№ 66
гр. Л., 18.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Л. в публично заседание на втори март през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ВЛАДИСЛАВА АЛ.
ЦАРИГРАДСКА
при участието на секретаря М.Х.Д.
като разгледа докладваното от ВЛАДИСЛАВА АЛ. ЦАРИГРАДСКА
Административно наказателно дело № 20204320200247 по описа за 2020
година
Производството е образувано по жалба на В.М. срещу Наказателно постановление
№**/**.**.**** г., издадено от началника на РУ МВР – Ч. б. с което за нарушение на чл.
257, ал.1, вр. чл. 64, ал. 2 ЗМВР й е наложена глоба в размер на 100.00 лв. Направено е
възражение, че не е извършено деянието, за което е санкционирана, както и оплакване за
незаконосъобразност на издаденото НП – липса на описание на обстоятелствата, с които,
според наказващия орган, е нарушена хипотезата на посочената норма.
В съдебно заседание жалбоподателката се явява лично и с пълномощника си адв.
Р.М.. Поддържа жалбата, като процесуалния й представител излага допълнителни писмени
съображения срещу законосъобразността на НП – излага фактическите си твърдения, че М.
единствено е изразявала несъгласие със съставянето на акт срещу нея, заради което
неправомерно е била упражнена физическа сила, за да бъде задължена да остане на
разположение на органа, след като изрично в ЗАНН е предвидена възможност за съставяне
на акт в нейно отсъствие. Моли за отмяна на НП.
Въззиваемата страна – РУ Ч. б. не изразява становище и не се представлява в съдебно
заседание.
Въз основа на събраните по делото гласни и писмени доказателства съдът прие за
установено следното:
По фактите
Жалбоподателката В.Г. М. е родена на **.**.**** живее и работи в гр. Ч. б. с
постоянен адрес в с.гр., ж.к. "П", вх.*, ет.*, ап.**. През периода 2015-2019 г. е била съдебен
1
заседател в Районен съд Ч. б.. С Решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. в
Република България е обявено извънредно положение като мярка срещу ограничаване
разпространението на инфекцията, предизвикана от коронавирус, като с друго Решение на
НС от 04 април 2020 г. срокът на извънредното положение е удължен до 13 май 2020 г.
С т. 9 на Заповед № РД-01-197 от 11.04.2020 г. за допълнение на Заповед № РД-01-
124 от 13.03.2020 г. министърът на здравеопазването задължил всички лица, когато се
намират в закрити или на открити обществени места да имат поставена защитна маска за
лице за еднократна или многократна употреба или друго средство, покриващо носа и устата.
На 25.04.2020 г. около 11:30 часа В. М. се прибирала от служебния си офис към дома
си на горепосочения адрес в ж.к. „"П" * на гр. Ч. б.. Приближавала блока, в който живее, и
била без поставена предпазна маска на лицето, тъй като до скоро водила служебен разговор
по телефона. Маската била в чантата, която носела, а телефонът все още бил в ръката й.
По това време екип от четирима служители на РУ Ч. б. били в района, изпълнявайки
служебните си задължения по контрол за спазване на противоепидемични мерки.
Служителите на РУ Ч. б. – униформените свидетели М.И. (полицейски инспектор) и П.П.
(младши полицейски инспектор), и цивилните А.Г. (младши криминален разузнавач) и Н.К.
(началник група „Криминална полиция“) пристигнали със служебен автомобил без
обозначителни знаци, който останал паркиран пред вход „Г“, в който живеела и
жалбоподателката М..
В това време пред съседния вход се намирала св. З.Й.. Св. М.И. я попитала защо е без
предпазна маска, обяснявайки, че това е нарушение и ще й състави акт. Св. Й. обяснила, че
не е знаела, че правилото се отнася и за откритите места, поднесла извинения и помолила
братовчед си, когото чакала, да й донесе маска. Св. М.И. приела обясненията за извинителни
и не съставила акт срещу нея.
Малко по-късно св. М.И. забелязала, че към вход „Г“ се приближава
жалбоподателката В. М.. Приближила се към нея, легитимирала се и попитала защо е без
предпазна маска. М. заявила, че маската е в чантата й, говорила е по телефона и вече е на
тротоара пред дома си, където според нея не следвало да носи маска.
Св. М.И. не уважила възраженията и я информирала, че ще й състави акт за
извършено административно нарушение на мерките за противодействие на пандемията, за
което поискала документът й за самоличност. Жалбоподателката представила личната си
карта, която И. взела, след което разпоредила на жалбоподателката да се приближи до
служебния автомобил.
М. се отзовала, но продължила да отрича вината си, изтъквайки на висок глас
възмутено, че се намира на метри от дома си, че това, което правят, е несериозно и само
притесняват хората. Когато св. М.И. започнала да попълва данните в акта, М. отново се
възмутила, че ще я санкционират за това. В този момент позвънил телефона й и тя започнала
да води служебен разговор, като се обърнала с гръб и тръгнала да върви в посока към вход
за дома си.
2
Св. И. я последвала, хванала я за лявата ръка, извила я назад към кръста с намерение
да я заведе до служебния автомобил, да й постави белезници и да я отведе в Районното
управление. Жалбоподателката започнала да се съпротивлява, дърпала се и викала
възмутено, че я унизяват пред всички съседи, че не заслужава това, че ще се оплаче на
началника на полицията. Другият униформен служител – св. П.П., хванал дясната й ръка и
двамата с И. я издърпали принудително със сила до служебния автомобил.
Когато я отвели до задната част на автомобила, св. И. притиснала тялото на М. към
капака на багажника, а главата й към задното стъкло, подготвяйки се да й постави
белезници. В този момент М. казала: „Престанете! Ще съдействам!“ и тогава св. И.
освободила хватката, оставяйки я да се изправи, след което продължила със съставянето на
първия Акт за установяване на административно нарушение по чл. 209а, ал. 1 от Закона за
здравето за това, че е била без предпазна маска. В това време М. започнала словесно да
агресира срещу И., продължавайки с възмущението си, че я третират като престъпник и я
унижават. Позвънил телефонът й, като в разговора тя споделила недоумението си, че искат
да я задържат, защото е без маска. След приключване на разговора, М. продължила да
негодува срещу служителите, че заради тях не е могла да свърши срочна работа във връзка с
транспортна дейност, от което търпи загуби.
Св. И. приключила със съставянето на АУАН за нарушението по чл. 209а, ал. 1 ЗЗ и
започнала да съставя втория акт – процесния АУАН с Бл.№ 599587 за неизпълнение на
полицейско разпореждане – за това, че на 25.04.2020 г., около 11.30 часа, в гр. Ч. б. ж.к.
„"П"“, бл.*, при извършване на проверка не изпълнява устно полицейско разпореждане,
да остане на мястото на проверката, за да й бъде съставен АУАН по чл. 209а, ал. 1 ЗЗ ,
като неколкократно предприема действия, за да влезе във входа на блока, в който
живее.
Като свидетел – очевидец, в акта бил вписан св. П.П.. Актът бил подписан от
жалбоподателката без да има вписани обяснения или възражения.
Първоначално М. отказала да подпише втория акт, поради което актосъставителката
И. извикала четвъртия си колега – св. Н.К., който до този момент стоял в автомобила, като
обяснявала на М., че поведението й съставлява хулиганска проява, заради която ще й сложат
белезници и ще бъде отведена в Районното управление, ако не подпише. Всички служители
убеждавали М. да подпише и втория акт, при което накрая тя подписала, въпреки
несъгласието си, за да може да се освободи. След като подписала, служителите напуснали
мястото с автомобила.
Очевидци на горното станали св. М.И., който е съсед на жалбоподателката и през
цялото време е бил в отворения си гараж, намиращ се в непосредствена близост до мястото
на събитията, както и св. З.Й., която стояла пред съседния вход.
След тръгването на полицаите М. веднага набрала телефона за спешни повиквания
112, като съобщила следното: „Искам да Ви подам един сигнал. Прибирам се и маската ми
беше в чантата, в ръката по-точно. Полицейска кола без никакви обозначения ме спира.
3
Казаха ми какъв е проблемът. Дадох си личната карта, за което тя започна да пише акта
и аз тръгнах към блока, тя се обърна, изви ми ръката, каза, че ще ме задържи и ще ме
вкара в полицията, беше готова да ми сложи белезници. Аз прецених и се върнах. Кажете
ми сега, какъв е реда и какво трябва да направя за това грубо държание, което ми беше
приложено, за което бях унижена пред целия блок с такова насилие?“. След получената
информация от оператора, че трябва да подаде жалба, М. допълнила: „А на друго място, на
друга инстанция, къде да се оплача? Аз съм човек с авторитет, не може така в
присъствието на цял блок тя да ми извива ръцете и да ми натиска главата, която аз не
съм сигурна, че е полицейска кола. Да, действително тази, която се занимаваше с мен беше
облечена с униформа. Мисля, че това е грубо държание.“ Операторката дала допълнително
разяснения, че жалбата може да се подаде директно в МВР.
Веднага след това жалбоподателката депозирала саморъчно написана Жалба до МВР,
с копие до РУ Ч. б. подадена чрез последното, където е регистрирана под Вх.№3******-
****/**.**.**** г. В жалбата М. описала случая и оплакването си от грубото държание на
М.И. и употребата на „физическо насилие с извиване на лявата ръка и натиск в тила“,
което възприела като „голяма обида и злепоставяне пред съседите от блока“.
На 27.04.2020 г. началникът на РУ Ч. б. В.В. издал Заповед № ***з-**, с която
разпоредил на началник група „Охранителна полиция“ от същото управление – старши
инспектор Д.Д. да извърши проверка по жалбата, да установи фактическата обстановка и
действията на служителите, като при данни за нарушения на служебната дисциплина, да се
докладва писмено с цел издаване на заповеди по чл. 205 или чл. 207 ЗМВР.
На 14.05.2020 г. инспектор Д. представил на началника справка за извършената
проверка, в хода на която са снети писмени обяснения от жалбоподателката, полицейските
служители М. И., А.Г. и П.П. и очевидката З.Й.. В справката са описани действията по
установяване на нарушението от страна на жалбоподателката, извършените действия от
актосъставителя И., като е добавено изрично, че последната предупреждавала М., че ако не
се подчини на разпореждането да остане на място, спрямо нея ще бъде използвана
физическа сила, помощни средства, както и да я задържат. Добавено и това, че според
докладните на полицейските служители И., Г. и П. било видно, че М. „ през цялата
проверка се държала невъзпитано, заплашвала е И., че ще се оплаче на началника на РУ Ч.
б. – В.В., че ще си извади медицинско свидетелство и ще пише против нея…казала на И., че
не трябва да ходи с автомобил, а пеша, пък може да не е толкова дебела и е отправила
заплаха с думите да се благодари, че не са на друго място само двете, че да види какво ще
се случи.“
Направено е заключение, че действията на инспектор М.И. са правилни и
законосъобразни, тъй като М. не е изпълнила полицейско разпореждане да остане на място
до приключване на проверката, а самоволно напуснала мястото и се отправила към
апартамента, в който живее, което на основание чл. 72, ал. 1 ЗМВР давало право на
полицейските органи да я задържат. Правомерно била използвана и физическа сила до
постигане на целта по чл. 85, ал. 1 ЗМВР.
4
Направен е решаващ извод, че М. след надлежно предупреждение е пречила на
полицейски инспектор М. И. да изпълни задълженията си по служба, което е
престъпление по чл. 270 НК и затова е предложено преписката да бъде изпратена на
Районна прокуратура П.
Към материалите на вътрешната проверка са приложени Докладни записки от
служителите М. И., А.Г. и П.П., както и сведения от жалбоподателката М., служителката М.
И. и свидетелката З.Й..
В сведението на св. З.Й. се съдържа и следното обяснение: „…след като разбра, че й
бъде съставен акт за това, че е без маска, си тръгна. Каза, че не е виновна и си тръгна.
След това полицайката тръгна след нея, подпря я на колата и каза, че трябва да я закара
в районното, след като не иска да се подпише на акта. Дойдоха още двама полицаи,
които бяха на място – един униформен и един цивилен, и започнаха да вразумяват жената.
Казаха, че не го правят нарочно, а трябва само да се подпише, тъй като е нарушила
закона. През цялото време полицаите говореха човешки, но жената им се дърпаше. Накрая
тя се съгласи и се подписа на акта, като каза – „Дайте да подпиша и да си ходя!“Искам да
кажа, че въпросната жена се държеше през цялото време неуважително към полицаите,
но и униформената полицайка говореше заплашително. Тя и към мен така говореше. Не
съм чула обиди нито от страна на полицаите, нито от страна на жената.“
С изготвянето на Отчетна карта по сигнал срещу служител на МВР началникът на РУ
Ч. б. е възприел извода, че сигналът на М. е неоснователен и преписката била изпратена на
РП П.
С писмо от 14.05.2020 г. началникът на РУ Ч. б. съобщил на М., че по нейната жалба
е извършена проверка и материалите са изпратени на прокуратурата, без обаче да я уведоми,
че приема сигнала за неоснователен и намира данни за извършено от М. срещу служителя
престъпление.
По повод Справката от РУ Ч. б. била образувана преписка № ****/**** г. по описа на
РП П. С Постановление от 2.05.2020 г. прокурор И.Т. отказал да образува досъдебно
производство и прекратил преписката, приемайки, че полицейският служител И. е действала
правилно и законосъобразно, тъй като М. не изпълнила полицейско разпореждане да остане
на място до приключване на проверката, а самоволно се оправила към апартамента си.
Прокурорът приел, че няма нарушение на правомощията от страна на И., която е
изпълнявала стриктно задълженията си, произтичащи от ЗМВР. Относно поведението на М.
прокурорът приел, че началникът на РУ следва да вземе отношение по съставения АУАН.
Постановлението на прокурора е получено в РУ Ч. б. на 02.06.2020 г. и на **.**.****
г. е издадено оспореното НП.
На 02.07.2020 г. актосъставителката М. И. подала тъжба в Районен съд Ч. б. с която
повдигнала обвинения срещу жалбоподателката В. М. за извършени престъпления по чл.
148, ал. 1, т. 1 и т. 3, вр. чл. 146, ал. 1 НК – за това, че на 25.04.2020 г. на местонарушението,
описано горе, й казала нещо унизително за честта и достойнството „ти си дебела“, като
5
обидата била нанесена публично и в качеството й на длъжностно лице – полицейски
служител, при изпълнение на службата й; и за престъпление по чл. 144, ал. 2, вр. ал. 1 НК за
това, че при същите обстоятелства с думите „Благодари се, че не сме на друго място само
двете, за да видиш какво ще ти се случи!“, й се заканила с престъпление, свързано с
физическата й неприкосновеност, което възбудило в нея основателен страх за
осъществяването му. Делото е било прекратено поради отводи на съдиите от РС Ч. б. и
обвинението е предмет на НЧХД №***/**** г. на РС Л..
По доказателствата
Гореописаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на
показанията на свидетелите – полицейските служители М. И., А.Г., П.П., Н.К., кредитирани
частично, на очевидците М.И. и З.Й., обясненията на жалбоподателката, писмените
доказателства, приложени към АНП и към вътрешната проверка по повод жалбата на М., и
вещественото доказателство – звукозаписът от системата за спешни повиквания 112,
възпроизведен в съдебно заседание. Повдигнато обвинение от актосъставителката срещу
жалбоподателката се установява от техните гласни изявления, подкрепени от
обстоятелствата, изложени в Разпореждането от 07.10.2020 г., с което първоначално
определения съдия-докладчик по настоящето дело се е отвел от разглеждането му и
служебно са проверени от настоящия състав.
Отправянето на устно разпореждане към жалбоподателката М. не се установи по
безспорен начин. Данни в тази насока се съдържат в писмените материали от вътрешната
проверка и в показанията на свидетелите М. И. и П.П. - полицейски служители, които обаче
съдът оцени като заинтересовани и недостоверни източници на факти по следните
съображения.
На първо място показанията на полицаите противоречат на незаинтересованите
свидетели-очевидци – М.И. и З.Й., които не са възприели такова разпореждане. Свидетелите
са надеждни, защото са наблюдавали събитията отблизо и подробно описват впечатленията
си от използваната спрямо М. полицейска сила, което силово действие обаче не е било
предшествано от устно разпореждане. Още в хода на вътрешната проверка св. З.Й. писмено
е обяснила (л. 90), че „…след като разбра, че ще й бъде съставен акт за това, че е без
маска, си тръгна. Каза, че не е виновна и си тръгна. След това полицайката тръгна след
нея, подпря я на колата и й каза, че трябва да я закара в районното, след като не иска да
подпише акта…“. Скоро след събитията З.Й. ясно и точно е възпроизвела видяното и чуто
от нея, за което даде показания и непосредствено пред състава на съда. В показанията няма
дори индиция за разпореждане от страна на полицай И. към М., нито същото да е било
придружено от предупреждение, че при неизпълнение, спрямо нея ще се използва сила,
белезници и задържане. Такива предупреждения се установи, че са отправени след
задържането й до автомобила, за да бъде принудена да подпише актовете.
Разпитаният пред съда втори очевидец - св. М.И., свидетелства, че : „…На В.
6
телефона звънна и тя извади телефона си и започна да говори и се отдръпна към блока, и
полицайката отиде, хвана, изви й ръката и я пребута до колата, и продължи да пише акта.
Като при арестуване – взимат ти ръката отзад Н.К.ста, обръщат я обратно и тя първо
беше с лице към блока, полицайката я обърна към колата и я поведе натам. И другият
полицай беше там. …Принудиха я по някакъв начин да подпише акта. Още преди това
полицайката каза, че ако не се подчинява, ще я приберат.
Показанията на полицейските служители разкриват признаци на услужливост и
тенденциозност, поради това, че по повод оплакването на М. е започнала вътрешна проверка
за действията на тримата служители – И., Г. и П.. Освен тази субективна заинтересованост
да не се разкрие цялата истина, прави впечатление, че още в хода на „вътрешната проверка“
св. Г. и св. П. са депозирали докладни записки, които са дословно идентични по отношение
на спорните обстоятелства, до положение, че са възпроизведени по еднакъв начин
граматичните и пунктуационни грешки. Например, в докладната на св. П.П. е записано:
„…Тогава И. й разпореди да не напуска мястото на проверката , докато не и бъде
съставен АУАН , но тя отговори , че си е пред дома и нищо не е направила , като продължи
да върви към вх. Г. Двамата с колежката я последвахме и И. я предупреди на висок глас , че
ако не изпълни разпореждането , ще бъдем принудени да използваме физическа сила ,
белезници и да я задържим , за неизпълнението на разпореждането . М. за кратко се спря и
каза , че нищо не можем да и направим при което аз също я предупредих , че е излишно
нейното поведение и противопоставяне , като поясних , че трябва да си свършим
работата и ако трябва ще бъде задържана . Тогава тя се обърна към колежката с думите
, „Я се махай ма .Аз съм си оставила личната карта .Видела си ма коя съм .Прави каквото
искаш. Аз съм изморена и се прибирам вкъщи“ „и продължи да върви към входа на блока
при което , И. я последва хвана я за лявата ръка и предприе действия да я заведе до
служебни я автомобил , но М. се дърпаше , което наложи и аз да се намеся …“
Св. А.Г. е представил също докладна записка, в която е повторил докладната на П.,
вкл. с пунктуационните и граматични грешки, а на някои места и без да промени
спрежението на глагола в правилната форма, например, описвайки поведението на другия
полицай П., св. Г. писмено използвал глаголна форма, сочеща като той самият да е
извършвал действия: „…но М. се дърпаше , което наложи и П. да се намеся…“, “Колегите
П. и И. я пуснахме…“.
Горното обоснова извода на съда, че докладните записки са изготвени върху една и
съща бланка, която изцяло подкрепя тезата на служителката И., срещу която е било
насочено и оплакването на жалбоподателката.
В хода на вътрешната проверка, както и при разпита пред съда, прави впечатление,
че фокусът е изместен от значимото обстоятелство – дали спрямо М. е била използвана сила
и задържане извън законово допустимото, като основно място е било отделено на
полицейското оплакване за обиди и заплахи от страна на жалбоподателката срещу
полицейския служител И..
При разпита на св. П.П. се установява пълна лоялност към твърденията на И., която
7
преди това е била изразена в докладната записка. Това намира своето допълнително
обяснение в обстоятелството, че П. също е употребявал сила спрямо жалбоподателката,
подкрепяйки първоначално започнатото от И. задържане и принудително отвеждане на М.
до служебния автомобил. Тази колегиална „лоялност“ изкривява обективността на
показанията на П. и същите са услужливи към показанията на И..
Показанията на актосъставителката И. съдът оцени като недостоверни относно
спорните обстоятелства – дали е разпоредила на М. да остане на място, дали я е
предупредила за предстоящото използване на сила, помощни средства и задържане, както и
дали М. е отправяла обиди и заплахи към нея. Освен заинтересованост поради това, че
впоследствие официално е имало оплакване за превишаване на правомощия от страна на И.,
още в хода на проверката е възникнала субективна предубеденост на И. към
жалбоподателката. Това е установява от показанията на св. З.Й., която свидетелства, че
„…Полицайката се държеше доста арогантно и с мен, и с нея…Тяхното поведение (на
другите полицаи) беше по-меко, за разлика от това на полицайката, която се държеше с
нас все едно сме никои. Не я познавам жената и като казвам нас, имам предвид нас –
гражданите…“.
Затова съдът се довери на обясненията и оплакванията на М. за грубо отношение на
полицай И. спрямо нея. Налице са й субективни качества, които също мотивират извод за
това, че жалбоподателката добросъвестно в обясненията си пресъздава обективната истина.
М. се е ползвала с добро име и нравствени качества в обществото, за което свидетелства не
само обстоятелството, че е била избрана за съдебен заседател, но така също полицай Н.К.
заявява: „…Не съм очаквал, че може такава конфликтна ситуация да възникне, ние сме
съседи с М.…Като съсед никога не съм имал проблеми с нея. Тогава колежката ми каза, че
е бързала, понеже има транспортна фирма и трябва спешно да се оформят документи и
поради това не е искала да остане на проверката. Тя се ползва с добро име, не е
конфликтна, не знам да е имало проблеми с нея.“
При разпита на св. П.П. също се установяват признаци на тенденциозност в
отношението на полицай И. към жалбоподателката М.. Свидетелят отговоря на защитата, че
не е установил други очевидци, защото „..първото нещо, което трябваше да направя, е да
запазя реда и спокойствието между колежката и тъжителката.“
Другият полицейски служител – св. Г., при непосредствения разпит пред съда не
поддържа така категорично заявеното от него в докладната записка. Показанията му, дадени
под страх от наказателна отговорност, се ограничават само до описание на повода за
извършване на проверката спрямо М.. Поведението на последната е представено по-
различен начин: „…колежката й поиска лична карта и каза, че заради това ще й бъде
съставен АУАН, тя реагира доста остро и каза, че си тръгва, че не е съгласна с това
нещо….Тогава госпожата се афектира, каза, че живее наблизко и каза, че ще се прибира
…“. Липсва свидетелстване за отправяни обиди и заплахи към И., както и за
предупреждения към жалбоподателката какви последствия ще има, ако не остане на място.
8
Жалбоподателката М. не е останала до приключване на процедурата по съставяне на
акт за това, че е била без маска, и продължила да върви към входа, говорейки по телефона,
който факт не е спорен и се установява безпротиворечиво от свидетелските показания, а така
също и от писмените – жалбата на М..
Това, че М. е разговаряла по телефона, докато се е отдалечавала от мястото на
проверка, както и че причината да бърза е спешна ситуация, свързана с транспортната
дейност на фирмата й, се установява както от нейните обяснения, така също и от
показанията на полицейските служители. Св. К. – началник на полицейската група заявява:
„…М. си тръгна към входа. Колегите М.И. и П.П. я хванаха от двете страни, това хващане
се случи на 3-4 метра от автомобила в посока входа на блока. М. беше обърната с лице –
полуобърнато, защото тя говореше и по телефона..
Обстоятелства, свързани с упражнената физическа сила спрямо жалбоподателката,
задържането й за кратко и предупреждението, че ще й бъдат поставени белезници и ще бъде
отведена в Районното управление, са съществени за крайните правни изводи. Относно тези
факти доказателствата са еднопосочни – полицейските служители признават употребата на
сила и намерението да отведат М. в управлението, излагайки разбирането си, че това е част
от полицейските им правомощия в подобна ситуация. Самата И. при съдебния разпит също
заявява, че е щяла да използва белезници, но се отказала от намерението си, след като М. се
съгласила да съдейства. Същите обстоятелства се потвърждават и от показанията на
случайните очевидци, както и от съдържанието на подадените веднага след случая устен
сигнал чрез телефона за спешни повиквания и депозираната писмена жалба в управлението.
Начинът на извършване на вътрешна проверка и последващото заключение на
прокурора се установяват от приложените преписки на РУ Ч. б. и на Районна прокуратура П.
Правни изводи
Подадената жалба е допустима и по същество основателна, като аргументите за
отмяна на обжалваното НП са няколко.
На първо място, не по тежест, а с оглед формалната оценка на законосъобразността
на процедурата, следва да се посочи нарушението на чл. 51 ЗАНН. Цитираната норма
забранява в АНП да участват длъжностни лица, спрямо които са налице основания,
поставящи под съмнение тяхната безпристрастност. Инспектор И. е допуснала да изпадне в
личностен конфликт със жалбоподателката, поради което е била длъжна да се отведе сама от
участие в АНП. Като не го е сторила, а е пристъпила към съставяне на акт за установяване
на административно нарушение, И. е опорочила непоправимо и последващото процесуално
действие по издаване на НП, което налага същото да бъде отменено като незаконосъобразно.
Настоящият състав споделя становището, че макар основанията за отвод да са
регламентирани в раздел III от ЗАНН, озаглавен „Административнонаказващи органи“,
същите се отнасят и до актосъставителите, като „лица, участващи в разглеждането на АНП“.
Спорната практика по прилагане на основанията за отвод и към актосъставителите е
9
разрешена с последващото изменение на ЗАНН – ДВ, бр. 109/2020 г., което предвиди с
допълнението на чл. 37, ал. 3 ЗАНН изрично същите основание за отвод.
От материалноправна гледна точка НП също е незаконосъобразно, защото от
фактическа страна обвинението в неизпълнение на полицейско разпореждане остана
недоказано, тъй като не се установи по безспорен и убедителен начин от страна на
наказващия орган, че към жалбоподателката е било отправено устно разпореждане да остане
на място. Незаинтересованите свидетели-очевидци свидетелстваха за това, че М., бидейки
несъгласна с обвинението, е напуснала мястото до служебния автомобил и се е насочила към
дома си, което е провокирало И. да я последва и хване, без обаче преди това да й
разпорежда, че е длъжна да остане на място.
От правна страна най-същественото е това, че дори такова разпореждане да е било
отправено към М., същото би било незаконно, а неизпълнение на незаконно полицейско
разпореждане никога не може да представлява нарушение. Това е така, защото
полицейските разпореждания са задължителни за гражданите само когато са подчинени на
законна цел и са издадени в рамките на правомощията, с които са овластени държавните
служители. За нуждите на административнонаказателното производство, образувано за това,
че е била без предпазна маска, единственото, за което М. е била длъжна да окаже
съдействие, е за установяване на самоличността й. Това процесуално задължение тя е
изпълнила надлежно, представяйки документа си за самоличност – лична карта, който е
била на разположение в полицай И. до края проверката.
Разпореждането към М. да не напуска мястото на проверката е незаконно,
защото актосъставителите нямат правомощие да задържат нарушителите за нуждите на
АНП. Именно затова е предвидена и възможността по чл. 40, ал. 2 ЗАНН, когато
нарушителят е известен, но след покана не се яви за съставяне на акта, актът да се състави в
негово отсъствие.
В случая освен незаконното разпореждане да остане на място, което представлява
намеса в правото на свобода на гражданина, извън законно допустимата цел за нуждите на
АНП – докато бъде установена самоличността му, чрез незаконно използване на физическа
сила и задържане, М. е била принудена да подпише двата акта за установяване на
административни нарушения.
Съдът трябва да обсъди и оцени всички обстоятелства, предхождащи и съпътстващи
нарушението, заради което е наказана М., както и протичането на АНП. Само по този начин
би се осигурил ефективен съдебен контрол върху намесата на изпълнителната власт в
индивидуалното право на свобода и да се постигнат целите по чл. 1, ал. 2 и чл. 261 НПК,
приложими на основание чл. 84 ЗАНН, а именно да се укрепи законността и да се осигури
възпитателно въздействие на съдебното заседание, като се гарантира върховенство на закона
и се ограничат случаите на произволно упражняване на власт.
Допустимите от закона основания за задържане на лице са посочени в чл. 72, ал. 1
ЗМВР. Всички полицейски органи в хода на АНП, а и впоследствие при извършване на
10
вътрешната проверка, застъпват разбирането, че в случая приложение намира хипотезата
уредена в т. 2, позволяваща задържане на лице, „което след надлежно предупреждение
съзнателно пречи на полицейски орган да изпълни задължението си по служба;“
С напускане на мястото на проверката М. не е пречила и не е могла да попречи на
съставянето на АУАН (вж. Решение №254/12.03.2018 по н.д. №923/2017 г. ВКС, Второ н.о .),
след като вече самоличността й е била установена чрез документа за самоличност.
Напускайки мястото, М. сама се е отказала от процесуалните си права – да научи в какво е
обвинена и да получи препис от акта и доколкото това са права, а не задължения, органът на
власт не би могъл чрез принуда да я застави да ги упражни.
Липсва и субективният елемент на съзнателност за пречене – от показанията на
самите полицаи се потвърждава и заявеното от жалбоподателката, че през цялото време е
бързала заради спешен служебен проблем, който е трябвало да реши.
Отделно, очевидно е бил нарушен и принципът на пропорционалност, въздигнат в
чл. 6, ал. 2 АПК, който изисква всеки административен акт (вкл. задържането) и неговото
изпълнение да не засягат права и законни интереси в по-голяма степен от необходимото за
целта, за която актът се издава. В случая полицейският орган е целял да обезпечи спазването
на противоепидемичните мерки и констатирайки, че М. е без маска, единственото оправдано
от закона разпореждане, което е могло да се отправи към нея, е да постави маската на лицето
си. Вместо това, изисквайки от нарушителя да остане на място и да присъства принудително
при съставянето на акта извън реда на ЗАНН, са нарушени правата на М. и то в разрез с
преследваната цел – ограничаване на рисковете от разпространение на болестта на
обществени места. Полицейската власт е била използвана, за да се „накаже“ М. за това, че не
се подчинява и за да бъде принудена да подпише двата АУАН под страх, че в противен
случай ще бъде отведена в районното управление.
Липсата на правомощие за полицейския орган да задържи нарушителя за нуждите на
коментираното АНП и да принудят гражданин да подпише акт, водят до извод, че със
задържането на М. е превишена властта, дадена на полицейския орган по силата на чл. 72,
ал. 1 ЗМВР да задържа граждани само в строго ограничени случаи. Както е прието в
Решение №9362 по адм.д.№196/2017 г. на ВАС, „ Тези разпоредби нямат характер на мерки
за наказание и назидание на лицата за осъществено от тях поведение в разрез с
установените обществени правила на закона от страна на полицейските органи е
недопустимо.“
Превишаването на власт от своя страна води до извод за неоснователно, т.е.
незаконно посягане върху правото на свобода на жалбоподателката.
Незаконността на предприетото задържане влече като последица и незаконност на
използваната спрямо нея физическа сила – принудителното й спиране чрез хващане за
едната ръка от И., извиването й Н.К.ста, издърпването й до полицейския автомобил и
притискането на тялото и главата й към задната му част, докато не е дала съгласие да
съдейства като подпише под принуда актовете.
11
В чл. 85, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР е предвидено, че полицейските органи могат да
използват физическа сила при противодействие или отказ да се изпълни законно
разпореждане и при задържане на правонарушител, който не се подчинява или оказва
съпротива на полицейски орган, като е поставена границата, че това е допустимо само
когато е абсолютно необходимо.
С чл. 86, ал. 2 ЗМВР е въведено задължение към полицейските органи в горните
случаи да се съобразяват с конкретната обстановка, характера на нарушението на
обществения ред и личността на правонарушителя, т.е. изведени са конкретни проявление
на общия принцип за пропорционалност. Обстоятелствата, при които е било извършено
самото нарушение (неносене на маска), разкриват очевидна маловажност на случая -
непосредствено пред дома на жалбоподателката, с маска в чантата, която е била свалена
заради спешен служебен телефонен разговор, какъвто извод актосъставителката е направила
минути по-рано относно друго подобно нарушение, извършено от очевидката З.Й.. Освен
тези признаци на маловажност, личността на жалбоподателката – жена на средна възраст, с
висше образование, работеща, заемаща и обществена длъжност – съдебен заседател, с
безупречна репутация (според показанията на единия от полицаите – началник на група
„КП“), също прави очевидно непропорционално използването спрямо нея на физическа
сила.
Това е очевиден пример за превишаване на власт и използване на правомощия за
незаконни цели – принудително участие в АНП и засягане на свободната воля за подписване
или не на актовете.
С горните действия на полицейските органи, извършени в разрез с изискванията на
ЗМВР, е било засегнато конституционно признатото право на свобода и лична
неприкосновеност на М., извън допустимите изключения по чл. 30, ал. 2 от Конституцията
на Република България.
Освен неоснователно ограничаване на свободата на М., задържането й и
използваната полицейска сила представляват унизително отношение – публично, пред дома
й и съседите й, жалбоподателката е била третирана като опасен престъпник. Това е смутило
не само нея, но също и очевидците, които описват задържането й като „на филм“. Този
резултат е в разрез със забраненото от Конституцията – чл. 29, унизително отношение към
гражданите.
Освен на конституционно ниво, правото на свобода и неприкосновеност на личността
и забраната за унизително отношение са признати от Европейската конвенция за правата на
човека и основните свободи (ЕКПЧ), ратифицирана от Република България. В редица дела
Европейският съд по правата на човека е извел стандартите, на които трябва да отговаря
всяко полицейско задържане и всяка употреба на сила.
Необективността в изясняване на обстоятелствата свързани с нарушението и
действията на актосъставителя е очевидна както в хода на вътрешната проверка, така и на
прокурорската такава.
12
Началникът на полицията в гр. Ч. б. е бил сезиран с оплакване за злоупотреба с власт
от негов подчинен служител – инспектор И.. Въпреки малкото звено, което представлява
Районното управление на града, проверката е била възложена на служител от същата
структура. От съдържанието на докладната записка на инспектор Д. става очевидно
абсолютното фаворизиране на версията на полицаите, участвали при задържането на М., и
безмотивното отхвърляне на оплакванията на жалбоподателката, чиято версия за събитията
е потвърдена от обясненията на незаинтересования случаен очевидец З.Й..
Не само това, но заключението на докладната записка е, че действията на инспектор
И. по задържане и употреба на сила са били правилни и законосъобразни, а
жалбоподателката М. е тази, която е извършила престъпление по чл. 270 НПК, пречейки й
да изпълнява задълженията си по служба. Преписката е изпратена на прокуратурата с данни
за престъпление, извършено от М., а не за разследване дали упражненото спрямо нея
полицейско насилие и задържане е било законно.
Прокурорът без каквито и да било доказателства, различни от тези по преписката,
или собствена мотивирана интерпретация на същите, е заключил, че полицейската сила и
задържане са били предприети стриктно съобразно ЗМВР. Поведението на М. е оценено
като неправомерно, но такова, което следва да се санкционира от началника на РУ (вероятно
по аргументи за по-ниска степен на обществена опасност, предполагаща ангажиране на
АНО, вместо на наказателна).
Без ефективно разследване на оплакванията на М. не би могло да се даде убедителен
отговор, дали използваната спрямо нея сила е била необходима. Относно тези обстоятелства
следва да бъде посочено Решението от 30.09.2014 г. на ЕСПЧ по делото Анжело Георгиев и
други срещу България, № 51284/09, в което Съдът е подчертал, че тези въпроси са от
съществено значение, за да се определи дали полицията е действала в рамките на
ограниченията на ЗМВР.
В делото Boicenco срещу Молдова Съдът посочва, че лицето, провеждащо
разследването, трябва да е независимо от замесените в малтретирането лица – както в
институционално отношение, така и на практика. В случаят по делото Boicenco последното
изискване е било нарушено поради това, че разследването е било проведено от прокурора,
който е поискал повдигане на обвинения срещу жалбоподателя и задържането му под
стража. В същото дело е посочено, че трябва да бъдат предприети всички разумни действия
за получаване на необходимите доказателства.
Този стандарт, отнесен към случая на М., води до извод за липса на независимост при
провеждането на вътрешната проверка и на прокурорската. Инспектор Д. е част от същото
полицейско звено, в което работи и полицай И., от която е постъпило оплакването. При
прокурорската проверка не са събрани никакви нови доказателства, нито е направен
различен анализ на събраните такива. Прокурорът изцяло е споделил изводите на
полицията, че няма данни за полицейска злоупотреба с власт, но за сметка на това
жалбоподателката е извършила нарушение с неподчинението си към полицейското
13
разпореждане.
В скорошно осъдително Решение от 16.03.2021 г. по делото Янчовичин срещу
България, № 78907/16, Съдът припомня (§ 39), че по отношение на лице, което се сблъсква с
правоприлагащите полицейски служители, всяко прибягване до физическа сила, което не е
било строго необходимо поради неговото поведение, накърнява човешкото достойнство
и по принцип представлява нарушение на правото, посочено в член 3.
В § 42 от решението се припомня, че всяка форма на ограничение, приложена от
полицейски служители, може да бъде оправдана, само когато лице под полицейски
контрол оказва физическа съпротива или представлява риск за насилствено поведение.
По вече изложените по-горе съображения категорично нито едно от условията
не са били изпълнение, за да бъде упражнена сила спрямо М. и да се пристъпи към
поставяне на белезници, което не се е случило само поради това, че волята й да не
подпише актовете, вече е била сломена.
Настоящият съд квалифицира отношението на полицейските органи спрямо М.
като унизително, изхождайки от формулировката на Съда по делото Pretty срещу
Обединеното кралство, според която такова е налице, когато „дадено лице се унижава или
принизява, като се демонстрира липса на зачитане или омаловажаване на човешкото му
достойнство, или ако предизвиква чувства на страх, страдание и малоценност, кои то
могат да пречупят психичната и физическа устойчивост на дадено лице“.
Използването на белезници, с чието поставяне е била заплашвана М. и което е
ставало достояние на наблюдаващите случващото се (вкл. двамата очевидци – граждани),
също е недопустимо помощно полицейско средство, освен при абсолютна необходимост,
каквото не е била налице с оглед характера на производството по установяване на
административно нарушение. Подобно третиране е недопустимо дори за нуждите на
наказателно производство, ако то не е предопределено от съображения за сигурност. В
подкрепа на този категоричен извод може да бъде посочено решението по делото Erdoğan
Yağiz с/у Турция, в което е прието, че поставянето на белезници на обществено място и
отвеждане по този до дома му на обвиняем лекар, пред погледите на колегите, семейството
и съседите, представлява унизително третиране.
В обобщение и предвид всичко гореизложено, Л.ският районен съд прие, че
нарушаването от страна на полицейски орган – актосъставител, на основни човешки права
на жалбоподателката В. М., опорочават фатално законосъобразността на
административнонаказателното производство, в хода на което е било издадено обжалваното
наказателно постановление.
Единствената възможна последица при този извод, която да съответства на правния
ред, е отмяната на обжалвания акт, както и присъждане на претендираните разноски в
размер на 300.00 лева, представляващи заплатения адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, Съдът
14
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление №**/**.**.**** г., издадено от Началника на
РУ Ч. б. към ОД МВР П. с което на В.Г. М. с ЕГН ********** е наложена глоба на
основание чл. 257, ал. 1 ЗМВР в размер на 100,00 лв.
ОСЪЖДА ОД МВР П.ДА ЗАПЛАТИ на В.Г. М. с ЕГН ********** сумата 300,00
лв. (триста лв.), представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен съд Ловеч в
14-дневен срок от връчване на съобщението за изготвянето му.
Съдия при Районен съд – Л.: _______________________
15