№ 1216
гр. София, 09.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Елена Иванова
Членове:Ивета М. Антонова
РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА
при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова
като разгледа докладваното от Ивета М. Антонова Въззивно гражданско дело
№ 20211100507035 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Ю. Ц. С. срещу решение №
20251329/13.11.2020г. постановено по гр.д. № 1253/2020г. по описа на Софийския
районен съд, 32-ри състав, в частта, с което е уважен предявения от „В.С.“ЕООД иск с
правно основание чл.403 от ГПК за сумата от 3712,78 лв., представляваща обезщетение
за имуществени вреди вследствие на неоснователно наложена обезпечителна мярка
запор върху банковата му сметка по размера от 12 914,25 лв. за периода 26.10.2016г. –
26.08.2019г., както и за присъдените разноски на основание чл.78 ал.1 от ГПК в размер
на 824,02 лв.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и постановено при
нарушение на материалния закон при преценка на доказателствата, тъй като не е
установено при условията на пълно и главно доказване, че ищецът е претърпял
сочените в исковата молба вреди, както и причинната връзка с допуснатото
обезпечение на бъдещи искове, отхвърлени с влезнало в сила решение.
Въззиваемата страна „В.С.“ЕООД в срока по чл.263 ал.1 ГПК не подава отговор
на въззивната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
1
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК, от
легитимирано лице, при наличие на правен интерес поради което и следва да бъде
разгледана по същество.
С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост - в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно, както и за допустимо в обжалваната му част.
Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с
въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:
Районният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.403 ал.1 от ГПК за
сумата от 3759,48 лв.,представляваща обезщетение за имуществени вреди за периода
21.10.2016г. – 03.09.2019г.в размер на законната лихва върху сумата от 12 914,25 лв.,
запорирана от съдебен изпълнител по банкова сметка на ищеца, вследствие на
допуснато в полза на ответника обезпечение на бъдещи искове, които са отхвърлени с
влезнало в сила съдебно решение
С обжалваното решение съдът е уважил иска за сумата от 3712,78 лв. и за
периода 26.10.2016г. – 26.08.2019г. и е присъдил съответна част от направените по
делото разноски от ищеца.
Въпреки, че в жалбата подадена от Ю. С. е направено искане решението на
първоинстанционния съд да бъде отменено изцяло, корективното тълкуване на волята
на въззивника води до извода, че същия не обжалва, а и няма правен интерес от
обжалване на решението в отхвърлителната му част.
Следователно решението в частта, с което искът е отхвърлен – за разликата над
3172,78 лв. до пълния предявен размер от 3759,48 лв. и за периода 21.10.2016г. –
25.10.2016г. и 27.08.2019г. – 03.09.2019г., като необжалвано, е влезнало в сила.
За да възникне притезателното право на увредения за обезвреждане на
имуществените вреди на основание чл.403 ал. 1 от ГПК е необходимо кумулативното
наличие на следните предпоставки: 1. допуснато по съответния ред обезпечение на
искове/бъдещи искове 2. реално изпълнение на обезпечителната мярка върху
имуществото на длъжника 3. отхвърляне на исковете, по които е допуснато
обезпечение с влезнало в сила решение/ прекратяване на производството по тях/
съответно бъдещите искове, по които е допуснато обезпечение да не се предявят в
указания срок 4. имуществена вреда във вида на пропусната полза за лицето, спрямо
което е наложена обезпечителната мярка и нейния размер - обусловени от
съществуване на вземането и изискуемостта му /когато е наложен запор върху
вземане, внесена гаранция от ищеца след замяна на допусната обезпечителна мярка/ и
реална невъзможност да ползва недвижимия имот ако не би била обезпечителната
мярка.
В настоящият случай не е спорно между страните, а и се установява от приетите
2
като доказателства по делото в първоинстанционното разглеждане на делото писмени
документи, че: с определение от 18.10.2016г. по ч.гр.д. № 4352/2016г. по описа на РС-
Перник е допуснато обезпечение на бъдещи искове, които ще бъдат предявени от
ответника в първоинстанционното произвоство и въззивник в настоящото, срещу
въззивника с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД вр. чл. 82 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД
за сумата от 12914,25 лв. чрез налагане запор на банковите сметки на бъдещия
ответник в изрично изброени банки в Република България и за което е издадена
обезпечителна заповед от 19.06.2016г. ;с писмо от 25.10.2016г., ЧСИ с рег. № 813
уведомява въззиваемата страна, че спрямо нея е образувано изпълнително
производство № 20168130401835 за налагане на запор като обезпечение и в
изпълнение на обезпечителната заповед е изпратено запорно съобщение с писмо от
21.10.2016г. до трети лица – изрично посочените банкови институции; с писмо на
УникКредит Булбанк АД до ЧСИ, банката уведомява, че на основание чл.507 от ГПК е
блокирала наличен авоар по сметките на „В.С.“ЕООД до размера в запорното
съобщение; с определение №3687/07.11.2016г. по същото дело, Пернишкият районен
съд е отменил частично допуснатото обезпечение, а с определение от 23.07.2019г. –
допуснатото обезпечение е отменено изцяло и обезсилена издадената обезпечителна
заповед, поради влезнало на 08.03.2019г. в сила съдебно решение №
305906/04.01.2018г. по гр.д. № 64181/2016г. на СРС, с което исковете, по които е
допуснато обезпечение в полза на Ю. Ц. С. срещу „В.С.“ЕООД са отхвърлени.
Т.е. безспорно установени са 1-ва, 2-ра, 3-та от изброените по –горе
предпоставки.
Спорно между страните е дали въззиваемата страна е претърпяла имуществени
вреди, причинната им връзка с допуснатото и отменено обезпечение и размера на
вредите.
Последователна и непротиворечива е съдебната практика, че отговорността по
чл.403 ал.1 от ГПК е специфична безвиновна деликтна отговорност на лицето, по чието
искане е допуснато обезпечението, при която вследствие на наложената обезпечителна
мярка /макар и действията да не са неправомерни, а допустими от закона / са
възникнали вреди за лицето, срещу което е допуснато обезпечението. При липса на
специална регламентация по отношение обема на вредите, които подлежат на
обезщетяване и по размера на обезщетението приложение намира общото правило на
чл. 51, ал. 1 ЗЗД - причинителят отговоря за всички преки и непосредствени вреди,
които са в причинно следствена връзка с неоснователно допуснатото обезпечение.
В случая се касае за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи -
неосъществено увеличаване на имуществото, което се основава на предположението за
състоянието, в което то би се намирало, ако не бяха засегнати блага. Това
предположение трябва винаги да се изгражда на доказана възможност за сигурно
увеличаване на имуществото, тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не
хипотетична вреда.
В настоящият случай ищецът по иска, въззиваема страна в настоящото
производство, претендира настъпила вреда – пропусната полза в размер на законната
лихва върху сумата, предмет на запора изпълнен от банковата институция.
Съгласно разпоредбата на чл.86 ал.1 от ЗЗД при парично задължение,
независимо от неговия произход, гарантираната и подлежаща на обезщетяване вреда
3
за кредитора е законната лихва, освен ако действително претърпените вреди са в по-
висок размер, какъвто обаче ищецът не претендира.
В случая, за да се приложи разпоредбата на чл.86 ал.1 от ЗЗД е необходимо да
се установи, че запорираното вземане съществува и е изискуемо, които обстоятелства
се доказват от събраните по делото доказателства – писмо от УникКредит Булбанк АД
за наличие на банкова сметка на името на ищеца по договор за разплащателна сметка и
наличие на парични средства в същата в размер на запорираната сума.
Въззивникът оспорва наличе на причинна връзка.
В тази връзка освен презумпцията на чл.45 ал.2 от ЗЗД /с уточнението за
поведението, което не е противоправно и поради което е налице специфика в
отговорността по чл.403 ал.1 от ГПК/, следва се има предвид и че същата е установена
по несъмнен начин, доколкото се доказва при пълно доказване, че за периода от
налагане на обезпечителната мярка до вдигане на запора ищецът-титуляр на банковата
сметка не е разполагал с всички правомощия да се разпорежда с притежаваните от него
парични средства в размер на запорираната сума. /самото налагане на запора от ЧСИ
съответно изпълнението на запорното съобщение за банката има за последица
горното/.
Тук е необходимо да се посочи, че вредата в размер на законната лихва върху
запорираната сума съществува само за период от изпълнение на запорното съобщение
от банката т.е. това е реално налагане на обезпечителната мярка запор – от 26.10.2016г.
/писмо на л.8 и удостоверение на л.45 от първоинстанционното дело/ до момента на
фактическото вдигане на запора – 26.08.2019г. /удостоверение на л.45 от
първоинстанционното дело/, поради което и правилно районния съд е уважил иска
само за същия период /26.10.2016г. – 26.08.2019г/, като размера на обезщетение в
размер на законната лихва е именно сумата от 3712,78 лв.
Предвид изложените мотиви иска се явява основателен и доказан за периода и
до размера, уважен от районния съд, поради което и решението в обжалваната му част
следва да бъде потвърдено.
Разноски
С оглед разпоредбата на чл.78 ал.3 от ГПК въззиваемата страна има право да й
бъдат присъдени направените по делото разноски за въззивната инстанция, но предвид
изричното изявление за процесуалният й представител в съдебно заседание, че не
претендира разноски, такива не следва да се присъждат.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА № 20251329/13.11.2020г. постановено по гр.д. № 1253/2020г.
по описа на Софийския районен съд, 32-ри състав, В ЧАСТТА, с което Ю. Ц. С. с
ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, ул. ******* е осъден да заплати на „В.С.“ЕООД
с ЕИК:******* и с адрес: гр. София, бул. ******* на основание е чл.403 от ГПК
4
сумата от 3712,78 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди вследствие
на неоснователно наложена обезпечителна мярка запор върху банковата му сметка в
размер на 12 914,25 лв. за периода 26.10.2016г. – 26.08.2019г., както и за присъдените
разноски на основание чл.78 ал.1 от ГПК в размер на 824,02 лв.
РЕШЕНИЕТО в частта, с което искът по чл.403 ал.1 от ГПК е отхвърлен за
разликата над 3172,78 лв. до пълния предявен размер от 3759,48 лв. и за периода
21.10.2016г. – 25.10.2016г. и 27.08.2019г. – 03.09.2019г., като необжалвано, е влезнало
в сила.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5