Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 26.07.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV - Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на тридесет и първи май две хиляди и
двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ МАРИНОВА
мл. с.
ВИКТОРИЯ
СТАНИСЛАВОВА
при участието на секретаря Виктория
Иванова, като разгледа докладваното от съдия Маринова в. гр. д. № 4488 по описа
на СГС за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С
решение № 166524/15.07.2019 г., постановено по гр. д. № 5881/18 г. по описа на
СРС, 73 състав, е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че
ответникът А.Б.Ж. дължи на „Т.С.“ ЕАД следните суми: на основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ – 2312,28 лв. за периода от м. август 2014 г.
до м. април 2015 г., представляваща цената на доставена топлинна енергия и на
услугата дялово разпределение за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул.
*****, ведно със законната лихва, считано от 11.09.2017 г. до плащането й,
както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – 488,25 лв., представляваща обезщетение
за забава за плащане на главниците за периода от 01.10.2014 г. до 04.09.2017 г.,
като е отхвърлен частично искът по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ за разликата над уважената част до пълния
предявен размер от 3840,39 лв. и за периода от м. май 2013 г. до м. юли 2014
г., и частично искът по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за
разликата над уважената част до пълния предявен размер от 937,63 лв. и за
периода от 14.09.2014 г. до 30.09.2014 г. Освен това с решението А.Б.Ж. е
осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 8 ГПК
следните суми: 497,04 лв., представляваща разноски по делото, и 85,31 лв. –
разноски по заповедното дело – ч. гр. д. № 63053/17 г. по описа на СРС, 73
състав, съразмерно на уважените части от исковете.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД срещу решение № 166524/15.07.2019 г., постановено по гр.
д. № 5881/18 г. по описа на СРС, 73 състав, в частта, в която предявените
искове са отхвърлени. Твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно,
тъй като е постановено при нарушение на материалния закон. Посочва, че
първоинстанционният съд е отхвърлил частично исковете, като е приел, че
дължимите суми са погасени по давност на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Поддържа,
че съгласно чл. 32, ал. 1 от ОУ за продажба на топлинна енергия за битови
потребители от 2008 г. купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30 – дневен срок от изтичане на
периода, за който се отнасят. В тази връзка твърди, че задължението за плащане на
дължимите суми в размера, посочен в ежемесечните фактури, е най – късно до края
на текущия месец, следващ месеца на доставката на топлинна енергия. Поддържа,
че съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ за продажба на топлинна енергия за битови
потребители от 2014 г. след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на месечните фактури и една обща фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, като клиентите не
заплащат обезщетение за забава до изравняване на отчетния период. Твърди, че
задълженията по общата фактура от 31.07.2014 г. са станали изискуеми на
15.09.2014 г., поради от този момент започва да тече давностния срок. Поддържа,
че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК – 11.09.2017 г. давностният срок не е бил изтекъл. Иска се от
съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната му част като неправилно, и вместо него да постанови друго решение,
с което да уважи исковете. Претендира разноски. Въззиваемата
страна – А.Б.Ж. не е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал.
1 ГПК. Поддържа становището, че въззивната жалба следва да се остави без
уважение като неоснователна. Претендира разноски.
Третото
лице – помагач – „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе
предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства
съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено
следното:
Предявени
са обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът
„Т.С.“ ЕАД твърди, че ответницата А.Б.Ж., в качеството й на собственик на
следния топлоснабден имот: ап. 1, находящ се в гр. София, община Триадица, ул. *****,
се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал.
1 ЗЕ за периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2015 г. Твърди, че ответницата е
ползвала доставената й топлинна енергия през процесния период, но не е
заплатила дължимата цена. Поддържа, че въз основа на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било образувано ч. гр. д. № 63053/17 г. по описа на
СРС, 73 състав, по което е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу А.Б.Ж. за заплащане на процесните суми. Посочва, че след подадено
възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК са били дадени указания на заявителя
за предявяване на иск за установяване на съществуването на процесните
задължения. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 3840,39 лв. -
главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за
периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2015 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 11.09.2017
г. до окончателното плащане, и сумата от 937,63 лв., представляваща мораторна
лихва за периода от 14.09.2014 г. до
04.09.2017 г. Претендира разноски.
Ответникът – А.Б.Ж. оспорва
исковете като неоснователни. Оспорва обема на начислената топлинна енергия за
процесния имот през процесния период. Прави възражение за изтекла погасителна
давност. Оспорва да е изпаднала в забава в погасяването на процесните суми.
Третото
лице – помагач - „Т.С.“ ЕООД поддържа
становището, че исковете са основателни.
Първоинстанционното
решение е обжалвано само от ищеца „Т.С.“ ЕАД в частта му, в която предявените
искове са отхвърлени. В останалата част решението е влязло в сила като
необжалвано.
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално
легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.
Разгледана
по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно
и допустимо в обжалваната част. Първоинстанционният съд не е допуснал и
нарушение на императивни материалноправни норми.
Във
връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на правилността
на решението в обжалваната му част, въззивният съд намира следното:
С
определение от 14.06.2019 г., постановено в открито съдебно заседание,
първоинстанционният съд е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване
по делото обстоятелството, че ответницата А.Б.Ж. е била собственик на процесния
топлоснабден имот, представляващ ап. 1, находящ се в гр. София, община
Триадица, ул. *****, в периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2015 г.
В
качеството й на собственик на топлоснабдения имот А.Б.Ж. се явява потребител на
топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, поради което
между нея и „Т.С.“ ЕАД е възникнало и съществувало облигационно отношение по
договор за продажба на топлинна енергия, сключен при Общи условия, за описания
по – горе имот, през процесния период.
Съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сграда
– етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение. Начинът
на извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и
в действащата през процесния период Наредба № 16 – 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
По
делото не се спори, че през процесния период ФДР „Т.С.“ ЕООД е извършвала
разпределение на топлинна енергия в блока след отчет на уредите за дялово
разпределение и на водомерите за топла вода, монтирани в имотите на абонатите в
СЕС.
Във
въззивното производство не е спорно, а и от заключението на СТЕ се установява,
че изчисленията на ФДР са съгласно Методиката за дялово разпределение към
Наредбата за топлоснабдяването. Доколкото се дължи цената на реално потребената
енергия, то при определяне на дължимата цена следва да се вземат предвид не
стойностите по фактури, представляващи стойности по прогнозен дял, а тези,
които се формират в резултат от изравняване. От заключението на СТЕ се
установява, че стойността на доставената и потребена топлинна енергия през
процесния период – м. 05.2013 г. – м. 04.2015 г. възлиза на сумата от 3 840,39
лв.
От
заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че няма данни да
са постъпили плащания за погасяване на дължимата сума за главница за доставена
топлинна енергия за процесния период.
Спорният
въпрос във въззивното производство е дали правопогасяващото възражение за
изтекла погасителна давност по отношение на част от дълга за главница е
основателно.
Съгласно
Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г.
по т. д. № 3/11 г. на ОСГТК на ВКС вземанията на
топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на
доставчици на комуникационни услуги, са периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. „в” ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност.
Предявяването на иска прекъсва
течението на давността. Искът е предявен в съда на 11.09.2017 г. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, поради което
извън погасителната давност са всички вземания за доставена топлинна енергия,
чиято изискуемост настъпва след 11.09.2014 г. /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/. Заплащането
на топлинната енергия в сградата – етажна собственост, в която се намира
процесният топлоснабден имот, се е осъществявало на месечни вноски, определени
по прогнозна консумация за имота, и една изравнителна вноска. Тъй като задълженията
са възникнали като срочни, то същите са станали изискуеми на първо число на
месеца, следващ месеца, за който се начисляват /с оглед на това, че се
начисляват помесечно/. Ето защо,
погасени с изтичането на 3 – годишния давностен срок са вземанията за доставена
топлинна енергия за периода - м. 05.2013 г. - м. 08.2014 г. Непогасени по давност са вземанията за
доставена топлинна енергия за периода от м. 09.2014 г. до м. 04.2015 г. В
случая, първоинстанционният съд е приел. че непогасени по давност са вземания
за доставена топлинна енергия за периода от м. 08.2014 г. до м. 04.2015 г.
Доколкото решението в тази му част не е обжалвано от ответницата, същото е
влязло в сила, и не са налице основания за ревизирането му от въззивния съд в
тази му част.
Във
въззивната жалба не се съдържат конкретни оплаквания във връзка с изчисления от
първоинстанционния съд размер на погасената по давност сума за доставената
топлинна енергия, поради което по арг. от чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд приема
размера, изчислен от първоинстанционния съд – 1528,11 лв.
Предвид
изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр.
с чл. 150 ЗЕ е основателен до размера на сумата от 2312,28 лв., представляваща
стойността на доставената топлинна енергия за периода от м. 08.2014 г. до м.
04.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 11.09.2017 г. до
окончателното плащане. За разликата над сумата от 2312,28 лв. до пълния
предявен размер от 3840,39 лв. и за периода от м. 05.2013 г. до м. 07.2014 г.
искът следва да се отхвърли като погасен по давност.
Поради
съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд
решение № 166524/15.07.2019 г., постановено по гр. д. № 5881/18 г. по описа на
СРС, 73 състав, в частта му, в която е отхвърлен искът с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ, следва да се потвърди като правилно.
Основателността
на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно
уговореното от страните.
На
основание чл. 119 ЗЗД с погасяването на главното вземане по давност се
погасяват и акцесорните вземания, произтичащи от него. Ето защо, по отношение
на погасените по давност вземания за главница за потребена топлинна енергия за
периода от м.05.2013 г. до м.07.2014 г. не се дължи мораторна лихва на
основание чл. 119 ЗЗД.
За
останалата част от исковия период приложение намират Общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени с Решение № ОУ
– 02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, на основание чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, в сила от 12.03.2014 г.
Съгласно
чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия „Т.С.“ ЕАД ***,
в сила от 12.03.2014 г., клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния
период в 30 – дневен срок от датата на публикуване на интернет страницата на
продавача.
В
чл. 33, ал. 4 от същите Общи условия е предвидено, че продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл.
32, ал. 2, ако не са заплатени в
срока по ал. 2.
Следователно
длъжникът изпада в забава само при неизпълнение на задължението за заплащане на
цената на топлинната енергия в 30 – дневен срок от публикуване на общата
фактура за потребена топлинна енергия за целия отчетен период. Тъй като
въззивникът – ищец не е доказал датата
на публикуване на общата фактура на интернет страницата му, то ответникът не е
изпаднал в забава в погасяването на задълженията, касаещи периода от м. 08.2014
г. до м. 04.2015 г.
В случая, първоинстанционният съд
е приел, че ответницата дължи мораторна лихва в размер на 488,25 лв. за периода
от 01.10.2014 г. до 04.09.2017 г., като решението в тази му част не е обжалвано
и е влязло в сила.
По
изложените по – горе съображения, първоинстанционното решение в частта, в която
е отхвърлен искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата
от 488,25 лв. до пълния предявен размер от 937,63 лв. и за периода от
14.09.2014 г. до 30.09.2014 г., следва да бъде потвърдено като правилно.
Предвид
изхода на спора въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата
страна на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 360 лв.,
представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение във въззивната
инстанция.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
166524/15.07.2019 г., постановено по гр. д. № 5881/18 г. по описа на СРС, 73
състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: *****, със
седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на А.Б.Ж., ЕГН: **********, с
адрес: ***, на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 360 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице – помагач на
страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението
не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: