Решение по дело №559/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с 285, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Б. Х. Б., [ЕГН], със съдебен адрес: гр. Пазарджик, [улица], представляван от адвокат В. С.- пълномощник, както и Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“ (ГДИН), представлявана от юрисконсулт Т. Ч.- пълномощник, обжалват Решение №2414 от 22.12.2023г. по административно дело №1315 по описа на Административен съд- Пловдив за 2023г., II-ри състав, с което: ГДИН е осъдена да заплати на Б. Х. Б. сумата от общо 7 425,00 (седем хиляди четиристотин двадесет и пет) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди през периодите от 01.04.2015г. до 03.08.2019г.; от 03.08.2019г. до 03.09.2019г.; от 03.09.2019г. до 10.09.2019г.; от 10.09.2019г. до 22.06.2021г. включително, ведно със законна лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба - 14.02.2022г. до окончателното изплащане на сумата; отхвърлена е исковата претенция на Б. до пълния ѝ размер от 100 000,00 лева, както и за всички (останали) периоди от 03.02.2013г. до 22.06.2021г. включително.

Жалбоподателят Б. претендира отмяна на оспореното решение в отхвърлителната му част като незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения и постановяване на решение по същество, с което изцяло да бъде уважен предявеният иск. Не се ангажира становище по касационната жалба на ГДИН.

Жалбоподателят ГДИН претендира отмяна на оспореното решение в осъдителната му част като неправилно и незаконосъобразно; постановяване на ново решение, с което да бъдат отхвърлени претенциите на Б. или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. На 23.01.2024г. по делото постъпва писмен отговор с Вх.№1332 от юрисконсулт Ч., за неоснователност на касационната жалба на Б. Б..

Окръжна прокуратура- Пловдив, чрез прокурор Даниела Стоянова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба на Б. Б. и не изразява становище по касационната жалба на ГДИН.

Касационният съд, като извърши преглед на обжалваното съдебно решение, във връзка с касационните основания по чл.209 от АПК, констатира следното:

Касационните жалби са подадени в предвидения законен срок и от страни по първоинстанционното производство, за които оспорените части на решението са неблагоприятни, поради което се явяват допустими.

Разгледани по същество, жалбите са неоснователни.

По искова молба на Б. Б. срещу ГДИН за присъждане на обезщетение в общ размер на 100 000,00 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба (14.02.2022г.) до окончателното ѝ изплащане, за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в обида, възмущение, стрес, болки и страдания за периода от 03.02.2013г. до 03.05.2013г. в Арест -Пловдив, от 03.05.2013г. до 01.04.2015г. в Затвора - Пловдив, от 01.04.2015г. до 03.08.2019г. в Затвора - Пазарджик, от 03.08.2019г. до 03.09.2019г. в ЗО (затворническо общежитие) - Пазарджик, от 03.09.2019г. до 10.09.2019г. в ОЗ (вероятно Окръжен затвор) - Пловдив и от 10.09.2019г. до 22.06.2021г. в ЗО – Смолян, е образувано административно дело №378 по описа на Административен съд- Пловдив за 2022г., XXVIII-ми състав. Б. твърди, че през цялото време е бил в килии с липса на достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите – “падат се под 3 кв.м. нетна площ на човек“); лоша хигиена, в килиите има дървеници, хлебарки и гризачи; в килиите, в които е пребивавал до момента не е имало постоянно течаща топла вода; няма достатъчно естествена светлина и чист въздух; храната не се приготвя от професионални готвачи и е с лошо качество; докато е бил в ЗО - Смолян е работел всеки ден от седмицата; от стреса, в ЗО - Смолян се разболял и два пъти е воден в спешна помощ заради болки от гастрит; през месец февруари 2019г. започнала да му пада косата и е воден на лекар, който му изписал медикаменти, но въпреки това на главата му останали петна от оплешивяване и към момента все още страда от гастрит. С посоченото са нарушени правата му по чл.3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека (ЕКЗПЧ, всъщност Европейска конвенция за правата на човека (ЕКПЧ)) и чл.3 от ЗИНЗС. Претендирани са направените по делото разноски в размер на 10,00 лева за внесена държавна такса (ДТ).

С Решение №1945 от 03.11.2022г. по дело №378/2022г., ГДИН е осъдена да заплати на Б. Б. обезщетение в размер на 15 253,00 (петнадесет хиляди двеста петдесет и три) лева за претърпени неимуществени вреди, дължащи се на нарушение на изискванията на чл.3 от ЗИНЗС за периодите от 22.04.2014г. до 01.04.2015г. за пребиваване в Затвора - Пловдив, от 02.04.2015г. до 03.08.2019г. в Затвора - Пазарджик, от 04.08.2019г. до 03.09.2019г. в ЗО – Пазарджик и от 04.09.2019г. до 10.09.2019г. в ОЗ – Пловдив; отхвърлени са исковите претенции на Б. за разликата на д 15 253,00 лева до пълния им размер.

По касационни жалби на Б. и ГДИН против Решение №1945 от 03.11.2022г. е образувано административно дело №3222 по описа на Административен съд- Пловдив за 2022г., XXIV-ти състав. С Определение №296 от 02.02.2023г. по дело №3222/2022г. производството по делото е прекратено и същото е върнато на Административен съд- Пловдив, XXVIII-ми състав, за допълване на Решение №1945 от 03.11.2022г. относно присъждане на законната лихва върху присъденото обезщетение.

С Решение №201 от 06.02.2023г. е допълнено Решение №1945 от 03.11.2022г., като ГДИН е осъдена да заплати и законната лихва върху сумата от 15 253,00 лв., считано от датата на депозиране на исковата молба (14.02.2022г.) до окончателното изплащане на сумата.

Образувано е административно дело №638 по описа на Административен съд- Пловдив за 2023г., XXIV-ти състав.

С Решение №930 от 22.05.2023г. по дело №638/2023г. се отменя Решение №1945 от 03.11.2022г., допълнено с Решение №201 от 06.02.2023г., по дело №378/2022г. и делото се връща на Административен съд- Пловдив за ново разглеждане от друг състав на съда, съобразно указанията дадени в решението.

За новото разглеждане е образувано административно дело №1315/2023г.

Предмет на производството по дело №1315/2023г. е исковата молба с Вх.№2844 от 14.02.2022г. на Б., допълнена с молба с Вх.№4064 от 01.03.2022г., с която са заявени претенции за присъждане на сумата от общо 100 000,00 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба (14.02.2022г.) до крайното ѝ изплащане, представляваща обезщетение за причинени му неимуществени вреди, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия в различни места за задържане и изтърпяване на наказание “лишаване от свобода“, през различни периоди за времето от 03.02.2013г. до 22.06.2021г. Ответната страна ГДИН оспорва предявената претенция по основание и размер, възразява за изтекла погасителна давност, претендирано е присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Въз основа на обстоен и задълбочен анализ на приетите по делото доказателства, първоинстанционният съд приема за установено от фактическа страна, че Б. пребивава в различни пенитенциарни заведения, както следва: от 06.02.2013г. до 29.04.2013г. и от 02.12.2013г. до 22.04.2014г. в Арест – Пловдив; от 22.04.2014г. до 11.05.2015г. в Затвора – Пловдив; от 11.05.2015г. до 02.08.2019г. в Затвора – Пазарджик; от 02.08.2019г. до 10.09.2019г. в ЗО - Пазарджик; от 10.09.2019г. до 13.09.2019г. в Затвора – Пловдив и от 13.09.2019г. до 22.06.2021г. (на която дата е освободен) в ЗО - Смолян. Посоченото се потвърждава от приетото по делото нарочно писмо Рег.№И-12485 от 08.11.2023г. (лист 31, дело №1315/2023г.) на заместник главен директор на ГДИН.

Първоинстанционният съд приема за установено, че претенцията на Б. за периодите от 03.02.2013г. до 05.02.2013г. включително, от 29.04.2013г. до 03.05.2013г. включително, за които се твърди да пребивава в Арест – Пловдив; за периода от 03.05.2013г. до 21.04.2014г., когато се твърди, че пребивава в Затвора – Пловдив; за периода на престой в Затвора – Пазарджик от 01.04.2015г. до 10.05.2015г. и за 03.08.2019г.; за периода от 03.09.2019г. до 10.09.2019г., през който Б. твърди, че пребивава в ОЗ - Пловдив; както и за периода от 10.09.2019г. до 12.09.2019г. включително, за който се твърди, че пребивава в ЗО - Смолян, са неоснователни, тъй като през тези периоди няма доказателства Б. да е в посочените места за лишаване от свобода.

Съответно, претенциите в исковата молба по отношение на горепосочените пенитенциарни заведения и през посочените периоди е безпредметно да бъдат обсъждани и същите са отхвърлени като неоснователни.

Също така, първоинстанционният съд приема за основателно в една част направеното възражение за изтекла погасителна давност от ответната страна. Съгласно чл.110 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД), с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Давността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо (чл.114 от ЗЗД). Предявеният от Б. иск се основава за твърдения за бездействие на администрацията в посочените пенитенциарни заведения да подобрят жизнените условия, в която пребивават задържаните лица и изтърпяващите наказание “лишаване от свобода“. Правото на обезщетение за вреди възниква за всеки ден, прекаран от задържаните лица в неблагоприятна жизнена среда, по причина проявено от отговорните длъжностни лица незаконно бездействие. Претенцията се счита погасена по давност, ако не е предявена в петгодишен срок, считано от деня, в който е станала изискуема. В случая, по отношение престоя на ищеца Б. от 06.02.2013г. до 28.04.2013г. включително в Арест – Пловдив, както и по отношение на престоя му в Затвора – Пловдив за периода от 22.04.2014г. до 01.04.2015г., до датата на предявяване на исковата молба (14.02.2022г.) са изтекли 5 години.

Исковите претенции на Б. за периодите от 03.02.2013г. до 03.05.2013г. за Арест - Пловдив, от 03.05.2013г. до 01.04.2015г. за Затвора – Пловдив, и от 11.05.2015г. – 13.02.2017г. включително (част от периода, в който пребивава в Затвора – Пазарджик) са погасени по давност, в подкрепа на което първоинстанционният съд се позовава на съображения, изложени в Решение №12306 от 16.09.2019г. на Върховния административен съд (ВАС) по административно дело №1569/2018г., Трето отделение, докладчик председателят Жанета Петрова.

При това положение, първоинстанционният съд разглежда претенциите на Б. за останалите периоди, за които не е изтекла погасителна давност и за които са установени данни, че Б. е бил реално в посочените в исковата му молба места за лишаване от свобода, съответно, за които има оплаквания за различни нарушения по чл.3 от ЗИНЗС: от 14.02.2017г. – 02.08.2019г. включително, част от периода, в който Б. пребивава в Затвора – Пазарджик; от 03.08.2019г. до 03.09.2019г., когато пребивава в ЗО - Пазарджик и за периода от 13.09.2019г. до 22.06.2021г. в ЗО – Смолян.

Прието е за установено, че за периода от 14.02.2017г. до 02.08.2019г. включително, в който период Б. пребивава в Затвора – Пазарджик, както и в периода от 03.08.2019г. до 03.09.2019г., в който период Б. пребивава в ЗО - Пазарджик, Б. пребивава в помещения, в които жизненото му пространство не отговаря на предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м. Предвид доказателствената тежест в процеса, първоинстанционният съд приема за установено, че от страна на ГДИН не са представени доказателства за осигуряване на приемливи условия на Б. за изтърпяване на наказанието “лишаване от свобода“ в Затвора – Пазарджик за посочения период от 14.02.2017г. до 02.08.2019г. включително, както и за периода от 03.08.2019г. до 03.09.2019г., в който Б. е настанен в ЗО - Пазарджик.

Посочено е, че отговорността на държавата за причинените вреди по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава също така, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях.

В случая, от страна на Б. се твърдят определени обстоятелства, свързани с лошите условия, при които изтърпява наказанието “лишаване от свобода“ и чрез ангажираните от Б. доказателствени искания, тези твърдения са приети за доказани, тъй като не са оспорени от страна на ГДИН, нито пък от ГДИН са ангажирани доказателства, които да ги оборят. Съответно, всички твърдени обстоятелства – пребиваване на ищеца в пренаселени килии, лоши битови условия и претърпените от Б. лишения в своята съвкупност се определят като уронващи човешкото достойнство, което предпоставя наличието на увреждане на Б. като последица от претърпените лишения и неудобства от неблагоприятната жизнена среда. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в пилотното решение “Нешков и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че Б. е подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС и чл.3 от ЕКЗПЧОС (ЕКПЧ).

Прието е за установено, че за периода от 13.09.2019г. до 22.06.2021г., в който период Б. пребивава в ЗО - Смолян, съгласно представена от ГДИН нарочна докладна записка Рег.№137 от 18.03.2022г. (листи 37-39, дело №378/2022г.), изготвена от ИСДВР (инспектор социална дейност и възпитателна работа) М. П., Б. пребивава в ЗО – Смолян в спални помещения, които отговарят на изискването на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС, т.е. на Б. е осигурена минималната изискуема площ от 4 кв.м., поради което първоинстанционният съд намира исковата претенция в тази ѝ част за недоказана.

Прието е установено, че твърдените обстоятелства за осъществено от затворническата администрация нарушение на изискванията, визирани в разпоредбата чл.20, ал.3 от Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ППЗИНЗС) за осигуряване на постоянен и непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода в спалните помещения, също са недоказани.

Всички помещения, в които пребивава Б. разполагат със санитарен възел и постоянно течаща студена вода, а по отношение наличието на топла течаща вода, пак според посочената по-горе докладна записка Рег.№137 от 18.03.2022г., в ЗО - Смолян на лишените от свобода е осигурен достъп до такава, съгласно графици за разпределение- два пъти седмично за съответната група лишени от свобода. Относно оплакванията за липсата на свеж въздух и вентилация, е прието за установено, че спрямо помещенията в ЗО - Смолян, в които пребивава Б., няма нарушение на чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС, тъй като в тях е осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване. Отново според докладна записка Рег.№137 от 18.03.2022г., всички помещения на ЗО – Смолян, в които пребивава Б., са с два отваряеми прозореца. Проветряването и наличието на свеж въздух в килиите зависи изцяло от самите лишени от свобода, които избират кога и колко време да проветряват помещението.

Първоинстанционният съд намира за основателни твърденията на Б. за бездействия на администрацията по отношение наличието на дървеници, хлебарки и гризачи в ЗО – Смолян през периода от 13.09.2019г. до 22.06.2021г. Въпреки указаната доказателствена тежест още с разпореждането за образуване на делото, от страна на ГДИН не са представени доказателства за осъществявани дейности ДДД (дезинсекция, дератизация и дезакаризация) на помещенията в ЗО – Смолян. Съответно, първоинстанционният съд приема за установено, че е налице нарушение, поставящо Б. в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС. Наличието на дървеници е прието за доказано и въз снова на обясненията на изслушания като свидетел по делото П. К. В..

Твърденията на Б. за липса на медицинска помощ по време на престоя му в ЗО – Смолян са приети за неоснователни. Б. своевременно е прегледан при постъпване в затворническото общежитие, има представени медицински документи за проведени лечения и не са ангажирани доказателства да страда от заболявания, които са се развили по време на престоя му в ЗО - Смолян. Не са ангажирани доказателства Б. да е заявил нужда от медицинска помощ, която да не му е оказана.

В рамките на съдебното производство, с цел доказване на заболяване от гастрит, от страна на Б. е представена епикриза от Втора хирургична клиника при УМБАЛ “Свети Георги“ ЕАД, гр. Пловдив. Правилно и законосъобразно от първоинстанционния съд е прието за установено, че макар на Б. да е поставената диагноза “други уточнени болести на жлъчния мехур“, то същата е поставена на 12.06.2022г. или почти една година, след като Б. е освободен условно предсрочно (22.06.2021г.), поради което няма причинна връзка между постъпването му за лечение в УМБАЛ “Свети Георги“ ЕАД, гр.Пловдив и евентуално бездействие на органи на ГДИН.

Неоснователно и недоказано е оплакването на Б., че докато е в ЗО - Смолян работи през цялото време и то всеки ден от седмицата. Като доказателства по делото са приети копие на молба-съгласие от 26.09.2019г. от Б., адресирана до началник на ЗО – Смолян, с която моли да бъде назначен на работа на доброволен труд като “работник-кухня“ на 6-дневна работна седмица и 8-часав работен ден, считано от 26.09.2019г. Прието е копие на Заповед №588 от 26.09.2019г. на началник на ЗО – Смолян, с която Б. е назначен на работа на доброволен труд на длъжност “работник-кухня“, на 6-дневна работна седмица и 8-часов работен ден, считано от 26.09.2019г.

Прието е копие на Заповед №808 от 31.12.2019г. на началник на ЗО – Смолян, с която заповед Б. е назначен на работа на длъжност “работник-кухня“, на 6-дневна работна седмица и 4-часов работен ден, считано от 31.12.2019г.

Прието е копие на молба от Б., адресирана до началник на ЗО – Смолян, да бъде назначен на работа като “работник кухня“, считано от 19.02.2020г.

Прието е копие на Заповед №80 от 19.02.2020г. на началник на ЗО – Смолян, с която заповед Б. е назначен на работа на длъжност “работник-кухня“, на 6-дневна работна седмица и 4-часов работен ден, считано от 19.02.2020г.

Прието е копие на молба-съгласие от 04.01.2021г. от Б., адресирана до началник на ЗО – Смолян, с която моли да бъде назначен на работа на доброволен труд като “работник-кухня“ на 6-дневна работна седмица и 4-часав работен ден, считано от 04.01.2021г. Прието е копие на Заповед №22 от 04.01.2020(1)г. на началник на ЗО – Смолян, с която заповед Б. е назначен на работа на доброволен труд на длъжност “работник-кухня“, на 6-дневна работна седмица и 4-часов работен ден, считано от 04.01.2021г.

Приета за неоснователна е исковата молба на Б. относно твърдението за лоша храна и приготвянето ѝ от непрофесионални готвачи, доколкото при доказателствена тежест на ищеца (Б.) да проведе главно и пълно доказване на осъществено нарушение на чл.3 от страна на органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС, свързано с качествата на храната и приготвянето и от непрофесионални готвачи, Б. не ангажира доказателства в тази насока.

Аналогично на последно посоченото, първоинстанционният съд приема за неоснователни и претенциите на Б. за причинено му увреждане, дължащо се на конвоирането му с белезници въпреки определения му по-лек режим; че при определен му по-лек режим на изтърпяване на наказанието, до месец август не е изведен в открит тип общежитие; както и за това, че през 2020г. не му е оказана лекарска помощ.

При така описаната фактическа обстановка, първоинстанционният съд прима за доказани претенциите на Б. за посочените по-горе периоди, поради което на Б. следва да се присъди обезщетение за претърпени неимуществени вреди.

На следващо място, първоинстанционният съд приема, че дължимото обезщетение следва да бъде определено по размер, при съобразяване с насоките в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) за справедлива база за размера на обезщетението. Прието е, при съобразяване практиката на ЕСПЧ по аналогични случаи, жизнения стандарт за страната и по аргумент от §1, т.1 от ДР на Закона за социално подпомагане (ЗСП), че нивото на основни жизнени потребности следва да е съразмерно на нивото на социално-икономическото развитие на страната, което на свой ред отразява жизнения стандарт.

След като минималната работна заплата като статистически показател е общоприет и за отразяване на жизнения стандарт, първоинстанционният съд приема, че по-ниският жизнен стандарт в България оправдава и базисното справедливо обезщетение за лоши условия в местата за лишаване от свобода да бъде в размер до 60 % (2,4 евро на ден) от минимално установените 4,00 евро на ден, съобразно жизнения стандарт в Унгария, така както е прието в практиката на ЕСПЧ.

В заключение, първоинстанционният съд присъжда на Б. обезщетение в размер на 4 239,00 лв. за периода от 14.02.2017г. до 02.08.2019г. за престоя му в Затвора - Пазарджик; в размер на 145,00 лв. за периода от 03.08.2019г. до 03.09.2019г. за престоя на Б. в ЗО – Пазарджик; както и в размер на 3 041,00 лв. за периода от 13.09.2019г. до 22.06.2021г. за престоя на Б. в ЗО – Смолян. Общият размер на присъденото обезщетение е сумата от 7 425,00 лв., върху която сума се присъждат и законните лихви, считано от датата на предявяване на исковата молба (14.02.202г.) до окончателното ѝ изплащане.

В останалите си части исковите претенции на Б. са отхвърлени като недоказани.

Настоящият състав на съда намира, че решението, части от което са оспорени по делото, е постановено при правилно прилагане на закона и при липсата на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, противно на възраженията на двамата касатори в тази насока.

Подробните съображения, мотивирали първоинстанционния съд да постанови разглежданото съдебно решение, се споделят от настоящия състав на съда, поради което повторното им излагане не е необходимо. Още повече, че с нормата на чл.221, ал.2, пр.2 от АПК е предвидена възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд.

Нужно е също така да се посочи, че присъденото на Б. обезщетение в общ размер на 7 425,00 (4 239,00 лв. + 145,00 лв. + 3 041,00 лв.) лв. настоящият състав на съда намира за съобразено и с Приложение към решението на ЕСПЧ по делото Йорданов и Джелебов срещу България, както и с Приложение към решението на ЕСПЧ по делото Иванов срещу България.

Най-сетне следва да се посочи, че според съображенията, мотивирали обжалваното решение,

“Справедливият размер на това обезщетение според настоящия съдебен състав, съобразено с дължината на съответните периоди на престой, възлиза на сумата от 4 239 (четири хиляди двеста тридесет и девет) лв. за периода от 14.02.2017 г. до 02.08.2019 г. за престоя на ищеца в Затвора - Пазарджик; 145 (сто четиридесет и пет) лв. за периода от 03.08.2019 г. до 03.09.2019 г. за престоя на ищеца в ЗО – Пазарджик и 3 041 (три хиляди и четиридесет и един) лв. за периода от 13.09.2019 г. до 22.06.2021 г. за престоя в ЗО Смолян или общо 7 425 (седем хиляди четиристотин двадесет и пет) лева, ведно със законната лихва върху цялата сума от датата на завеждане на исковата молба – 14.02.2022 г. до окончателното изплащане“.

А според диспозитива на обжалваното решение,

“ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ - София, ул. ”Н. Столетов” № 21, да заплати на Б. Х. Б., [ЕГН], от [населено място], [улица], обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на общо 7 425 (седем хиляди четиристотин двадесет и пет) лева, за претърпени неимуществени вреди, претърпени през периоди от 01.04.2015 г. до 03.08.2019 г.; от 03.08.2019 г. до 03.09.2019 г.; от 03.09.2019 г. до 10.09.2019 г.; от 10.09.2019 г. до 22.06.2021 г. вкл., ведно със законна лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба – 14.02.2022 г. до окончателното изплащане на сумата“.

Макар да е налице известна неточност в посочените части на разглежданото решение, то същата не представлява пречка за установяване на действителната воля на първоинстанционния съд, нито пък за произнасяне по касационните жалби.

Предвид гореизложеното, касационните жалби се явяват неоснователни и като такива не следва да бъдат уважени.

А с оглед очерталия се изход на делото, искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ГДИН е неоснователно и не следва да бъде уважено.

Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2 от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №2414 от 22.12.2023г. по административно дело №1315 по описа на Административен съд- Пловдив за 2023г., II-ри състав.

Решението е окончателно.