Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 03.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 04.12.2019г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Боряна Гащарова
при секретаря Цветанка
Павлова, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 575 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 188/20.05.2019г.,
постановено по гр.дело № 111 по описа РС- гр. Костинброд
за 2019 г., е
признато за установено по
отношение на солидарните длъжници земеделски производител К.И.К.
(кредитополучател), същия в качеството му на физическо лице - солидарен
длъжник, И.К.И. (солидарен длъжник) и „С.“ ЕООД (солидарен длъжник),
съществуването на вземането на „Т.Б.А.Б.”
ЕАД в размер на 1800 лева – просрочена такса управление, и 4259,31 лева – просрочена такса
ангажимент, ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК пред съда до окончателното им изплащане.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна
жалба на земеделския
производител К.И.К., физическото лице К.И.К., И.К.И.
и „С.“ ЕООД, срещу горното решение. Жалбоподателите намират
същото за неправилно, необосновано, немотивирано, противоречащо на материалния
закон, както и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Не
оспорват съществуването на облигационно отношение по договор за инвестиционен
кредит между тях и въззиваемия. Считат, че не дължат процесните суми, тъй като кредитът – предмет на договора –
не бил усвоен поради отпаднала нужда от него. Правят извод, че договорът не е
произвел действие, поради което не се дължат такси за управление и ангажимент.
Признават, че съответните такси са предвидени в договора, но считат същите за
недължими на основание чл. 10, ал. 2 от ЗПК, вр. § 13
от ЗИДЗПК, както и поради обстоятелството, че кредитът не е усвоен и сумите по
него не са заприходени по сметка на
кредитополучателя. Намират, че, независимо от липсата на легална дефиниция на
понятието „такси по управление на кредита“, такава е таксата за разходи по
изискуем кредит. Изтъкват, че нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК се прилага и по
отношение на договорите за кредит, сключени преди влизането й в сила. Оспорват
възможността, в конкретния случай да се обяви за предсрочно изискуемо заплащане
на просрочени такси по управление на кредита, тъй като същите не се дължат
поради неусвояването му. Намират, че не е спазено изискването на т. 18 от ТР №
4/18.06.2014г. ОСГТК на ВКС. Молят съда да отмени обжалваното решение.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор от „Т.Б.А.Б.” ЕАД, с който жалбата се оспорва. Въззиваемият
счита, че не са налице релевираните от
жалбоподателите процесуални нарушения, а твърденията им в тази насока са бланкетни, тъй като не били конкретизирани необсъдените
според тях доводи. Изразява несъгласие с твърденията им, че договорът между
страните бил с отпаднала цел, както и че не бил произвел действие. Позовава се
на разпоредбата на чл. 430, ал. 1 от ТЗ, която регламентира договора за банков
кредит като консенсуален, и акцентира върху разликите
й спрямо общата уредба на договора за заем по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, който е
реален. Намира, че и към настоящия момент договорът не е прекратен и обвързва
страните. Изразява становище, че Законът за потребителския кредит не намира
приложение към процесния казус, поради което
неоснователно жалбоподателите се позовават на разпоредби от него. В подкрепа на
това становище сочи качеството на кредитополучателя (земеделски производител),
вида на кредита (инвестиционен – съгласно т. 2.1 от договора) и целта на
кредита описана в т. 2.2 от договора (рефинансиране на задължения на ЕТ „С. – И.И.“ ЕИК ***). Изтъква допълнително основание за
неприложимост на ЗПК, а именно - размера на договорения кредит от 180000 лв.,
като подчертава, че той надхвърля границата от 147000лв., регламентирана в чл.
4, ал. 1, т. 1 от ЗПК. Оспорва твърдението на жалбоподателите, че предмет на
спора са предсрочно изискуеми такси, като поддържа, че същите са падежирали. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение.
Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд жалбоподателите не се явяват. Представляват се от адв.
М., която оспорва отговора, поддържа
жалбата, и моли съда да я уважи по изложените в нея съображения. Изтъква, че
става въпрос за сключен договор за отпускане на инвестиционен кредит, който би
бил усвоен след изпълнение на посочените по договора клаузи. Втората част на
договора, обаче, не била изпълнена, т.е. имотът, за закупуването на който се
отпуска кредитът, не е закупен, и поради това кредитът не е произвел правно
действие, т.е. няма усвояване на заемната сума и няма заплащане на процесните такси. Подчертава, че кредитът не е усвоен и че
сумата по него не е преведена по сметка на доверителите й, независимо че
счетоводно може да съществува в сметките на банката. Прави извод, че няма
основание за заплащане на процесните суми в
изпълнение на усвоен кредит и че същите са недължими. Позовава се на чл. 10а,
ал. 2 от ЗПК. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Представя
писмени бележки, с които възпроизвежда доводите, изложени във въззивната жалба и в хода на устните състезания, и моли
съда да отмени обжалваното решение.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд въззиваемият се представлява от адв. Н., който оспорва въззивната
жалба и поддържа отговора. Моли съда да остави без уважение жалбата и да
потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно по съображения,
изложени в отговора. Поддържа, че сключеният договор за банков кредит е консенсуален, поради което задълженията за страните
възникват с подписването му. Квалифицира процесните
суми като такси във връзка със самото сключване на договора и поради това, че
сумата е налична на разположение на кредитополучателя. Счита, че в случая не
става въпрос за лице, имащо качеството потребител, поради което са неприложими
съответните защитни клаузи. Претендира разноски. Сочи, че списък по чл. 80 от ГПК е инкорпориран в отговора на въззивната жалба,
както и че са приложени доказателства за извършено плащане.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред КРС доказателства, е описана точно и изчерпателно в
обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в
настоящия съдебен акт. Не е коментирано единствено заключението по допуснатата
ССЕ, съгласно което кредитополучателите не са усвоявали никакви парични суми по
процесния договор за кредит, начислената от ищеца
комисионна за ангажимент за процесния период е в
размер на 4259,31лв. (съвпадащ с действително дължимата сума за периода), от
която са погасени 2198,93лв., а таксата за управление, дължима на 05.06.2016г.
е в размер на 1800лв. В производството пред въззивната
инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо
формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по
действително предявения такъв.
ІІІ. По същество
Настоящият съдебен състав споделя изложените от Костинбродския районен съд мотиви и препраща към тях на
основание чл. 272 от ГПК в частта им, касаеща
настъпилия падеж на процесните задължения и липсата
на предсрочна изискуемост, поради което към настоящия казус е неприложимо
изискването по т. 18 от ТР № 4/18.06.2014г. ОСГТК на ВКС, а съображенията на
жалбоподателите в този смисъл са неоснователни.
Също неоснователно жалбоподателите се позовават на разпоредбата
на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Тя, както и целият ЗПК, са неотносими
към процесния договор поради следните самостоятелни и
независими едно от друго съображения:
-
Съгласно чл. 2.3 от договора, размерът на кредита е 180000лв.,
т.е. надхвърля границата от 147000лв., над която ЗПК е неприложим поради
забраната по чл. 4, ал. 1, т. 1 от ЗПК.
-
Видно от текста на чл. 2.1 от договора, кредитът не е
потребителски, а инвестиционен, и негова цел е придобиване на недвижим имот,
което изключва прилагането на ЗПК на основание чл. 4, ал. 1, т. 3 от ЗПК.
-
Видно от раздел ІІІ на договора, кредитът е обезпечен с две
ипотеки, което изключва прилагането на ЗПК на основание чл. 4, ал. 1, т. 2 от този
закон.
-
Поне две от четирите задължени лица по договора не са потребители
по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, вр. § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП – „С.“ ЕООД и кредитополучателят земеделски производител К.К.. Дори да се приеме, че останалите задължени лица - физическите
лица И.И. и К.К. - са имали
качеството на потребители по смисъла на ЗЗП и ЗПК, изложените от тях
съображения във връзка с икономическата обоснованост на процесните
вземания и техните морални аспекти биха имали значение единствено за преценката
за възможна нищожност на клаузите на чл. 2.10 и чл. 2.12 от договора поради
тяхната неравноправност. Съдът намира, че в случая същите, макар и отчасти
неравноправни, не са нищожни по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, доколкото комисионната за
ангажимент и таксата за управление са индивидуално уговорени и се съдържат в
текста на договора, а не в общите условия към него. Страните по договора са
подписали всяка отделна негова страница (вкл. и тази, на която са записани процесните клаузи), което е белег за отделно запознаване с
тях, т.е. за индивидуалното им уговаряне. Същият извод се подкрепя и от
клаузата на чл. 5.7 от договора, съгласно която, с подписването му
кредитополучателят декларира, че предварително се е запознал с неговите условия
съгласно чл. 58 от ЗКИ, представени му
под формата на проект на договора. Следователно, налице са предложение и
приемане по смисъла на чл. 13 от ЗЗД - основни елементи на преговори между
страните, в хода на които е било възможно да се правят възражения и корекции по
предложения текст на договора, а подписването на окончателното му съдържание
свидетелства за изрично съвпадане на волите на страните в резултат от
индивидуалното договаряне между тях (арг. от
противното спрямо чл. 146, ал. 2 от ЗПП).
Неоснователно жалбоподателите считат,
че и двете процесни суми са недължими поради
неусвояване на кредита. Противно на поддържаното от
тях, неполучаването на заемната сума от страна на кредитополучателя не
означава, че договорът за кредит не е произвел действие. По този въпрос следва
да бъде споделен доводът на въззиваемия, че договорът
за банков кредит е консенсуален и поражда действие от
момента на сключването му, без да е необходимо реално предаване на заемната
сума от кредитодателя на кредитополучателя (за
разлика от договора за заем по ЗЗД). В такъв смисъл е трайната съдената практика
по чл. 430 от ТЗ, обективирана напр. в Определение
№ 424 от 31.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 3205/2018 г., I т. о., ТК, Определение
№ 392 от 4.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2571/2015 г., IV г. о., ГК, Решение № 95 от 13.09.2016 г. на ВКС по т. д.
№ 240/2015 г., II т. о., ТК, Решение № 125 от 12.07.2013 г. на ВКС по т. д. №
910/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 93 от 27.09.2019 г. на БАС по в. т. д. №
186/2019 г ., Решение № 8507 от 12.12.2019 г. на СГС
по в. гр. д. № 8811/2019 г., Решение № 8338 от 6.12.2019 г. на СГС по гр. д. №
7205/2018 г. Това означава, че, независимо от
неупражняване на едно от правата на кредитополучателя, породени от договора (а
именно – получаване на заемната сума), останалите права и задължения по
договора съществуват – разбира се, доколкото по волята на страните те не са
поставени в зависимост от получаването на тази сума.
С оглед
гореизложеното и след анализ на клаузите на процесния
договор за кредит, съдът намира следното:
1. Относно
комисионната за ангажимент
В
конкретния случай, видно от текста на договора, страните са се споразумели, че от
подписване на договора кредитополучателят дължи комисионна за ангажимент в
размер на 1% годишно върху разрешената и неусвоена част от кредита. Уговорено е
също така, че комисионната се заплаща ежемесечно на пето число. Следователно,
самите страни са предвидили възможността, кредитът да не бъде усвоен изцяло или
отчасти, и са уредили по взаимно съгласие последиците от такова развитие на
отношенията между тях. При това, съгласно формулировката на тази клауза,
преценката за неусвояване на част от кредита се прави още от момента на
неговото сключване, а първата дължима част от комисионната е с падеж на пето
число на първия следващ месец. Поради това и доколкото не се спори, а и от т. 1
от заключението на в.л. Петров се установява, че кредитът е изцяло неусвоен,
налице е предвидената в т. 2.12 от договора предпоставка за заплащане на
комисионна върху пълния размер на уговорената заемна сума. Също така, с оглед заключението,
че стойността на падежиралите вноски за периода от
25.04.2016г. до 05.10.2018г. е равна на 4259,31лв., исковата претенция е
основателна в тази си част и следва да бъде уважена изцяло. Във връзка с това,
настоящият съдебен състав споделя напълно изложените от първоинстанционния
съд съображения, основани на т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, че погасяването на част от процесното
задължение след завеждане на исковата молба, но в хода на изпълнителен процес, не следва да се взема предвид по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК при неговото установяване по реда на чл. 422 от ГПК.
2. Относно
таксата за управление
По
силата на т. 2.10 от договора, кредитополучателят дължи такса за управление,
която, за първата година от срока на кредита, е в размер на 1% годишно върху
размера на кредита и е платима на датата на първата вноска. За всяка следваща
година от срока на договора е уговорена такса от 1% годишно, но начислявана
върху усвоената и непогасена към съответния момент главница по кредита, платима
ежегодно на падежното число на кредита, с което стартира всеки нов 12-месечен
период. Следователно, по волята на страните, дължимостта
на таксата за първата година не е обвързана с усвоената част на кредита, за
разлика от дължимостта й за всяка следваща година, а
се начислява върху пълния уговорен размер на кредита. При това и в двете
хипотези таксата е изискуема в началото на всеки 12-месечен период от
действието на договора за кредит, независимо от възможните изменения на съотношението
между усвоена и неусвоена част от кредита, които биха настъпили до изтичането
на този период. В настоящото производство тази такса се претендира само за
първата година, като изискуемостта й е настъпила на датата, определена за
изплащане на първата вноска. Независимо че такава вноска не се дължи поради
липса на усвоена част от кредита, подлежаща на погасяване, нейният падеж е
определен за падеж и на действително дължимата такса за управление на кредита.
Поради това, на съответната дата таксата за управление е станала изискуема в
пълния си размер от 1% годишно върху пълния размер на кредита по т. 2.3. от
договора, а именно: 1/100 * 180000 = 1800лв. Тъй като това е и претендираният в настоящото производство размер,
претенцията е основателна и следва да бъде уважена изцяло.
Наистина, систематичното тълкуване на чл. 2.10 и чл. 2.12 от
договора би могло да обуслови извод, че, ако кредитът не бъде усвоен през
първата година, за този период таксата за управление и комисионната за
ангажимент се дължат за едно и също действие, което противоречи на чл. 10а, ал.
3 от ЗПК. Както се обоснова по- горе, обаче, разпоредбите на този закон са
неприложими в настоящия случай, поради което така констатираната
неравноправност на процесната клауза не обуславя
нейната недействителност.
С оглед гореизложеното, съдът намира подадената
въззивна жалба за неоснователна, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено изцяло като
правилно и законосъобразно.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, жалбоподателите
следва да заплатят на въззиваемия направените от него
разноски във въззивното производство, каквито се
установяват в размер на адвокатско възнаграждение от 650 лв. съгласно
доказателствата на л. 18-20 от делото.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 188/20.05.2019г.,
постановено по гр.дело № 111 по описа РС- гр.
Костинброд за 2019 г.
ОСЪЖДА земеделски производител К.И.К. с ЕГН **********, К.И.К. с ЕГН **********, И.К.И. с
ЕГН ********** и „С.“ ЕООД с ЕИК *********, да заплатят на „Т.Б.А.Б.” ЕАД се ЕИК ***, сумата 650 лв. –
разноски в производството пред въззивния съд.
Решението може да се
обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.