№………./29.09.2017 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХІІ в открито съдебно заседание, проведено на първи
септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: НЕЙКО Д.
при секретар Светлана
Тодорова,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело №
1381 по описа за 2014 г.,
за да се произнесе
взе предвид следното:
Предявен е иск от Й.С.П. срещу Прокуратурата на РБ за заплащане сумата 30000 лв. – обезщетение
за неимуществени вреди: стрес, чувство за безсилие, обреченост и безнадеждност,
всички вследствие бездействието на ответника да спре изпълнението на наложеното
на ищеца наказание след влизане в сила на решението на ЕСПЧ на 24.04.2012 г. до
предявяване на иска – 16.06.2014 г., по чл. 2, ал. 1, т. 1, в края ЗОДОВ, ведно
със законната лихва от 24.04.2012 г. до окончателното изплащане на сумата.
Ответникът оспорва иска и размера на претендираното
обезщетение.
По същество ищецът сочи, че според решението на
европейския съд производството е следвало да бъде възобновено изцяло. Представя
бележки.
Ответникът намира, че изпълнението на наказанието се
спира само в случай на цялостно, но не и при частично възобновяване, а и
въпросът е решен от ВКС РБ и не може да бъде пререшаван. Счита, че след
възобновяването ищецът е придобил отново качеството подсъдим и действието на
мярката му за неотклонение "задържане под стража" се възстановява. Сочи, че искане на ищеца за изменение
на тази мярка е било разгледано от наказателния съд.
Съдът, като взе предвид представените по делото
доказателства, прие за установено следното:
По допустимостта:
Съдът приема, че обстоятелството, че въпросът за спиране
на изпълнението е поставян в производството по възобновяване не е пречка за
разглеждане на същия въпрос в настоящото производство. Разпоредбата на чл. 2,
ал. 1, т. 1 ЗОДОВ
предвижда случаи на вреди от лишаване от свобода, като в първите две
предложения: задържането под стража и домашния арест и задължително настаняване
и лечение мерките следва да са били отменени, но и при всички други случаи на
лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, пар. 1 от Конвенцията. Другите
възможни случаи на лишаване от свобода са фактическо лишаване от свобода без
основание и бездействие на органа, който има задължение да освободи задържан,
като последното предполага производство. Щом като законодателят не е посочил в
края само фактическото лишаване от свобода, това означава, че на твърдение за
бездействие, макар и в рамките на производство, е допустимо да се основе иск за
обезщетение.
Отделно от
изложеното, макар въпросът да е поставян, нито прокурорът, нито съдът са
постановили стабилен акт, чието преразглеждане е недопустимо.
Искът и отговорът са допустими и надлежно предявени.
По същество по твърдяното
бездействие в хронологичен ред:
В представената
справка за съдимост на ищеца от 06.02.2017 г. (л. 74) е вписано, че той е
следвало да търпи наложеното най-тежко наказание "доживотен затвор без
замяна" от наказанията, определени с присъда по НОХД № 1884/2001 г. на ВОС
за престъпления, извършени от него на 25/26 октомври 1999г. в с. К., по чл.
199, ал. 2, т. 2, пр. 1, т. 3 вр. ал. 1, т. 2 НК и на 16.01.2001г. в гр. Варна,
по чл. 116, ал. 2, пр. 4, вр. ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, 8, пр. 2 НК (за двете
"доживотен затвор без замяна"), на 18.12.2000 г. в гр. Варна, по чл.
199, ал. 1, т. 1, т. 2 НК (дванадесет години лишаване от свобода, определени за
изтърпяване при строг режим) и други по-леки наказания.
От преписката е
видно, че с присъда № 33/14.03.2002 г. по НОХД № 1884/2001г. ВОС, изменена с
присъда от 31.01.2003 г. по ВНОХД № 212/2002 г. ВАпС, на ищеца са определени
две наказания "доживотен затвор без замяна": за грабеж, придружен с
убийство, извършен на 25/26.07.2000 г. в с. К. и за опит за убийство на
16.01.2001г. в гр. Варна. Съдът приема, че датата на първото престъпление е
неправилно вписана в справката за съдимост.
В справката е
отбелязано, че бюлетинът следва да се счита невалиден, поради възобновяване на
съдебното производство (л. 75).
От представената
справка (л. 82) за движението на присъдна преписка № П-99/2004 г. се
установява, че на 25.08.2004 г. присъдата е изпратена от ВОП за изпълнение до
затвора-Варна, а от там е изпратено уведомление, че наказанието на ищеца е
приведено в изпълнение, като за начало се зачита датата 19.01.2001 г.
От представения
заверен препис (л. 160 и сл.) от решение от 24.01.2012 г. на Европейския съд по
правата на човека в Страсбург, Четвърто отделение, се установява, че съдът е
приел, че са налице: нарушение на чл. 3 от Конвенцията по отношение на
оплакванията относно малтретирането, извършено от полицията и надзирателите,
липсата на ефективни разследвания и условията за задържане във Варненския
затвор (т. 3 от диспозитива на л. 184 от настоящото дело) и по отношение на
оплакванията, свързани с липсата на адекватни медицински грижи (т. 4);
нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията относно използването на признания,
получени на 19 януари 2001 г. при непознаване на чл. 3 (т. 5); нарушение на чл.
8 от Конвенцията по отношение на проверката на писмената кореспонденция на
ищеца с неговия адвокат (т. 7); нарушение на чл. 13 от Конвенцията по отношение
на оплакването относно липсата на вътрешноправни средства за защита с цел
промяна на вредните последици от лошите условия във Варненския затвор (т. 9).
От решението е видно,
че в параграф 142 на л. 37 от мотивите (л. 179 от делото) съдът е приел, че
съдилищата, постановили присъдата не са разсеяли сериозното съмнение относно
валидността на признанията на ищеца от 19.01.2001г. Така самото използване на
тези показания като доказателство е нарушило справедливостта на наказателния
процес.
От решението е видно
още, че в параграф 180 на л. 45 от мотивите (а не в диспозитива), съдът е
приел, че в случаите на неспазване на една от гаранциите на чл. 6 § 1,
най-подходящото обезщетение по принцип е преразглеждане на делото или
възобновяване на производството, своевременно и при спазване на изискванията на
член 6.
лист втори от решение от
29.09.2017г. по гр. д. №1381/2014г. ВОС, ХII-ти състав
Ищецът твърди, че на
24 април 2012 г., чрез пълномощник е подал до Главния прокурор искане за
възобновяване на наказателното производство. За това обстоятелство не са
представени доказателства. Главният прокурор обаче е посочил в искането (л. 6
от искането) и съдът приема, че официално заверено копие от решението на ЕСПЧ е
получено във ВКП на 07.05.2012 г. Прокурорът е узнал за решението тогава и от
този момент може да се постави въпросът дали е бил длъжен да спре изпълнението
на наказанието, както твърди ищецът.
В цитираната справка
за съдимост е вписано, че на ищеца е наложено и наказание с присъда по НОХД №
7489/2011 г. на PC Варна, влязла в сила на 30.07.2012 г.: една година и четири
месеца лишаване от свобода, които да се изтърпят при първоначален строг режим в
затвор.
Ответникът не се
позовава на тази присъда като основание за лишаване на ищеца от свобода. Тя не
е приведена в изпълнение.
На 19.01.2013 г. са
изтекли дванадесет години от лишаването на ищеца от свобода.
От представената
преписка се установява, че по искане на Главния прокурор за частично
възобновяване е образувано НОХД № 1152 по описа за 2012 г. на Върховния
касационен съд.
По становището на
ищеца, че според решението на ЕСПЧ е следвало да се иска възобновяване изцяло
на производството:
Европейският съд е
приел, че само присъдата на Апелативния съд, потвърдена от ВКС, е била основана
на признанията на ищеца от 19.01.2001г. Следователно само утежняването на
положението му от въззивната инстанция е било опорочено. Затова и искането за
възобновяване е за отмяна именно на присъдата, постановена от въззивната
инстанция.
В мотивите на решение
№ 121 от 04.09.2013 г. по НОХД № 1152/2012 г. съдът е приел, че цитираната част
от решението на ЕСПЧ поначало може да послужи на искането на главния прокурор,
но той в действителност е използвал само една по-малка част и от нея –
посветена на онези аспекти от нарушенията на чл. 3 и чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, които
според него имат "съществено значение за делото". Това означава, че в
общия случай на цялото решение, с което са установени нарушения принципно може
да се основе искане за възобновяване, но в конкретния случай главният прокурор
е основал искането само на онези установени нарушения, които са повлияли на
решаващата дейност на съда при постановяване на присъдата. Съдът е споделил
становището на главния прокурор и преценката му за значението на нарушенията.
От предвиждането по
чл. 420 НПК производството по възобновяване да се образува по искане, а не
служебно въз основа на решението на ЕСПЧ, следва, че съдът е обвързан от
искането на главния прокурор т.е. може да възобнови само в рамките на искането.
Щом като съдът е
обвързан с искането, даването на указания към главния прокурор, които са
недопустими и неизпълними след постановяването на решението, е безпредметно.
Следва да се предпочете единственият друг начин на тълкуване на мотивите: съдът
е изложил принципно възможните граници на искането и е разгледал конкретното
искане, като е споделил съображенията на главния прокурор да основе искането
само на част от установените от ЕСПЧ нарушения.
В обобщение съдът
приема, че казаното в началото на мотивите се отнася само до принципна
възможност, а не до възможност по конкретното дело.
Отделно от това
установените от ЕСПЧ липса на адекватни медицински грижи; нарушение на чл. 8 от
Конвенцията по отношение на проверката на писмената кореспонденция на ищеца с
неговия адвокат; нарушение на чл. 13 от Конвенцията по отношение на оплакването
относно липсата на вътрешноправни средства за защита с цел промяна на вредните
последици от лошите условия във Варненския затвор, всъщност не могат да
обосноват възобновяване на производството, тъй като нямат съществено значение
за делото.
Предвид изложеното
становището на ищеца, че от решението на ЕСПЧ следва, че е трябвало да се иска
възобновяване изцяло на производството, не може да бъде споделено.
На последно място
страните не твърдят и по делото не се установява, че главният прокурор е
отказал да направи искане за възобновяване в останалата част. В литературата се
приема, че такова постановление на главния прокурор не би подлежало на
обжалване (Митов, Г. Възобновяване на наказателни дела. С.: Сиби, 2011, с. 160)
и се препоръчва да се въведе съдебен контрол (Пак там, с. 163).
Следователно дори да
се приеме, че от решението на ЕСПЧ следва, че е трябвало да се иска
възобновяване изцяло на производството, към момента на искането е съществувала
процесуална възможност за защита на ищеца срещу твърдяното стесняване предмета
на искането, която не е била използвана.
В литературата се
приема, че компетентен да спре изпълнението на присъдата е прокурорът, който
прави искането за възобновяване, а ВКС РБ е компетентен, когато прокурорът е
пропуснал да се произнесе или е отказал спиране (Митов, Г. Цит. съч., с. 171).
По задължението на
прокурора да спре изпълнението:
Само подаването на
искането от Главния прокурор не променя правното положение, установено с
присъдата. Макар и да са били нарушени правата на подсъдимия (ищеца), отмяната
на опорочения акт е едва крайният резултат от производството по възобновяване.
В периода до отмяната
присъдата продължава да действа. Ако за присъдата, с която са наложени всички
наказания, е установено нарушение на правата на човека, тогава спирането е
безусловно задължително.
В процесния случай
обаче е определено да се изтърпи най-тежкото наказание сред такива, при
налагането на които е установено нарушение, но и такива, при налагането на
които няма нарушение на правата на човека. Групата продължава да съществува до
отмяната на опорочената част (затова е прието последващото задължение на съда
за групиране в мотивите на решение № 143 от 16.07.2015 г. на ВКС по н. д. №
314/2015 г., I н. о., НК). Поради това е без значение каква е присъдата,
следваща по тежест онези, за които е било установено нарушение правата на
ищеца. Той е продължавал да изтърпява наказанието, определено при групирането.
Не е допустимо да се спре само изпълнението на наказанието "доживотен
затвор без замяна" за грабежа, придружен с убийство, защото определеното
за изтърпяване наказание не е за това престъпление, а за цялата съвкупност.
Поради това и прокурорът не е имал задължение да спре или да поиска от съда спиране
на изпълнението.
лист трети от решение от
29.09.2017г. по гр. д. №1381/2014г. ВОС, ХII-ти състав
В съдебното заседание
от 22.02.2013 г. (л. 165 от НОХД № 1152/2012 г.), защитниците на ищеца са
поискали възобновяване на наказателното производство от фазата на досъдебното
производство и спиране на изпълнението
на присъдата, на основание чл. 420, ал. 4 от НПК.
С решение № 121 от
04.09.2013 г., Върховният касационен съд отменя по реда за възобновяване на
наказателните дела въззивната (нова) присъда от 31.01.2003 г. по ВНОХД №
212/2002 г. на ВАпС, само в частта от присъдата, която се отнася до
отговорността на ищеца за грабежите по чл. 199 НК, извършени на 15 февруари и
27 октомври 1999 г., и на 25/26 юли 2000 г., за палежа по чл. 330 НК - на 26
юли 2000 г., за незаконното държане на оръжие и боеприпаси в периода 2000 - 16
януари 2001 г., както и за убийството по чл. 116 НК - на 16 януари 2001 г. и
връща делото за разглеждане от въззивната инстанция от стадия на съдебното
заседание.
В мотивите (в края) е
прието, че с искането за спиране на изпълнението на наказанието или за
освобождаване от затвора не се държи сметка, че съдебният акт е оспорен от
главния прокурор само частично, а с него е било определено общо наказание за
голям брой престъпления, което не подлежи на автоматично редуциране само заради
оспорената част, както и на такава редукция на отнасящите се до нея две
наказания доживотен затвор.
Съдът приема, че
съображенията съвпадат с гореизложените по повод задължението на прокурора да
спре.
По искането не е
постановен диспозитив.
Постановявани са
съдебни решения, с които наказателното производство се възобновява, присъдата
се отменя изцяло и се спира изпълнението на присъдата (решение № 191 от
19.05.2011 г. на ВКС по н. д. № 1076/2011 г., III н. о., НК) или на
наказанието, наложено с нея (решение № 190 от 18.10.2016 г. на ВКС по н. д. №
913/2016 г., I н. о., НК).
Тази практика е
критикувана в литературата (Митов, Г. Цит. съч., с. 206) по съображение, че
възобновяването на наказателното производство означава възстановяване
висящността на процеса, а оттам и липса на влязъл в сила съдебен акт, който
подлежи на изпълнение. Приема се, че поради това спирането на изпълнението на
присъдата следва от самото възобновяване на производството и не е необходимо
специално решение на ВКС за това.
Съдът приема, че при
липса на годен за изпълнение акт, спирането на изпълнението е безпредметно.
Поради това и мотивите на съда по спирането на изпълнението на наказанието са
изложени само за пълнота.
В цитираното съчинение
се приема също, че ако се приложи юридически правилното разрешение
производството да се възобнови без спиране на изпълнението, възникват
практически трудности, свързани с прекъсването на изпълнението на отменената
присъда, в действията на прокуратурата и на администрацията на местата за
лишаване от свобода. Не е изключено това да се отнася и до процесния случай.
Бил ли е длъжен ВКС
РБ да вземе мярка за неотклонение:
В литературата
(Митов, Г. Цит. съч., с. 207) се приема, че във всички случаи на възобновяване
на наказателното производство и връщане на делото за ново разглеждане, когато
лицето е задържано за изпълнение на наложеното наказание, ВКС следва да се
произнесе по отношение вземане на мярка за неотклонение на лицето.
Постановявани са
решения за възобновяване, в които ВКС РБ е вземал мярка за неотклонение на
лицето, но само в хипотезата на чл. 423, ал. 4 НПК.
Изричното посочване
на един елемент от класа: възобновяването по искане на задочно осъден в чл.
423, ал. 4 НПК означава мълчаливо изключване на останалите елементи от същия
клас т.е. според юридическите езикови правила за тълкуване в останалите случаи
на възобновяване ВКС не следва да се произнася и по мярката за неотклонение.
При тълкуване според целта на закона няма основания случаите на възобновяване
да се разграничат, освен ако се приеме, че в другите случаи на възобновяване
действието на мярката за неотклонение, която е била наложена по време на
висящността на производството се възстановява.
Тълкуването според
целта на закона има предимство пред езиковото, но ако се приеме, че ВКС РБ във
всички случаи следва да се произнесе по мярката за неотклонение, това би
означавало, че нормата на чл. 423, ал. 4 НПК е излишна. Такова тълкуване е
неприемливо. Поради това съдът приема, че в другите случаи на възобновяване,
извън тези на задържане на задочно осъдено лице, ВКС РБ не е длъжен да вземе
мярка за неотклонение. Това означава, че с възобновяването мярката за
неотклонение се възстановява.
В цитираната справка
(л. 82) от ответника за движението на присъдна преписка № П-99/2004 г. се
приема, че с отмяната на някои наказания е било разградено и направеното
групиране на наложените на ищеца от съда общо 12 наказания, като са останали в
законна сила 6 наказания с
лишаване от свобода с различни срокове, а общият им размер възлиза на 39 години.
В практиката се
допуска разграждане на съвкупността (решение № 160 от 23.03.2012 г. на ВКС по
н. д. № 365/2012 г., III н. о., НК).
Прокурорът е приел,
че ако не е извършено групиране ищецът следва да търпи всяко едно от
наказанията поотделно, което е в разрез с действащото законодателство, поради
което е било изготвено предложение до ОС-Варна по реда на чл. 306, ал. 1, т. 1 НПК за групиране на наказания, наложени с отделни присъди.
От преписката е
видно, че с определение от 04.11.2014 г. по ВНОХД № 272/2013 г. на АпС-Варна е
оставил без уважение молбата на подсъдимия (ищеца) за изменение на мярката за
неотклонение "задържане под стража" в по-лека. Наказателният съд е
приел, че действието на мярката е възстановено.
Към момента на
предявяване на иска и край на процесния период на лишаване от свобода:
16.06.2014 г. ищецът е бил задържан под стража.
В целия процесен
период прокурорът не е бил длъжен да спре или да поиска от съда спиране
изпълнението на наказанието на ищеца.
По противоправността:
От представената
преписка е видно, че с присъда № 9 от 02.12.2014 г., постановена по ВНОХД
272/2013 г. по описа на ВАпС е потвърдена присъда № 33 от 14.03.2002 г.,
постановена по НОХД № 1884/2001 г. на ВОС в частта, която се отнася до отговорността
на ищеца за грабежа по чл. 199 НК, извършен на 25/26 юли 2000 г., за палежа по
чл. 330 НК - на 26 юли 2000 г., както и за убийството по чл. 116 НК - на 16
януари 2001 г. и му е наложено да изтърпи наказание "доживотен затвор при
специален режим".
От представената
преписка се установява, че с определение от 04.12.2014 г. ВРС, XXIX-ти състав е
отказал да групира наказанията, наложени на ищеца.
лист четвърти от решение от
29.09.2017г. по гр.д.№1381/14г. ВОС, ХII-ти състав
С решение № 143/16.07.2015г.
по НД № 314/2015 г. по описа на ВКС РБ, присъда № 9 от 02.12.2014 г. е отменена
само в частта, в която е потвърдена присъда № 33 от 14.03.2002 г., постановена
по НОХД № 1884/2001 г. на ВОС в частта, която се отнася до отговорността на
ищеца за грабежа по чл. 199 НК, извършен на 25/26 юли 2000 г. и за палежа по
чл. 330 НК - на 26 юли 2000 г. и делото е върнато на въззивния съд за
разглеждане от друг състав.
В мотивите (л. 18 от
решението) съдът е приел, че е следвало да се извърши групиране с наказанията,
наложени с частта от присъдата, за която наказателното производство не е било
възобновено и е прието, че това може да се направи при новото разглеждане на
делото.
С присъда № 9 от
28.03.2016 г., постановена по ВНОХД 242/2015 г. по описа на ВАпС е отменена
присъда № 33 от 14.03.2002 г., постановена по НОХД № 1884/2001 г. на ВОС и
ищецът е признат за виновен за извършването на грабежа по чл. 199 НК, на 25/26
юли 2000 г. и за палежа по чл. 330 НК - на 26 юли 2000г. и му е наложено да
изтърпи най-тежкото от определените наказания "доживотен затвор без право
на замяна".
С решение №
173/31.01.2017г. по КД № 616/2016 г. по описа на ВКС РБ, присъда № 9 от
28.03.2016 г., постановена по ВНОХД 242/2015 г. по описа на ВАпС е изменена
като наказанието на ищеца е намалено от "доживотен затвор без право на
замяна" на "доживотен затвор".
Следователно дори да
бе прието, че ответникът е бил длъжен да спре или да поиска от съда спиране
изпълнението на наказанието на ищеца в периода от 19.01.2013 г. до 04.09.2013 г.,
крайният резултат от приключилото наказателно производство изключва твърдяната
противоправност.
Искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от Й.С.П. ЕГН ********** адрес: *** срещу Прокуратурата на Република България
за заплащане сумата 30000 (тридесет хиляди) лева, представляващи обезщетение за
неимуществени вреди: стрес, чувство за безсилие, обреченост и безнадеждност,
всички вследствие бездействието на ответника да спре изпълнението на наложеното
на ищеца наказание след влизане в сила на решението на Европейския съд по
правата на човека на 24 април 2012 г. до предявяване на иска – 16.06.2014 г.,
по чл. 2, ал. 1, т. 1, в края ЗОДОВ, ведно със законната лихва от 24 април 2012
г. до окончателното изплащане на сумата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна
жалба в двуседмичен срок от връчването на преписи от решението на страните пред
ВАпС.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: