Р Е Ш Е Н И Е
№ 4663 06.12.2019г., гр.Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски районен
съд, гражданско отделение, в открито заседание на седми ноември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
НАДЕЖДА СЛАВЧЕВА
при секретаря Марина
Кондарева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 6432 по описа на
съда за 2019 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявените искове са с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.
В исковата молба и
допълнителна молба от *** от Л.Т. против „Изи Асет
Мениджмънт” АД се твърди, че между ищцата, в качеството й на кредитополучател и ответното дружество,
в качеството му на кредитодател, бил сключен договор за потребителски кредит № ***.
Договорът бил потребителски по смисъла на чл.9 ЗПК и недействителен на
специалните основания по чл.22 ЗПК. На първо място, на основание чл.11, ал.1,
т.9 ЗПК, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен
процент, не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се
разпределя във времето с изплащането на всяка една от месечните вноски,
посочени в погасителния план. На второ място, на основание чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в договора липсвала посочена обща сума, дължима от потребителя.
Липсвали описани по пера в лева какви суми се включвали в ГПР. На трето място,
на основание чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, тъй като в погасителния план не било
посочено разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. В
случая всяка вноска включвала главница, възнаградителна лихва, ГПР и неустойка,
а в договора било посочено само разпределението между неустойката и сборът от
главница, лихва, ГПР, без да има разпределение между последните три компонента.
Освен това договорът бил недействителен и на основание чл.22 ЗПК, тъй като
ищцата не била подписвала общи условия, в съответствие с изискванията на чл.11,
ал.2. Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й
с добрите нрави – надвишавала трикратния размер на законната лихва при
необезпечени кредити. Неустойката била нищожна, в нарушение на добрите нрави и
прекомерна, както и на основание чл.21, ал.1 ЗПК. Клаузата противоречала и на
чл.71 ЗЗД, тъй като с неустойката се искало натоварване на кредитополучателя с
допълнителни разходи, което противоречало на материалния закон. Противоречала и
на чл.33 ЗПК. Поради това ищцата предявява два осъдителни иска – за връщане на
недължимо платени суми по нищожните клаузи за възнаградителна лихва и
неустойка, като платени при начална липса на основание. Сумата, която се
претендира по нищожната клауза за възнаградителна лихва била 100 лв., а по
клаузата за неустойка – 150 лв. Направено е искане за осъждане на ответното
дружество да заплати на ищцата посочените суми, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане.
Претендирани са направените по делото разноски.
Уточнено
е, че процесният договор за заем е сключен на ***. Размерът на заемната сума
бил 4 000 лв., при размер на седмична погасителна вноска от 234.60 лв.,
разпределен на 18 седмични вноски, при ГЛП в размер на 30 % и ГПР в размер на
33,22 %. Неустойката била уговорена в чл.4, ал.2 от договора, в размер на
1244.32 лв., а възнаградителната лихва не била уговорена в договора.
С допълнителната молба не се поддържа твърдението за нищожност на клаузата
за възнаградителна лихва поради противоречието й с добрите нрави.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за неоснователност на предявените искове. Възразява се срещу твърденията на ищцата за недействителност на договор за паричен заем № *** от ***. Посочено е, че размерът на ГПР е изцяло съобразен с императивните разпоредби на ЗПК, изчислен на база механизма по Приложение № * към ЗПК, като ГПР няма как да бъде представен като твърда сума, доколкото представлява коефициент, изразен в проценти. Поради това не било възможно посочването му в лева и в погасителния план, както считала ищцата. Общият размер на всички плащания по договора бил посочен в чл.2, т.7 и възлизал на 4 222.80 лв., който включвал главница и възнаградителна лихва в размер на 30 %. Освен това, в случая лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора, поради което не било приложимо изискването при различни лихвени проценти по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК да се сочат условията за прилагането му. Законът не вменявал задължение за посочване на размер на възнаградителна лихва в лева. Посочено е също, че в случая на ищцата не били предоставени Общи условия, но не с цел заобикаляне на закона, а защото дружеството не работило с такива на хартиен носител, като отделен документ. Всички условия били включени в договора и не съществували други условия и параметри извън посочените в договора за кредит. Неоснователни били твърденията на нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави. ГПР не надвишала пет пъти размера на законната лихва съобразно чл.19, ал.4 ЗПК, като при изчисляването му бил взет предвид и размерът на възнаградителната лихва. Неоснователни били и твърденията за нищожност на клаузата за неустойка. Поради изложеното е направено искане за отхвърляне на предявените искове. Претендирани са с отговора направените по делото разноски.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:
По делото е представен договор за паричен заем № *** от ***, сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и Л.Т., в качеството им съответно на заемодател и заемател, по силата на който е предоставена заемна сума в размер на 4 000 лв., както и погасителен план към цитирания договор, видно от който заемът е следвало да бъде погасен на ** равни седмични погасителни вноски, в периода *** – ***, всяка от които в размер от 234.60 лв.
Представена е по делото справка за извършените плащания по договора, според която платената сума за главница възлиза на 4 000 лв., за лихва – на 197.08 лв., за неустойка – на 1 100.72 лв.
При така възприетата
фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че между страните са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съдът намира за неоснователни доводите на ищеца за недействителност на договора за потребителски кредит, свързани с неподписване на общите условия на всяка страница от страна на кредитополучателя. Действително според разпоредбата на чл.11, ал.2 ЗПК общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора. Посочената разпоредба обаче според съда касае случаите, в които общите условия са на отделен документ, а в настоящата хипотеза не се твърди ответникът да разполага с общи условия на отделен документ. Възраженията на ответника са, че всички условия по процесния договор за потребителски кредит са включени в допълнителните разпоредби, като в същото време договорът за кредит е подписан на всяка от страниците му, от представител на заемодателя и от заемателя. Не се установява да е налице препращане към общи условия, поради което и доколкото процесният договор има установеното от закона задължително съдържание, а общите условия не са задължителен елемент от него, то не е налице недействителност на договора на това, сочено от ищеца основание.
В исковата молба се твърди още, че е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в договора не била посочена общата сума, дължима от потребителя, като не били посочени нейните конкретни параметри. Твърди се и непосочване в погасителния план по чл.11, ал.1, т.11 ЗПК какво е разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми и размер на вноските в лева, както и недействителност по чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от закона, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент и не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащането на всяка една от вноските.
Не е налице според настоящия съдебен състав и твърдяното в исковата молба нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се посочи ГПР и общата дължима сума от потребителя. В конкретния случай това изискване е спазено, тъй като в чл.2, т.7 от договора е посочен общият размер на всички плащания – 4 222.80 лв., а в чл.2, т.8 е посочен годишен процент на разходите на заема: 33.22 %.
По отношение на твърдението, че е налице недействителност по чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от закона, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент и не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащането на всяка една от вноските, следва да се отбележи, че в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран на 30 %. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му и уточнение за базата, върху която се начислява – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Тоест не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – върху цялата дължима главница или е съобразно поетапното й намаляване, а оттук не става ясно защо възнаградителната лихва възлиза точно на размера, посочен в справката за погасени суми. Не е конкретизиран общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита. Принципно при фиксирана лихва не се прилага изискването за предоставяне на информация за последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми, но това изискване е относимо към чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, а не към чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията/начина на прилагането му, а това изискване в случая не е изпълнено.
Основателно е и твърдението за недействителност на клаузата за неустойка поради непредставяне в тридневен срок от страна на ответника на договореното обезпечение. В случая,
както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договора и общите условия. Чрез предвиждането на тази
разпоредба се цели да се обремени неоснователно заемополучателя с допълнителни
парични задължения, без това да бъде ясно отразено в общия размер на
подлежащата на връщане сума, а представено, като санкция за неизпълнение на
задължения на заемополучателя за предоставяне на обезпечение. Налице е
противоречие между клаузата за неустойка и добрите нрави още при сключването на
договора, от което
следва,
че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно
разпоредбата на чл. 26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не
е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване
на задължение за неустойка.
С оглед частичната недействителност на
сключения договор по отношение на
претенцията за възнаградителна лихва и за неустойка за непредставяне на
обезпечение, приложима е разпоредбата на чл. 23 ЗПК, а именно, че потребителят в
този случай дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. По делото е установено, че потребителят е
платил над получената главница от 4 000 лв., сума в размер от 197.08 лв.
за лихва и 1 100.72 лв. за неустойка. Поради това посочените суми се
явяват платени при начална липса на основание и подлежат на връщане на
потребителя, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
до окончателното им плащане.
При този изход на делото, на ищеца следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за внесена държавна такса в размер на 100 лв. От ищцовата страна се претендира и заплащане на пълномощника на ищеца на възнаграждение, при условията на чл.38 ЗА, поради което и на основание чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения съдът намира, че на адв. Д.Б. следва да бъде определено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по делото в размер на 600 лв., по 300 лв. по всеки от предявените искове, платимо от ответното дружество /доказателства, че пълномощникът на ищцата е регистриран по ЗДДС, са представени след даване ход на устните състезания, поради което така определеното възнаграждение не следва да бъде завишавано с 20 %, в който смисъл е направеното искане в подадената молба от ***/.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46, със *** С. К.К. да заплати на Л.Т., ЕГН ********** *** сумите от 197.08 лева и 1 100.72 лв., представляващи получени без основание суми от "Изи Асет Мениджмънт" АД, платени от Л.Т. съответно по клауза за възнаградителна лихва и по клауза за неустойка по договор за паричен заем № *** от ***, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба – *** г. до окончателното им плащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46, със *** С. К. К да заплати на Л.Т., ЕГН ********** *** сумата от 100 лв. /сто лева/ направени по делото разноски за внесена държавна такса.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46, със **** С. К. К. да заплати на адв.Д.Г.Б.,*** сумата от 600 лв. /шестстотин лева/ адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п/Н.Славчева
Вярно с оригинала.
М.К.