РЕШЕНИЕ
№ 160
гр. ХАСКОВО, 02.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:ТОШКА ИВ. ТОТЕВА
Членове:АННА ВЛ. ПЕТКОВА
ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря Р.В. Н.
като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско
дело № 20215600500498 по описа за 2021 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 260217/22.04.2021 година, постановено по гр.д. №
793/2020 година, РС-Хасково е отхвърлил предявения от Б.Д.Т., ЕГН
**********, от гр. ***, съдебен адрес: гр. Пловдив, бул. “6-ти септември“ №
152, „Легис център“, ет. 4, офис 4-4Б, адв. О.Д., срещу „С. Г. Груп“ ЕАД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление: гр. София, Район “Витоша“, ул.
“Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, съдебен адрес: гр. София, бул.
“България“ № 81 В. ет. 8, ап. 22, иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за
установяване по отношение на „С. Г. Груп“ ЕАД, че Б.Д. Т. не му дължи
сумите по изпълнителен лист от 20.11.2012 г., издаден по ч. гр. д. №
15825/2012 г. по описа на PC - Пловдив, а именно: главница в размер на
523,90 лева, представляваща неплатена цена за предоставени от „Космо
България Мобайл" ЕАД, чрез мобилен оператор „Глобул" мобилни услуги по
договор № ***г., за заплащане на която цена е била съставена фактура с №
**********/05.09.2009 г. и което вземане му е било прехвърлено с договор за
цесия, за която е била уведомена, обезщетение за забавено плащане на
главницата в размер на законната лихва за периода от 25.01.2010 г. до
06.02.2012 г. в размер на 164, 63 лева, ведно със законната лихва от датата на
постъпване на заявлението в съда - 08.10.2012 г. до окончателното й
изплащане, както и сумата от 25 лева - платена държавна и 180 лева -
1
адвокатско възнаграждение, поради погасяването им по давност.
С оглед изхода на делото, направените от ответника разноски са
възложени на ищцата.
Недоволна от така постановеното решение е останала ищцата в
първоинстанционното производство Б.Д.Т. Подава въззивна жалба с
оплаквания за неправилност на решението поради незаконосъобразност.
Настоява, че въпросът дали в случая е приложимо ППВС № 3/18.11.1980
година или Тълкувателно решение № 2/26.02.2015 година, няма решаващо
значение. От образуване на изпълнителното дело до предприемане на
действия за удовлетворяване на кредитора бил изтекъл срок, значително
надвишаващ този по чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК. Следователно, без да е нужен
изричен акт на ЧСИ, била настъпила перемпция и всяко последващо
изпълнително действие било в разрез на закона и нищожно. Настоява, че
присъединяване на кредитор НАП по съществото си не представлява
изпълнително действие. И доколкото то се извършва от съдебния изпълнител
служебно, а не по инициатива на взискателя, то не прекъсва двегодишния
срок на перемиране. С тези и останалите доводи, изложени във въззивната
жалба, прави искане за отмяна на атакуваното решение и постановяване на
друго такова, с което предявеният иск да бъде уважен. В с.з. пред ХОС
въззивницата се представлява от упълномощен адв. Т., който поддържа
подадената въззивна жалба, всички въведени с нея оплаквания, доводи и
искания. Моли съда за присъждане на деловодни разноски съгласно
представения списък по чл. 80 от ГПК. Процесуалният представител
представя и писмено становище, в което развива тезата за приложимост на
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2/26.02.2015 година, а не
ППВС № 3/18.11.1980 година.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемиото дружество
„С.Г.Груп“ ЕАД - София подават писмен отговор. Изразяват становище за
неоснователност на въззивната жалба и правилност – законосъобразност и
обоснованост на атакувания съдебен акт. Правят искане за потвърждаване на
решението.
С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени
искания.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
2
правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на страните,
констатира следното:
Въззивната жалба, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е
подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен
интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана
по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът
на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен
акт, съобразно разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният
съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. По оплакванията на
въззивниците съдът намира следното:
При разглеждането на спора районният съд е събрал всички
съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях
е достигнал до правилни и законосъобразни фактически, а след това и правни
изводи. Не са допуснати процесуални нарушения при събиране на
доказателствата по делото. Анализът им е съвкупен, правилен и пълен.
Въззивният съд изцяло споделя възприетата от районния съд фактическа
обстановка, без да се налага същата да се преповтаря.
Районният съд е дал задълбочени отговори на всички поставени от
страните въпроси и доводи. Във въззивното производство не се представиха
нови доказателства, които да са основание да бъде направен извод, различен
от направения от първоинстанционния съд.
Ищцата е оспорила изпълнението на взискателя – въззиваемото
дружество, като е сезирала съда с иск с правно основание чл. 439 ал. 1 от
ГПК. Искът срещу „С.Г.Груп“ ЕАД е основан на твърдение, че след
издаване на изпълнителното основание са настъпили факти, поради които
изпълняемото право на взискателя по изпълнителното дело вече не
съществува. Конкретно, заявила е, че е изтекла петгодишната погасителна
давност, започнала да тече от дата 30.06.2014 година и изтекла на 30.06.2019
година, поради което взискателят вече не може да иска принудително
изпълнение на вземането си.
3
Фактите по делото са безспорни: Процесното изпълнително основание
е заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена в
полза на взискателя „С.Г.Груп“ ООД срещу ищцата, на 11.10.2012 година по
ч.гр.д. № 15825/2012 година по описа на Районен съд – Пловдив. По молба на
взискателя и въз основа на изпълнителен лист, издаден на основание тази
заповед, е било образувано изпълнително дело № 2221/2013 година по описа
на ЧСИ рег. № 747 с район на действие ОС-Монтана. Доколкото ищцата
претендира като начална дата на течението на давността 30.06.2014 година,
извършваните по изпълнителното дело действия преди тази дата са извън
предметния обхват на исковото производство и не следва да се обсъждат.
На 30.06.2014 година взискателят е поискал предприемане на
изпълнително действие – налагане на запор върху трудовото възнаграждение
на длъжницата, за което между страните е безспорно, че прекъсва течението
на срока по чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК. Що касае давностния срок по чл. 114 ал.
1 вр. чл. 116 б. в“ от ЗЗД, то течението му е било спряно още с образуване на
изпълнителното производство на 23.07.2013 година. Тук е необходимо да се
каже, че ХОС споделя възприетото в съдебната практика и в атакуваното
решение становище, че приложение в случая следва да намери не ТР №
2/26.06.2015 година по тълк.дело № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, а
действалото към момента на образуване на изпълнителното производство
Постановление № 3 от 18.11.1980 година по гр.д. № 3/1980 година на
Пленума на ВС. Така, в константната съдебна практика по чл. 290 от ГПК
(н.п. Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, IV г. о.,
Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г., на ВКС, IV г. о. и
Решение № 252/17.02.2020 г. по гр. д. № 1609/2019 г. на ВКС, III г. о.) се
приема, че когато се касае за първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР,
те имат обратно действие и даденото от тях тълкуване важи от момента, в
който правната норма е влязла в сила, т. е. счита се, че тя още тогава е имала
съдържанието, което впоследствие е посочено в тълкувателните актове. ТР №
2/26.06.2015 година по тълк.дело № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, обаче, е
последващ тълкувателен акт, състоящ се от две части. И частта му, в която
ППВС № 3/1980 година се обявява за загубило сила, поражда действие от
момента на постановяване на новото ТР. Или, с други думи, Постановление
№ 3 от 18.11.1980 г. по гр. д. № 3/1980 г. на Пленума на ВС е преустановило
действието си на 26.06.2015 г. и дадените с него тълкувателни разрешения са
задължителни за времето преди отмяната му, а Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС ще се прилага от този
момент за в бъдеще.
Приложимо към настоящия казус това означава, че до 26.06.2015
година, независимо от извършвани или не действия по изпълнителното дело,
течението на давностния срок е било спряно. След тази дата започва
4
течението на нова давност и е необходимо да се изследва – дали след този
момент са били извършени действия по принудително изпълнение, годни да
прекъснат давността. Така, на 29.09.2015 година е била присъединена
Държавата като взискател за дължимите от ищцата публични вземания, на
27.03.2017 година и на 07.08.2017 г. са били насрочени описи на собствените
на ищцата движими вещи, а на 10.08.2018 година е бил наложен запор върху
авоарите по банковите сметки. Всички тези действия са от категорията на
прекъсващи както течението на срока на перемпцията по чл. 433 ал. 1 т. 8 от
ГПК, така и на срока на общата петгодишна давност. И тъй като между
извършените действия по принудително събиране на дълга не е изтичал срок,
по-дълъг от две години, няма основание да се приеме, че изпълнителното
производство е било прекратено по силата на закона - чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Следователно, всяко последващо действие, извършвано от съдебния
изпълнител, е било валидно и е прекъсвало течението на давностния срок. От
тук е изводът, че до претендираната от ищцата дата – 30.06.2019 година
давностният срок не е бил изтекъл, респ. вземането не е погасено по давност
и въззивницата дължи изпълнението по изпълнителния лист.
Въззивният съд споделя и останалите фактически и правни изводи на
РС – Хасково и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на
обжалваното решение. Поради гореизложеното въззивната жалба се явява
неоснователна, а атакуваното решение – валидно, допустимо, правилно и
следва да бъде потвърдено.
Доколкото въззивната жалба е преценена като неоснователна, на
въззивницата не се дължат претендираните деловодни разноски.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260217/22.04.2021 година,
постановено по гражданско дело № 793 по описа на РС-Хасково за 2020
година.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5