето около 01 часа на
26.11.2024 г., а посещението при лекар е направено едва на следващия ден
27.11.2024 г. и то след обяд. Отсъствието на очевидец или очевидци, които
да са възприели оказано насилие от страна на въззивника над молителката,
представянето пред медицинските лица на произволни факти и
3
обстоятелства, непотвърдени от трето лице, медицинска документация,
която е била съставена единствено по обясненията на молителката и то
след повече от едно пълно денонощие и половина, в съвкупност налагат извод
за липсата на каквато и да е съпричастност на въззивника в осъществяване
на приписваното му насилие над молителката.
Поради изложеното счита, че издадената заповед е в противоречие със
законовите изисквания и установената фактология и моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно, като
вместо това постанови ново решение по съществото на делото, с което да
остави без уважение молбата на Е. С. К., като неоснователна и недоказана,
да обезсили издадената Заповед за защита N: 22 от 12.07.2024 г. и да му
присъди разноските за двете съдебни инстанции. Представя пълномощно и
договор за правна защита за тази инстанция и списък по чл. 80 от ГПК за
двете инстанции.
Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени искания.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен
отговор.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з. въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява.
В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично за нея се явява
процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който
оспорва въззивната жалба, като я счита за неоснователна, развива подробни
доводи, с които оборва релевираните с въззивната жалба оплаквания, излага
съображения за правилност и законосъобразност на атакуваното решение и
моли то да бъде оставено в сила, претендира разноски за тази инстанция,
представя договор за правна помощ, пълномощно за тази инстанция и списък
по чл. 80 от ГПК..
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, тъй
като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е
подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен
интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
4
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху атакувания съдебен акт, в рамките, поставени от
жалбата, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС
доказателства, намира, че той е и правилен, поради което следва да бъде
потвърден.
Ключовите отменителни доводи на въззивника са, че не е доказана
активната легитимация на молителка, тъй като не е установена
категорично интимна връзка между страните по смисъла на ЗЗДН, и че не е
категорично доказано авторството му на насилническия акт, като това се
дължи на неправилното кредитиране на свидетелските показания и на
декларацията по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН.
По отношение на активната процесуална легитимация въззивният съд
намира, че молителката попада в кръга на лицата, на които законът
осигурява защита от домашно насилие съгласно чл. 2 и чл. 3 т. 2 пр. 2 на
ЗЗДН, в който е използвано понятието „интимна връзка“, дефинирано в т. 6
на ДР като "съвкупност от доброволни и трайни лични, интимни и сексуални
отношения между две физически лица от мъжки и женски пол, независимо
от това дали споделят едно домакинство и чието възникване, съдържание и
прекратяване не са обект на правно регулиране от друг закон. Трайни по
смисъла на предходното изречение са отношения с продължителност поне
от 60 дни.“
В случая въззивникът отрича установяване на общо съжителство в
общо жилище и/или домакинство, като твърди, че „много рядко са
поддържали отношения като приятели, като са имали инцидентни интимни
отношения, но никога не са живели заедно, а разделно, при което ни
най-малко са създавали фактически семеен формат в тези си отношения“ и
според него описаните обективни признаци в правната норма трябва да се
проявяват кумулативно, а не поотделно.
Настоящият съдебен състав не споделя това виждане. Законовата
разпоредба не може да обхване абсолютно всички аспекти на
взаимоотношенията между двама души и дава най-общите параметри на
т.н. „интимна връзка“, като дали конкретно отношение може да се
квалифицира така, зависи от съответните установени конкретни
обстоятелства. Недискутируемо е, че законът не изисква като императивна
5
предпоставка живеенето на съпружески начала в общо домакинство, което
предполага, че честотата и интензитетът на общуването не са нормирани
и са индивидуални, като в настоящия случай се определят от
местоживеенето, възрастта, социалната, професионална и образователна
ангажираност на страните, а личният и интимен характер на
взаимоотношенията между тях се извежда при анализа на всички гласни
доказателствени средства, включително от начина по който самият
въззивник описва съдържанието им, като следва изрично да се подчертае, че
нито е необходимо те да са хармонични и безконфликтни, нито пък
сексуалните контакти следва да са постоянен и доминиращ, водещ елемент
във връзката. Трайността на тези отношения, тоест - изискуемата от
правната норма продължителност, се установява от свидетелските
показания на свидетелите и на двете страни, както и от обясненията и
признанията на последните, и изключват случайния или инцидентен
характер на връзката.
За отричане на авторството на нанесения побой над молителката на
25-ти срещу 26-ти ноември 2023г., при който тя е получила травматични
увреждания, представляващи разстройство на здравето, извън случаите на
чл. 128, 129 от НПК, а именно - множество леки телесни повреди, подробно
описани в съдебномедицинско удостоверение номер 229/2023 г. от 29.11.2023
г. на доц.д-р Радостина Димитрова, въззивникът използва два аргумента –
липса на свидетели очевидци и предоверяване от страна на съда на
твърденията, изложени в декларацията по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН от
молителката.
ЗЗДН е специален закон със специална функция и понеже домашното
насилие обикновено се извършва в отсъствието на свидетели, законодателят
е предвидил облекчен ред за доказване от страна на пострадалия на
извършването му. Именно поради тази причина декларацията по чл. 9 ал. 3
от ЗЗДН се явява основно доказателствено средство и съответно, съгл. чл.
13 ал. 3, когато няма други доказателства, тя е достатъчно основание за
издаване на заповед за защита, тоест – доказателствената й стойност
произтича от закона, като това не създава презумпция за виновност. Ако
наред с представената декларация са събрани писмени и гласни
доказателства, те се преценяват от съда във взаимната им връзка и той не
я зачита, когато от тези доказателства изложеното в декларацията
6
напълно се опровергава. Така, съгласно общите правила на доказване,
молителката следва да установи в условията на пълно и главно доказване
извършения акт на домашно насилие с неговите обективни признаци – време,
място и начин на осъществяване на деянието. Когато ответникът направи
оспорване, че е извършил домашно насилие, неговата доказателствена
тежест е да проведе успешно насрещно доказване, което да доведе до
оборване на изложеното в декларацията и разколебаване на нейната
доказателствена стойност. Тоест – последната не може да отпадне само и
единствено на базата на простото й оспорване, без провеждане на
доказване в противоположната насока.
Приведено към настоящия казус, гореказаното налага изводът, че в
случая сме изправени пред хипотезата на липса на други доказателства,
поради което декларацията на молителката е достатъчна за издаване на
исканата заповед за защита. Фактически насрещното доказване на
ответника не касае процесния акт на насилие, тъй като по собствените му
твърдения, очевидци не е имало. Той не излага конкретни факти, които да
опровергаят заявеното от молителката след тяхното доказване, а само го
отрича. Свидетелските показания, които представляват гласните
доказателствени средства, ангажирани от ответника, касаят основно
въпроса за наличие/липса на интимни отношения между страните и
установяване на липса на предходни насилнически действия от страна на
ответника спрямо молителката. Не издържат критика като крайно
спекулативни, а поради това и несводими, изявленията за предхождащо
подхлъзване и падане /на което свидетелите също не са били очевидци, а
възпроизвеждат чуто от ответника, освен това показанията им съдържат
фактически противоречия/, доколкото и съдебният лекар е заявил в рамките
на неоспорената си компетентност, че травматичните увреждания,
констатирани от него, отговарят да са получени по време и начин съобщени
от пострадалата и е невъзможно при обикновено падане да се причинят
такива многобройни и на толкова различни места по тялото травматични
увреждания.
Следователно съдът приема за доказано упражняването на физическо
насилие, което е установено по време, час и място, а обективните му
признаци са доказани посредством медицински документ относно
констатирания резултат – налични травматични увреждания, като
7
документът е издаден от оторизирано лице, разполагащо със съответната
експертиза. Що се отнася до въведените доводи относно това, че актът на
насилие е извършено в ранните часове на 26 ноември 2023г., а посещението
при лекар било направено на следващия ден – 27 ноември след обяд,
въззивният съд намира, че те не опровергават съдържанието на
декларацията и не променят крайното заключение за упражнено домашно
насилие от страна на ответника спрямо молителката. Не се поражда
съмнение за прекъсване на причинно следствената връзка между акта на
насилие и получените увреждания от друг, стоящ извън техните
взаимоотношения фактор, тъй като от ангажираните от молителката
гласни и писмени доказателствени средства се установява, че след нанесения
й побой тя е отишла при своя чичо - свидетеля Н. М., който лично възприел
нараняванията й, на следващия ден тя била приета в Клиника по
неврохирургия в гр. Стара Загора, откъдето била изписана на 29.11.2023г., за
което са представени амбулаторен лист, епикриза и съдебномедицинско
удостоверение. Само фактът на роднинство между свидетеля и молителка
не е достатъчен да се дискредитират показанията му, тъй като е
житейски логично и оправдано именно към близък да се обърне за помощ
нараненото лице, а точно родствениците имат най-точни и пълни
впечатления от събития от толкова личен характер, а последвалият
лекарски контрол изключва чужда намеса.
В обобщение – този въззивен състав намира, че са налице
предпоставките за предоставяне на закрила на молителката по реда на
ЗЗДН и този извод съвпада с направения от първостепенния съд. Така, след
като е констатирал наличие на визираните от правната норма белези на
поведение от страна на ответника, съдът е преценил неговата степен и
тежест, и е наложил номинирани от закона, адекватни мерки за защита,
кореспондиращи с накърненото право, като го е задължил да се въздържа от
насилие спрямо молителката и е забранил личните и чрез друго средство за
комуникация контакти с нея. Определил е подходящ срок за действието на
ограничението до 05.06.2025г. Съобразен с конкретните субективни и
обективни фактори е и определеният за неприкосновен пространствен обсег
на действие на заповедта за закрила – 50 м. от молителката, жилищата и
местата й за обучение, и няма причина за изменението му.
8
Предвид всичко изложено настоящият съдебен състав намира жалбата
за неоснователна, поради което атакуваното решение следва да бъде
оставено в сила.
С оглед изхода на процеса разноските следва да се възложат на
въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати
тези на въззиваемата страна в размер на 1000 лв.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА първоинстанционно решение № 658/12.07.2024г. по
гр.д. № 4754/23г. на СлРС.
ОСЪЖДА И. А. А. да заплати на Е. С. К. направените по делото
разноски за въззивното производство в размер на 1000 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9