Р Е Ш Е Н
И Е № 260010
гр.Пловдив, 15.01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският окръжен съд, наказателно отделение, в публично заседание на осми
декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ХРИСТО СИМИДЧИЕВ
ЧЛЕНОВЕ :
СИЛВИЯ ЦАНКОВА
ЕКАТЕРИНА РОГЛЕКОВА
при секретаря ХРИСТИНА
НИКОЛОВА, като разгледа докладваното от съдията СИЛВИЯ ЦАНКОВА ВНЧХД № 815 по описа на съда за 2020г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава ХХІ от НПК.
С присъда № 15 от 20.01.2020 г.
по НЧХД № 2411/2019г., Районен съд-Пловдив, 9 н.с. е признал подсъдимите Н.А.Б. и К.А.Б. за
невинни в извършване на престъпления по чл.146, ал.1 от НК и по чл.148, ал.2,
вр. ал.1, т.2, вр. чл.147, ал.1 от НК. Съдът се е произнесъл и по направените по
делото разноски, възлагайки същите в тежест на тъжителя К..
Срещу присъдата е
депозирана жалба от частния тъжител и граждански ищец А.К., в която се навеждат
доводи относно неправилност на съдебния акт, поради неговата
незаконосъобразност. Мотивирана е претенция за отмяна на обжалваната присъда,
като се постанови нова, с която да бъдат признати за виновни подсъдимите и
осъдени по повдигнатите им обвинения, както и да бъде уважен предявеният
граждански иск. При условията на алтернативност е формулирано и искане в случай
на констатиране на съществени процесуални нарушения, допуснати от първата
инстанция, делото да бъде върнато на ПРС за ново разглеждане.
Пред въззивния съд частният
тъжител К. и неговият повереник-адв.М. поддържат жалбата срещу първостепенната
присъда и излагат аргументи в подкрепа на предложението за постановяване на
осъдителен съдебен акт срещу двамата подсъдими и по двете им, повдигнати
обвинения.
Защитникът на подсъдимите - адв.Г.
мотивира становище относно законосъобразност и обоснованост на обжалвания
съдебен акт, акцентирайки, че единствените свидетели, които твърдят отправянето
на обидни реплики от страна на Н. и К. Б. са разпитаните пред въззивния съд
близък приятел на частния тъжител А. Т., присъствал на по-голяма част от
съдопроизовдствените действия по делото и фактическата съжителка на К.-Д. П..
Подсъдимите Н.Б. и К.Б. се
присъединяват към изложеното от своя защитник и молят присъдата на районния съд
да бъде потвърдена.
Пловдивският
окръжен съд, като обсъди доказателствата по делото, поотделно и в
тяхната съвкупност, изразеното от страните в жалбата и пред настоящата
инстанция и провери атакуваната присъда изцяло, съобразно правомощията си по
чл.314 от НПК, намира и приема за установено следното:
ЖАЛБАТА е процесуално допустима, тъй като е
подадена в срок от надлежна страна в
процеса срещу подлежащ на въззивно обжалване по реда на Глава ХХІ от НПК
съдебен акт. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Видно от мотивите на обжалваната присъда, районният
съд е приел за установена следната фактическа обстановка:
Подсъдимата Н.А.Б. е родена на ***г. в Руска Федерация, живее в гр.
Пловдив. Тя е българка, българска гражданка е. Не е омъжена, има висше
образование, работеща е, не е осъждана. Има ЕГН: **********.
Подсъдимият К.А.Б. е роден на *** ***. Той е българин, български гражданин. Не е женен,
има висше образование, работещ е, не е осъждан. Има ЕГН: **********.
Частният тъжител А.К. осъществявал
дейност като адвокат в офис, находящ се в гр.Пловдив, ул.„Ц. К.“ № ***.
На 08.04.2019г., около 17:30 часа,
тъжителят К. установил, че до паркирания пред сградата, в която се намирал
офисът му, негов автомобил с рег.№ „***“ бил паркиран друг автомобил с рег.№ „***“
в такава близост, че се препятствало потеглянето на собствения му автомобил.
След като все пак К., на който се наложило да пътува, успял посредством
маневриране със собственото си превозно средство да напусне мястото, на което
бил паркирал, при него дошла подсъдимата Н.Б., която твърдяла, че тъжителят К. е
ударил автомобила на брат й-подсъдимия К.Б.-въпросното МПС с рег.№ „***“. Между
тъжителят К. и подсъдимата Б. възникнал конфликт, същите започнали да спорят и
да се карат, в който момент пристигнал и живеещият на същото място подсъдим К.Б.,
който също се включил в конфликта, отправяйки призиви към К. да отидат в гаража
и да се „разберат като мъже“.
Междувременно в 17:31 часа подсъдимата Б.
подала сигнал на телефон „112“, в следствие на който на място бил изпратен екип
на сектор „Пътна полиция“ при ОД МВР – Пловдив.
След горния инцидент, в периода от
09.04.2019г. до 10.04.2019г. включително, в електронното издание на вестник
„Марица“, електронното издание на „BLIZ.bg“ и електронното издание на „Dir.bg“ случаят бил
отразен, както и бил разпространен видеоклип, в който били записани реплики
между частния тъжител К. и неустановено лице, както и подсъдимата Б., която
произнасяла фразата „и ме удря“.
Така изложената фактическа обстановка първоинстанционният
съд е приел за установена на базата на събраните в хода на проведеното съдебно
следствие доказателства, приобщени, проверени, анализирани и оценени правилно,
поради което се споделя и от този съдебен състав. Първостепенният съд при
формиране на крайните си фактически и правни изводи е отчел събраните по делото
писмени доказателства-заверени копия от пропуск
платено преференциално паркиране /л.5 от
делото пред ПРС/, разпечатки от електронни издания /л.12-л.21, 57-81, 216-223 от делото пред ПРС/, писмо на началник
ПЦ 112 – Кърджали и др.; както и показанията на разпитаните по делото свидетели
Й. П. /л.185 от делото пред ПРС/, А.
Т. /л.187 от делото пред ПРС/, Н. М.
/л.188 от делото пред ПРС/, А. Б. /л.189 от делото пред ПРС/, И. Б. /л.190 от делото пред ПРС/, М.А. /л.186 от делото пред ПРС/, С. М. /л.186 от делото пред ПРС/ и Д.К. /л.187 от делото пред ПРС/.
Правилно първият съд е кредитирал
показанията на разпитаните свидетели, отчитайки тяхната последователност, както
и принципното им съответствие и безпротиворечивост по основните факти от
предмета на доказване. Не може да се сподели възражението на частното
обвинение, изразено по съществото на
делото, от което може да се изведе оплакване за неправилно интерпретиране на
информацията, изводима от събрания доказателствен материал, чиято процесуална
годност също се поставя под съмнение, но такова нарушение не се установи да е
допуснато. Районният съд е обсъдил, анализирал и коментирал събраните
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като на извличащите се от тях
факти, релевантни за предмета на доказване,
не е придаден смисъл, който да не се открива в доказателствените
източници, не се констатира некоректно, превратно или неточно интерпретиране на
събраната информация.
Не установява твърдяното от тъжителя съмнение в обективността на
свидетелите М. и Т., обосновано с обстоятелството, че същите не фигурирали в
изгледания в съдебно заседание кратък видеозапис от инкриминирания конфликт.
Коректно районният съд е обсъдил, че видеозаписът на оптичен носител
/л.238/, предмет на оглед от съда, е с продължителност 17 секунди и от същия се
констатират реплики между частния тъжител К. и неустановено лице, както и
произнесена фраза от подсъдимата Б. „и ме удря“, като е невъзможно да се
установят присъствалите на събитията лица. От друга страна, изложеното и от
въпросните двама свидетели е в синхрон с
извличащите се от останалия доказателствен материал факти по основните въпроси
от предмета на доказване, поради което показанията на М. и Т. следва да се
кредитират, така, както правилно е сторил районният съд.
Коректно първостепенната инстанция е отчела, че нито един от разпитаните
в хода на първоинстанционното производство свидетели, включително и тези,
посочени от частното обвинение, не е възприел инкриминираните с тъжбата срещу
двамата подсъдими изрази, нито пък отправянето на други обидни реплики от
страна на подсъдимите към тъжителя К.. Нещо повече, дори свидетелите А. Т., Н. М. и А. Б. твърдят, че именно частният тъжител е
отправил изрази с нецензурно съдържание по адрес на подсъдимите и тяхното
семейство. Така например М. заявява, че тъжителят бил силно афектиран и
заявил на случайно присъстващ свидетел, който защитил Б.: „не се бъркай, не
знаеш какви боклуци са, тормозят целия квартал“, а свидетелят Т. твърди, че К.
е отправил нецензурни изрази по адрес на подсъдимата, но не може да
конкретизира съдържанието им. В подобен смисъл са и показанията на свидетеля А.
Б.-баща на двамата подсъдими, според който при слизането си долу по време на
процесния конфликт, е чул тъжителят К. да крещи „познавате ли тези идиоти“.
В показанията си свидетелите П., А., М. и К., разпитани по почин на частния тъжител, единствено
сочат, че подсъдимият и частният тъжител били в конфликтна ситуация, като Б.
крещял на К., отправяйки към него призиви да отидат в гаража и да се „разберат
като мъже“.
С оглед наведените
възражения от страна на частния тъжител за съществени нарушения на
процесуалните правила, допуснати при събиране и анализ на доказателствия
материал и за проверка версията на частното обвинение за случилото се, изнесено
в тъжбата, инициирала настоящото наказателно производство, въззивният състав
също проведе съдебно следствие. В неговите рамки бяха депозирани допълнителни показания
от свидетелите А. и К., така също бяха разпитани и двама
нови свидетели, посочени от тъжителя К., бе изискана и получена официална информация от
медиите „Трафик нюз“ и „Марица“. Извличащото се от тях не води до промяна в
приетите от районния съд за установени релевантни факти, напротив, потвърждава
същите и допринася за формирането на съдийското убеждение по изискуемия се в
чл. 303 ал.2 от НПК начин.
Така и пред окръжния съд свидетелите А. и К., разпитани повторно отново
по искане на тъжителя К., са категорични, че не са възприели обидни изрази или
жестове, вкл. и такива със сексуално съдържание, които да са били отправени от
подсъдимите към К.. Според коментираните свидетели, доколкото е била налична
известна вербална агресия от страна на подсъдимите, адресирана към К., то
същата се е изчерпила с приканването от страна на К.Б. да влязат в гаража и да
се разберат „като мъже“, както и с
укорите на Н.Б., че тъжителят е ударил нея и колата на брат й.
Така при осъществения
служебен въззивен контрол не се констатира да са допуснати съществени,
отстраними процесуални нарушения, които да водят до отмяна на присъдата на
процесуално основание и връщане на делото в предходната фаза. Първостепенният съд се е придържал към
изискването за спазване принципите, визирани в чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 НПК. Настоящият
въззивен състав не откри процесуални нарушения от категорията на абсолютните,
такива, които да са съществени и отстраними единствено при връщане на делото на
районния съд. Констатираният от въззивния съд дефицит на съществена за делото
фактология в частната тъжба, който ще бъде обсъден по-долу, е неотстраним,
предвид изтичането на преклузивния срок по чл.81, ал.3 от НПК, поради което е
абсолютно безпредметно връщане на делото в първата фаза на процеса с оглед допълване на тъжбата с коректно описване на
инкриминираната деятелност. Мотивите към атакуваната присъда покриват
изискванията на чл.305 ал.3 от НПК и дават възможност на страните да реализират
пълноценно правото си на обжалване, а на въззивния съд - да упражни контрола,
дължим по смисъла на закона.
Несподелими са и наведените в депозираната жалба
конкретни оплаквания за допуснати в хода на съдебното следствие процесуални
нарушения, изразили се в неприемането на писмени доказателства, касателни собствеността
на „ударения“ автомобил, непровеждане на очни ставки между свидетелите М., Т. и
И. Б., както и в отказа на съда да уважи искането на защитата за назначаване на
специализирана медицинска експертиза от специалист по лицево-черепна хирургия. По
делото е била назначена и приета съдебно-медицинска експертиза, която с нужните
професионални знания и опит в конкретната специална област на науката-съдебната
медицина е отговорила пълноценно и обективно на поставените въпроси, като съмнения
за нейната правилност не се откриват, а не се и сочат от частното обвинение
конкретни аргументи в подкрепа на тази претенция. Доколкото това възражение има
отношение и към преценката относно истинността на разгласените обстоятелства, инкриминирани
с престъплението „клевета“, то допълнителни аргументи в тази насока ще бъдат
изложени в правния анализ по делото, както коректно е подходил и първият съд.
Абсолютно извън предмета на доказване е собствеността върху „ударения“ автомобил, принципно ползван
именно от подсъдимият Б., както правилно е приел и първият съд, отказвайки да
уважи искането на частното обвинение в тази насока. Ненужно е било и провеждане
на въпросните очни ставки, което принципно би могло да бъде сторено и от въззивната
съдебна инстанция, но между показанията на свидетелите, разпитани от
първостепенния съд, включително и посочените от тъжителя трима свидетели, не са
налице съществени противоречия по основните въпроси от предмета на доказване, както
бе отбелязано вече, предвид и изключителната динамика на развилия се конфликт
между К. и Б.. Във връзка с изтъкнатите от частното
обвинение противоречия в показанията на разпитаните по делото свидетели относно
обстоятелството дали тъжителят К. е нанесъл шамар на подсъдимата Б., то
коректно районният съд е отбелязал, че подобна деятелност се твърди единствено
от свидетелите Т. и М.. Правилно е обаче съждението на първостепенната
инстанция, че в конкретния случай този въпрос излиза извън основния предмет на
доказване, предвид наличието на категорични доказателства по делото, че
инкриминираното с тъжбата като „клевета“ поведение всъщност е било осъществено
от трето лице, различно от двамата подсъдими, а именно техния баща-свидетеля А.
Б.. Това е така, понеже преценката относно неистинността на разгласените
обстоятелства следва да бъде предхождана от установяване авторството на
инкриминираното деяние. Щом по делото въобще не се установява подсъдимите Н. и К.Б.
да са осъществили инкриминираната с тъжбата деятелност по разгласяване на
коментираното обстоятелство, то безпредметно е въобще да се доказва
евентуалната неистинност на същото.
Необходимо е да се направи принципното уточнение,
че за съставомерността на престъплението „клевета“ безспорно е необходима
неистинност на разгласените обстоятелства, като неистинността на разгласените обстоятелства, респ. приписаните
престъпления е елемент от обективната страна на престъплението по чл.147, ал.1
от НК. Ето защо и тежестта на доказване на въпросните
обстоятелства е недопустимо да бъде възложена в тежест на подсъдимия, доколкото
противоречи на основните принципи на наказателния процес. По тези съображения и
законодателят е използвал в чл. 147, ал. 2 от НК формата „да се докаже“, а не е
поставил акцента върху задължението подсъдимия да докаже истинността на
фактите. С Тълк. р. № 15/1961г. ОСНК, ВС на РБ ясно и определено застана на
становището, че клеветата според чл. 166
от НК от 1956 г. /отм./ е разгласяването на неверни обстоятелства и че
неистинността е елемент от състава на престъплението. След приемането на новия
НК от 1968 г. ОСНК на ВС с Тълк. р. № 12/71г. ОСНК изрази мнение, задължително
за съдилищата, че неистинността на разгласеното позорно обстоятелство или
приписаното престъпление се явява елемент от състава на същото, без
наличието на които не е налице въобще престъплението клевета. Така в статията
си „За клеветата като престъпно
посегателство“ Цветинка Пашкунова посочва[1]:
„Прехвърлянето на тежестта на доказване на истинността на разгласените
обстоятелства е повлияно от старото наказателноправно уреждане на отговорността
за клевета и е в противоречие с основния принцип в нашето
наказателнопроцесуално право, че обвиняемият се счита невиновен до доказване на
противното. Ако приемем и твърдим, че неистинността е елемент от състава на
престъплението клевета, то за да бъде признат извършителят за виновен и
ангажирана неговата наказателна отговорност, за да се постанови
осъдителна присъда, пострадалият или представителят на обвинението трябва да
докаже всеки елемент от състава на престъпното посегателство.“
Междувпрочем необходимо е да се отбележи, че досежно престъплението
„клевета“, макар в тъжбата на К. да се изявява претенция за осъществяването на такова
престъпление и от подсъдимата Н.Б., то липсва каквото и да било описание на
такава деятелност от нейна страна. Такива факти се навеждат единствено по
отношение на подсъдимия Б. с посочване на негово „клеветническо интервю“ в
електронното издание на вестник „Марица“, което обаче не е датирано от
тъжителя. Що се отнася до публикациите на останалите пловдивски медии, то
самият К. посочва в тъжбата си, че те били изградили материалите си по неговия
пост във „Фейсбук“, но не описва каквато и да било причастност към въпросните
статии на който и да било от двамата подсъдими, а и доказателства в подобна
насока не са налични по делото, както подробно е обсъдил районният съд. От
изложеното е видно, че в тъжбата се съдържа единствено описание на клеветническа
деятелност, и то, както бе посочено-недатирана, която се твърди да е била
осъществена само от подсъдимия Б., посредством интервю на последния за
електронното издание на вестник „Марица“. Видно от протокола за разпит на свид.А.
Б.-баща на подсъдимите, а така също и от приложените по делото писмени
доказателства, вкл. и от изисканата от въззивния съд информация от въпросната
медия /л.76 от делото пред ПОС/, инкриминираната
публикация е направена по материали, представени именно от свидетеля А. Б.. Както
вече бе посочено, в тъжбата липсва каквото и да било описание на някаква
деятелност, която да е била осъществена от някой от двамата подсъдими, свързана
с публикациите в другите пловдивски медии, с изключение на „Марица“. С други
думи, евентуална деятелност на подсъдимите, свързана с въпросните публикации в
останалите медии, не би могла да бъде предмет на осъдителна присъда, доколкото не
е надлежно инкриминирана с частната тъжба, предвид абсолютния дефицит на
релевантна фактология. В този смисъл правната
теория и съдебната практика са последователни в становищата си, че тъжителят е
длъжен да посочи изчерпателно всички фактически обстоятелства на
престъплението, включително време, място и начин на осъществяването му.
Фактическите обстоятелства са необходими на съда като предварителна преценка
относно характера на извършеното деяние и неговата правна квалификация, а на
по-късен етап на производството същите съставляват задължителния предмет на
доказване. Дадената от тъжителя правна квалификация не обвързва по никакъв
начин съда, който самостоятелно на собствено основание следва да даде своята правна
квалификация на деянието, в рамките на представените обстоятелства в тъжбата,
определящи предмета на доказване и осигуряващи възможност за адекватна защита
на подсъдимия по изложените от частния тъжител факти. Изобилна е съдебната
практика, че корекции и допълнения в тъжбата могат да
се правят до започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, но
това е допустимо само в рамките на преклузивния 6-месечен срок по чл.81, ал.3 от НПК, който в конкретния случай е изтекъл още през
месец октомври 2019г.
Доколкото понастоящем е процесуално недопустимо да бъдат отстранени посочените
съществени пороци в тъжбата, инициирала настоящото наказателно производство в
частта относно престъплението „клевета“, предвид изтеклия срок по чл.81, ал.3
от НПК, а така също и с оглед наличието на категорични доказателства, че за
статията в електронното издание на „Марица“ е причастен единствено свидетелят А.
Б., то следва да бъде потвърдена оправдателната присъда на районния съд по
чл.148, ал.2, вр. ал.1, т.2, вр. чл.147, ал.1, /и вр. чл.26, ал.1-за подс.Н.Б./
от НК по отношение на двамата подсъдими. Коректно е становището на първостепенната
инстанция, че по делото липсват каквито и да било доказателства относно
авторството на подсъдимите К. и Н. Б. в повдигнатите им с тъжбата обвинения за престъплението
„клевета“. Така относно публикацията в електронното издание на „Марица“
свидетелят А. Б. е категоричен, че именно той е представил информацията на
медията, което се потвърждава и от събраните по делото писмени доказателства, а
именно справка от въпросната медия /л.76 от материалите по делото на ПОС/, както
и от представената с тъжбата статия в изданието на „Марица“ /л.19-20 от делото пред ПРС/. Така от
съдържанието на последната е видно, че от редакцията на медията е потърсен
именно свидетелят А. Б., като никъде не се твърди интервю или представяне на
информация от някой от двамата подсъдими. Що се отнася до претендираните от
частното обвинение публикации в останалите медии, то, както бе отбелязано по-горе,
относно същите в тъжбата е налице абсолютен дефицит на факти, които да очертават
пълноценно конкретна деятелност на всеки един от двамата подсъдими откъм време,
място и начин на извършаването й. В този смисъл и за тези деяния правилно първият
съд е оправдал и двамата подсъдими, доколкото срокът за корекции на тъжбата е
изтекъл, т.е. абсолютно невъзможно е да бъдат отстранени въпросните съществени
пропуски, а няма спор в съдебната практика, че оправдателната присъда е висша
форма на справедливост. Както бе отбелязано по-горе, а и по делото липсват
доказателства относно причастност на някой от подсъдими към останалите
публикации в пловдивските медии, както подробно е обсъдила първостепенната инстанция.
Недоказано е и обвинението на двамата подсъдими за престъплението
„обида“, както правилно е приел и районният съд. Междувпрочем, както вече бе
посочено, нито един от разпитаните в хода на първоинстанционното съдебно
следствие свидетели, включително и призованите по инициатива на частния
тъжител, не сочи да е възприел отправени по адрес на тъжителя К. обидни реплики
или жестове от някой от двамата подсъдими. Такива, изолирани от останалата
доказателствена съвкупност, твърдения се навеждат едва от разпитаните от окръжния
съд свидетели Т. и П., отново посочени от частното обвинение едва в хода на
въззивното производство, но същите не могат да бъдат кредитирани, предвид
противоречието им с показанията на останалите свидетели, коментирани по-горе. А
съмнения относно достоверността на изложеното от последните не съществува,
предвид последователността и синхронността на показанията им по основните
въпроси от предмета на доказване, а така също и с оглед липсата на данни за
пристрастност на почти всички свидетели, разпитани от първия съд, с изключение
единствено на свидетелите И. и А. Б.. Ето защо въззивният съд не кредитира изложеното
от Т. и П., отчитайки също и присъствието на първия при провеждане на
първоинстанционното съдебно следствие /факт, който се потвърждава и от самия Т./,
както и обстоятелството, че въпросните свидетели са посочени от тъжителя едва в
хода на въззивното производство, което в контекста на противоречието на
изложеното от тях с останалия доказателствен материал и близките им отношения с
К., поражда съмнения относно достоверността на наведената от тях информация.
В жалбата на тъжителя К. се прокрадва и оплакване от отлагане на
заседание по делото от районния съд поради отсъствие на защитника на двамата
подсъдими с аргумент за влошено здравословно състояние. Частният тъжител възразява
относно уважителността на изтъкнатите причини, препятствали явяването на адв.Г.
и макар да не го е експонирал изрично, вероятно
имплицитно е имал предвид пристрастност
на първостепенния съдия, което следва да бъде обсъдено. Безспорно не е налице
някое от абсолютните основания за отвод по чл.29, ал.1 от НПК по отношение на
районния съдия, а не са налице и предпоставките, очертани от ал.2 на чл.29 от НПК /т.нар. „субективната
безпристрастност”/. ЕСПЧ приема, че личната безпристрастност се презюмира до
доказване на противното, а в конкретния случай настоящият въззивен състав не
намира да е оборена тази презумпция. Видно от материалите по развилото се пред
първостепенния съд съдебно следствие, а и мотивите на обжалваната присъда,
поведението, актовете по движение на делото или мотивите на първостепенния съд по
настоящото дело, не са такива, че да сочат на предубеждение спрямо някоя от
страните или характера на спора. Отлагането на делото при отсъствие защитника
на подсъдимите е в синхрон с изконното право на защита, още повече, че по
делото са представени и медицински документи, оправдаващи въпросното неявяване,
което по никакъв начин от своя страна не е накърнило правата на пострадалия,
респ. не се е отразило и върху бързината на процеса. Изложеното е в синхрон с правото на справедлив процес,
залегнало в ЕКПЧ, имплицитно включващо и правото на безпристрастен съд.
Направените
по-горе изводи за недоказаност на всяко едно от процесните престъпления обуславят
извода за липсата на деликт по смисъла на чл. 45 от Закона за задълженията и
договорите, реализиран от подсъдимите, поради което правилно е отхвърлен като
недоказан гражданският иск за вреди от процесните деяния.
Правилно
първоинстанционният съд е възложил в тежест на частния тъжител направените от
подсъдимите разноски по делото, както и деловодните такива на основание
разпоредбата на чл.190, ал.1 от НПК.
С оглед изложеното,
Пловдивският окръжен съд намира
атакуваната присъда за законосъобразна и обоснована. Не са налице основания за
нейната отмяна или изменение, поради което следва да бъде потвърдена, а жалбата
срещу нея, като неоснователна, да бъде оставена без уважение.
С оглед на изложеното и на
основание чл.334, т.6 и чл.338 от НПК
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА присъда
№ 15 от 20.01.2020 г. по НЧХД № 2411/2019г. на Районен съд-Пловдив, 9 н.с.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
[1]Вж. Пашкунова, Цветинка: „За клеветата като престъпно посегателство“, сп.Съвременно право, бр.5/2000г., изд.Сиби, стр.53-69.