Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 907
гр.
Пловдив, 16.6.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Наказателна колегия, в открито
съдебно заседание на 08.6.2020г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖИДАР КЪРПАЧЕВ
при
участието на секретаря Станка Деведжиева, като разгледа докладваното от съдията
АНД № 2114/2020г. по описа на ПРС, I наказателен състав, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН
Образувано е по жалба на Р.С.К. против
Наказателно постановление № 73/2019, издадено
от Началник РУ- Хисар към ОДМВР-Пловдив, с което на Р.С.К. е наложена глоба в размер на 500 лв. за нарушение на чл. 64
ал.2 и 3 от ЗМВР.
С
жалбата се навеждат конкретни съображения за незаконосъобразност на НП. Сочи
се, че начина на описание на нарушението в АУАН и НП не позволява на
жалбоподателя да разбере за какво всъщност е наказан. Претендира се, че полицейските
разпореждания не са подадени по достатъчно ясен и недвусмислен начин и в този
смисъл наказаното лице няма вина за неизпълнението им. Моли се за отмяна на НП
и присъждане на разноски.
Въззиваемата страна взема становище за неоснователност на жалбата.
Моли за потвърждаване на НП. В условията на евентуалност навежда възражение за
прекомерност на претендирания от жалбоподателя адвокатски хонорар.
Жалбата
е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против
акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради, което се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съдът като се запозна с
приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и
служебно провери правилността на атакуваното постановление, намери, че са
налице основания за неговата отмяна по следните съображения:
В НП е посочено, че се издава
затова, че на 07.09.2019 г., около 19:30 часа, в гр. Хисаря, ул. „Васил
Петлешков“ № 9, след като му бе отдадено полицейско разпореждане със знак /стоп палка - образец МВР/, да отбие
управлявания от него мотоциклет и да спре, за да му бъде извършена проверка от
ст. полицай С., Р.С.К. категорично отказа да изпълни отдаденото му устно полицейско разпореждане, като увеличи
рязко скоростта н продължи движението по улицата, където влезе в двора на къща,
намираща се на ул. „Васил Петлешков.
Според настоящия състав този
начин на описание на допуснатото нарушение се намира във флагрантно
противоречие с изисквания на чл. 57 ЗАНН.
Съгласно чл. 42 и 57 ЗАНН
задължителен реквизит, както на АУАН, така и на НП е посочване на точното
време, място и обстоятелства, при които е извършено нарушението. Трайна е
съдебната практика, че нарушението следва да бъде описано по такъв начин, че у
нарушителя да не възниква никакво съмнение: 1)какви са фактическите параметри
на вмененото нарушение и 2) каква е правната квалификация на същото. В
процесния случай този критерий на яснота не е достигнат.
От начина на описание на
допуснатото нарушение по никакъв начин не
става ясно нито за съда, нито за жалбоподателя в какво се изразява от
фактическа страна допуснатото от него нарушение- дали в това, че не е спрял на стоп палка или
в това, че не е изпълнил устно
полицейско разпореждане. В
случай, че е наказан за липса на изпълнение на устно полицейско разпореждане
пък в текста на НП липсва изрично
посочване в какво точно се е изразило разпореждането и какъв е бил неговия
текст.
Тези неблагополучия на наказващия
орган при описание на нарушението от фактическа
страна са допълнително задълбочени и от дадената правна квалификация.
Като нарушени са посочени едновременно нормите на чл. 64 ал.2 и 3 от ЗМВР. Тези две норми уреждат
обаче два самостоятелни вида
полицейски разпореждания, респективно съставите на две самостоятелни нарушения,
изразяващи се в неизпълнение на съответното разпореждане. В чл. 64,
ал.2 ЗМВР е уредено задължението за гражданите да спазват устните полицейски разпореждания. В чл. 64, ал.3 ЗМВР пък са
уредени полицейските разпореждания, отдадени
с конклудентни действия- чрез положение на тялото и/или ръцете,
действия или знаци, посочени в закон.
При посочване и на двете норми
като нарушени се затвърждава неяснотата за какво точно е наказан дееца за
неспиране на стоп палка или за неизпълнение на устно полицейско разпореждане с
неизяснено съдържание.
Допълнителен аргумент за пълната
липса на яснота какви са фактическите признаци на вмененото нарушение може да
се почерпи от съпоставката на съдържанието на НП и АУАН, като е видно, че в тях
деянието на жалбоподателя е описано по различен начин- в АУАН липсват твърдения за неизпълнение на устно полицейско
разпореждане, докато в НП за първи път се вменява и такова нарушение.
В същото време следва да се
посочи, че съгласно изричното правило на чл. 18 ЗАНН деецът няма как
законосъобразно да е наказан за неизпълнение и на двете разпореждания /устното и със стоп палката/, тоест да е
извършил две самостоятелни нарушения и в същото време да му е наложена една
обща санкция от 500лв.
Тази пълна липса на яснота
досежно фактическите рамки на вмененото нарушение и точната правна квалификация
съществено накърнява правата на наказаното лице, доколкото същото съществено се
затруднява в организирането на защитата си.
Че правото на защита на
наказания субект не само потенциално, но и съвсем реално е накърнено в
конкретния случай е видно и от протокола на проведеното съдебно заседание, от
който се установява, че жалбоподателят напрактика бе в пълно неведение кои
релевантни по делото факти следва да оборва чрез
разпита на допуснатите свидетели-очевидци.
Нещо повече, този начин на описание
на нарушението съществено затруднява и проверовъчната дейност на съда, като
всичко гореизложено се явява безусловно основание за отмяна на НП.
Само за пълнота на изложението
следва да се посочи, че извършването на съставомерно деяние всъщност не се
установява от събраните по делото доказателства.
Съгласно трайната съдебна
практика, за да бъде деянието съставомерно по чл. 64 ЗМВР, полицейското разпореждане
следва да е подадено по достатъчно ясен и недвусмислен начин, който не създава
колебания относно неговото подаване и действително съдържание. От разпитаните
по делото свидетели полицейски служители се установи, че този стандарт
категорично не е достигнат.
Така при разпита си св. В.
разясни, че с колегите му извършвали рутинна дейност по опазване на обществения
ред в гр. Хисар. В същото време жалбоподателят бил спрял и вечерял в близко
заведение. Указания със стоп палка или устни разпореждания към наказаното лице
към този момент не били отправяни доколкото същото не било в движение. В даден
момент, докато полицейските служители съставяли акт на друго лице,
жалбоподателят се качил на притежавания от него мотоциклет и се отправил в
посока противоположна на тази, в която били полицейските служители. Едва в този
момент те също се качили на моторите
си, тръгнали след него, като започнали да отправят сигнали за спиране със стоп
палки, както и устни полицейски разпореждания. Светлинна и звукова сигнализация от полицейските МПС не била
подавана.
Според настоящия състав този
начин на процедиране на полицейските органи категорично не отговаря на
изискванията, уредени в чл. 207 ППЗДВП, а неспазването на полицейски
разпореждания, които не са подадени по надлежния ред няма как да води до
отговорност на съответния наказан субект.
Освен това предвид данните, че
жалбоподателят е започнал да се отдалечава в посока обратна на полицейския патрул,
като едва след това полицейските служители се качили на моторите си и започнали
да го гонят /тоест са били зад него/,
то не съществуват елементарни
гаранции, че подаваните от полицаите разпореждания /при липса на
звукова и светлинна сигнализация/ обективно
са могли и реално са били възприети от жалбоподателя. А само при такава
обективна възможност за възприемане, той би носил отговорност по чл. 64 ЗДвП.
Посоченото се явява самостоятелно
основание за отмяна на НП.
Не на последно място няма как да се отмине и обстоятелството, че е приложена погрешна санкционна норма. Съгласно
трайната съдебна практика санкционната норма, която кореспондира на вмененото
нарушение по чл. 64 ЗМВР е тази по чл. 257 ЗМВР, а не тази по която е наказан
дееца -264 ЗМВР. Този извод е виден и от съпоставката на текста на нормите на
чл. 64, 257 и чл. 264 ЗМВР. Така изрично Решение № 1574 от 05.07.2018 г. по к.
адм. н. д. № 1572 / 2018 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив, Решение
№ 1422 от 19.06.2018 г. по к. адм. н. д. № 1005 / 2018 г. на XXIV състав на
Административен съд – Пловдив, Решение № 2226 от 23.11.2016 г. по н. д. № 1900
/ 2016 г. на XIX състав на Административен съд - Пловдив
Предвид този изход на спора
съгласно новелата на чл. 63, ал.3 ЗАНН жалбоподателят има право на разноски.
Същият е доказал заплащането на 300 лева адвокатски хонорар и претендира същият
да му се присъди.
Предвид направеното възражение за
прекомерност на разноските от въззиваемата страна и с оглед Решение № 5419 от
08.05.2020 на ВАС - ДВ, бр. 45 от 2020 г. се поставя въпросът коя е приложимата
редакция на Наредбата с оглед определяне на минималния размер на дължимото
адвокатско възнаграждение, респективно дали минималното възнаграждение е 300 лева (според редакцията към момента на
сключване на процесния договор за адвокатска защита и съдействие) или 100 лева
(съобразно настоящата редакция)
Съгласно трайната съдебна
практика, както на ВАС, така и на ВКС в случай на реално заплатено от клиента
адвокатско възнаграждение (а не такова по чл. 38 от ЗПП) , меродавна е редакцията на Наредбата към момента на сключване на
договора за правна защита и съдействие, респективно уговаряне на
дължимото възнаграждение.
Така изрично Решение № 9779 от
21.07.2017 г. по адм. д. № 9012/2016 на Върховния административен съд, Решение
№ 7709 от 19.06.2017 г. по адм. д. № 4087/2016 на Върховния административен
съд, Решение № 4843 от 02.04.2019 г. по адм. д. № 14588/2018 на Върховния
административен съд
В този смисъл и Определение № 58
от 22.03.2017 г. по т. д. № 390 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър.
отделение., Определение № 650 от 19.12.2017 г. по ч. т. д. № 2851 / 2017 г. на
Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение, Определение № 277 от 20.12.2016
г. по т. д. № 362 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение.
Това принципно положение от
практиката на Върховните съдебни инстанции изцяло се споделя от настоящия
състав, доколкото кореспондира на целта на закона. Идеята на новелата на чл.
63, ал.3 ЗАНН е да се създаде облекчен ред
за обезщетяване на правните
субекти за преките и непосредствени вреди, които те са претърпели в резултат от
един незаконосъобразен акт на административното правораздаване.
Безспорно разноските за адвокатска защита в рамките на минималните размер са
такива преки и непосредствени вреди.
В тази връзка следва да се
съобрази, че Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. създава императивна забрана за заплащане за адвокатски услуги на суми
по-ниски от определените в Наредбата в зависимост от вида дело. Тази
забрана е гарантирана и със съответната дисциплинарна отговорност за адвоката,
който я наруши. В този смисъл гражданите желаещи да се ползват от адвокатска
защита са обвързани да заплатят
възнаграждение в размер на минимално предвиденото в Наредбата към
момента на сключване на договора за адвокатска защита и съдействие и дори и да имат най-голямо желание, няма
как да заплатят по-малко. В
случай, че това възнаграждение е реално заплатено, то представлява за тях пряка
и непосредствена вреда от издаденото незаконосъобразно НП, която подлежи на
овъзмездяване.
Последващи промени в размера на минималните
размери, предвидени в Наредбата, било поради нормативна инициатива, или поради
действия на съдилищата, не би могла да има действие за жалбоподателите, по
чиято инициатива са отменени незаконосъобразни НП, доколкото с реалното заплащане на хонорара съобразно
редакцията на Наредбата към момента на сключване на договора за правна защита и
съдействие вредата за тях вече
настъпила, а принципите на демократичната държава изискват тази вреда
да бъде овъзмездена изцяло щом е пряка и
непосредствена последица от един незаконосъобразен властнически акт.
Гореизложените принципни
положения намират подкрепа и в разрешенията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 27/06/2016 на Върховният
административен съд на Република България - ОСС от I и II колегия, в което е
прието, че за разлика от отмяната на индивидуалните и общите административни
актове, при която те се считат отменени от деня на тяхното издаване, за подзаконовите нормативни актове,
какъвто е Наредба № 1 от 9 юли 2004 г., е налице специална уредба в чл. 195 АПК, в който е предвидено, че подзаконовият
нормативен акт се смята за отменен от деня на влизане в сила на съдебното
решение. За периода от приемане на подзаконовия нормативен акт до
неговата отмяна с влязло в сила съдебно решение, този акт се счита за
законосъобразен и поражда валидни правни последици.
От гореизложеното следва, че
макар и към настоящия момент да е отменена редакцията на Наредбата предвиждаща
минимално адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева, към момента на сключване на договора- март 2020г., тя е била действащо право и
обуславя в конкретния случай минимален размер за адвокатска защита и съдействие
включваща процесуално представителство в размер на 300 лева по чл. 18, т.2 от
Наредбата.
Доколкото претендирания от
жалбоподателя размер на адвокатското възнаграждение изцяло кореспондира на
установения минимум в приложимата редакция на Наредбата, то цялото претендирано
възнаграждение следва да се присъди.
Съгласно т.6 от ДР на АПК "Поемане на разноски“ от
административен орган" означава
поемане на разноските от
юридическото лице, в структурата на което е административният орган. В
случая въззиваемата страна РУ-Хисар не е
самостоятелно юридическо лице, което означава, че разноските следва да бъдат
възложени върху ЮЛ, от което е част
наказващия орган, а именно ОДМВР-Пловдив.
Така мотивиран и на основание чл.
63, ал. 1 ЗАНН, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно
постановление № 73/2019, издадено
от Началник РУ- Хисар към ОДМВР-Пловдив, с което на Р.С.К. е наложена глоба в размер на 500 лв. за нарушение на чл.
64 ал.2 и 3 от ЗМВР
ОСЪЖДА
ОДМВР-Пловдив да заплати на жалбоподателя Р.С.К., ЕГН ********** сумата от 300
лева, представляващи разноски за адвокатска защита и съдействие
Решението подлежи на обжалване
пред Пловдивски Административен съд в 14-дневен срок от получаване на
съобщението до страните за постановяването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала.
С.Д.