Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 20.05.2021
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети май през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Иван Киримов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 4712 по описа за 2018
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 5.02.2018 г., постановено по гр.д.№ 26476/ 2016 г. на Софийски
районен съд, ГО, 61 състав, е отхвърлен като неоснователен предявеният от Я.С.Т.
/ЕГН **********/ срещу А.Д.Н. /ЕГН **********/ иск с правно основание чл.30 ЗН за намаляването на: 1/ дарение
на 1/4 идеална част от поземлен имот пл.№ 800, целият с площ от 2 458
кв.м., имот № 030012 по КВС на землището на Бояна, ЕКНМ 99184, общ. Витоша,
м.“Къси дол“, при съседи: ПИ № 030006, ПИ № 030013, ПИ № 000086, ПИ № 001088,
за което е съставен Нотариален акт № 187, т. I, peг.№ 5074, дело № 157/ 2001
г.; 2/ дарение на 1/4 идеална част
от поземлен имот пл.№ 795, целият с площ от 1 500 кв.м., находящ се в гр.
София, в.з.„Беловодски път“, имот № 24017 по КВС на землището на Бояна, ЕКНМ
99184, общ. Витоша, м.“Къси дол“, при съседи: ПИ № 000907, ПИ № 029011, за
което е съставен Нотариален акт № 188, т.I, peг.№ 5075, дело № 158/ 2001 г.; 3/ дарение на 1/4 идеална част от УПИ
V- 684, кв.6, по плана на гр. София, м.“Панорамен път- Специални нужди-
Беловодски път“, целият с площ от 805 кв.м., при съседи: тупик, ПИ пл.№ 8, ПИ
пл.№ 9, ПИ пл.№ 11, попадащи в
парцел ІІ, отреден за специални нужди, за което е съставен Нотариален акт №
189, т.I, рег.№ 5076, дело № 159/ 2001 г.; 4/
дарение на ПИ, представляващ имот 30012 по КВС на землището на Бояна, ЕКНМ
99184, общ. Витоша, гр. София, м.“Редки рид“, с площ от 1 500 кв.м., при
съседи: ПИ 029009, ПИ 030006, ПИ № 029011, за което е съставен Нотариален акт №
190, т.I, peг.№ 5077, дело № 160/ 2001 г.; 5/
дарение на ПИ пл.№ 695, целият с площ от 1 620 кв.м., кв.6 по плана на
гр. София, м.„Панорамен път- Специални нужди- Беловодски път“, при съседи:
улица, ПИ пл.№ 8, попадащ в парцел II, отреден за нужди на МВР, ПИ пл.№ 256,
ПИ, представляващ парцел VI- 683, ПИ, представляващ парцел I- 84, за което е
съставен Нотариален акт № 191, т.I, peг.№ 5078, дело № 161/ 2001 г.; и 6/ дарение на ПИ пл.№ 721, кв.6, м. “Панорамен
път- Специални нужди- Беловодски път“, целият с площ от 690 кв.м., при съседи:
улица, ПИ пл.№ 7, УПИ III- 647, ПИ пл.№ 673, ПИ пл.№ 9, ПИ пл.№ 695, за което съставен Нотариален
акт № 147, т.I, peг.№ 2933, дело № 107/ 2004 г., и на основание чл.78,
ал.3 ГПК ищецът Я.Т. е осъден да заплати на ответника А.Н. сумата
4 794.20 лв.- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от Я.С.Т. /ищец по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за намаляване на горепосочените дарствени
разпореждания на основание чл.30 вр. чл.29, ал.1 ЗН, до размера, необходим за
възстановяване накърнената запазена част на ищеца от наследството на С.И.Т.
/починал 2007 г./, с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна А.Д.Н. /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС
решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за
въззивното производство.
Предявен е иск с
правно основание чл.30, ал.1 от Закона за наследството.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявения от Я.Т. конститутивен иск по чл.30, ал.1 ЗН като
неоснователен, поради погасяването му по давност- чл.272 ГПК.
За
да постанови обжалваното отхвърлително решение, първо-инстанционният съд е
приел, че предявеният от Я.Т. иск с правно основание чл.30 ЗН е погасен по
давност, поради изтичане на общия 5- годишен давностен срок по чл.110 ГПК преди
подаване на исковата молба по делото. Този извод на СРС, по преценка на
въззивния съд, е правилен.
Погасителната
давност е период от време, през който носителят на правото бездейства.
Давностните срокове като период от време се определят с начален и краен момент,
те са установени от закона, който определя началният им момент. Началото на
давностния срок- според чл.114 ЗЗД, е свързано с изискуемост на вземането, а
когато се упражнява потестативното право по чл.30 ЗН да се иска намаляване на
извършени от наследодател дарствени разпореждания, накърняващи запазената част
на наследник от кръга на наследниците по чл.29 ЗН, началото на давностния срок
е датата на откриване на наследството, в какъвто смисъл е даденото в ППВС № 7/
1973 г. разрешение, което към настоящия момент не е изгубило сила /в този
смисъл: Решение № 858 от 28.10.1999 г. по гр.д.№ 187/ 1999 г. на ВКС, I ГО; Решение № 1042 от 19.12.2008 г. по гр.д.№ 3599/ 2007 г. на
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 4712/ 2018 г.-
СГС, ГК, ІV- Е с-в
ВКС, ГК, І ГО; Решение № 868 от 20.07.2011 г.
по гр.д.№ 1685/ 2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; Решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр.д.№
1538/ 2010 г. на ВКС, ГК, І ГО; Решение № 106 от 8.01.2015 г. по гр.д.№ 2654/
2014 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; Решение № 87 от 15.07.2016 г. по гр.д.№ 4451/ 2015
г. на ВКС, ГК, І ГО, и др./ и в относимата към настоящия съдебен спор част-
т.3, б.“г“, представлява задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280,
ал.1, т.1 ГПК, която следва да бъде съобразявана от съдилищата. Съгласно т.3,
б.“г“ от ППВС № 7/ 1973 г., искът за намаляване на завещания и на дарения за
възстановяване на запазената част се погасява с общата петгодишна давност,
която за даренията започва да тече от откриване на наследството, а за
завещанията от момента, когато заветникът упражни своите права по завещанието. Тъй
като в закона не е посочено дали искът за възстановяване на запазена част се
погасява по давност, при липсата на специален срок следва да се приеме, че
искът за намаляване на завещания и на дарения се погасява с общата петгодишна
давност по чл.110 ЗЗД. Относно даренията правото да се иска намалението им,
когато с тях е накърнена запазена част на наследника, възниква от откриването
на наследството. Елемент на договора за дарение е приемането на подареното от
страна на надарения. От момента на приемането на дарението последният вече
упражнява правата си по договора. От друга страна, накърнението на запазената
част се определя в момента на откриване на наследството. Поради това и от този
момент започва течението на петгодишния давностен срок.
Ищецът
Я.С.Т. се явява законен наследник на С.И.Т.- негов баща, починал на 6.09.2007
г., и като такъв има право на запазена част от неговото наследство- съгласно
чл.28 и чл.29 ЗН, и съответно притежава материално- правна легитимация да
предяви иск по чл.30 ЗН.
Правилно
е прието в обжалваното първоинстанционно решение, че така предявеният
конститутивен иск е погасен по давност и като такъв подлежи на отхвърляне като
неоснователен, тъй като ищецът е пропуснал визирания по- горе 5- годишен
давностен срок по чл.110 ЗЗД, който е започнал да тече при откриване наследството
на С.И.Т. на 6.09.2007 г. /видно от приложеното към исковата молба удостоверение
за наследници, издадено на 4.10.2007 г./ и е изтекъл на 6.09.2012 г., т.е.
преди подаване на исковата молба по делото на 19.03.2014 г.
Ирелевантни
за приемане на горния извод са доводът на въззивника, че „до края на м. юли
2013 г. не знаел, че баща му С.Т. е оставил като наследство посочените в
цитираните шест нотариални акта имоти“, както и твърдението му, че „ответникът
го въвел в заблуждение“ относно това, че наследодателят- негов дядо „нямал
нищо“, тъй като искът за възстановяване на запазена част от наследство,
накърнена с дарение, се погасява с изтичането на петгодишен срок, считано от
откриване на наследството, а не от узнаване на дарението /в този смисъл Решение
№ 858 от 28.10.1999 г. по гр.д.№ 187/ 1999 г. на ВКС, I ГО/. Според посоченото
по- горе- по отношение на даренията, правото да се иска намалението им,
възниква от откриване на наследството, поради което и от този момент /откриване
на наследството/ започва да тече петгодишният давностен срок, в какъвто смисъл
са и разясненията, дадени в Постановление № 7/ 1973 г. на Пленума на ВС. Без правно
значение е и твърдението на въззивника, че не знаел за даренията, тъй като
актовете на разпореждане са извършени от наследодателя с нотариални актове,
нотариалните книги са публични и законът не свързва началния момент на
започване на петгодишната давност по чл.110 ЗЗД с момента на узнаване за
сделката, а с датата, на която е открито наследството. Същевременно, дори да се
приеме, че „ответникът е въвел ищеца в заблуждение“ относно липсата на
недвижимо имущество у наследодателя, то ищецът е могъл да извърши справка в
имотния регистър, който е публичен, и сам да установи наличието или липсата на
нотариални сделки, извършени с участието на наследодателя.
В
случая не са наведени от въззивника и доводи за изтичане на давностния срок по
чл.110 ЗЗД след подаване на исковата молба по делото, поради настъпило преди
това спиране или прекъсване на срока. Не се установява въз основа на
доказателствата по делото да е налице хипотеза, аналогична на изложената в
Решение № 87 от 15.07.2016 г. по гр.д.№ 4451/ 2015 г. на ВКС, ГК, І ГО, в което
е прието, че „когато наследството е открито към момент, в който титулярът на
правото по чл.30 ЗН е поставен под ограничено запрещение, дареният имот е бил в
режим на съпружеска имуществена общност, а дарители по договора са
наследодателят и попечителят, е осъществено основанието за спиране на
погасителната давност по чл.115, б."б." ЗЗД. Според изложеното в
мотивите на цитираното решение, с уредбата на основанията за спиране на
погасителната давност законодателят е съобразил, че срокът поражда правно
действие, само ако носителят на упражненото право може да упражни своето право
на иск, като зачитането на чл.46, ал.2, изр.1 ЗНА налага при иска по чл.30 ЗН
да се приложат по аналогия основанията по чл.115, ал.1, б."б." и
б."е" ЗЗД.
От
страна на въззивника /ищеца/ не са наведени доводи, че е било налице основание
от категорията на горепосочените, препятстващи го като носител на правото на
възстановяване на накърнена запазена част от откритото на 6.09.2007 г.
наследство фактически да упражни правото си на иск по чл.30 ЗН в 5- годишен
срок, считано от откриването му. Обстоятелството, че „ответникът го въвел в
заблуждение“ относно това, че наследодателят- негов дядо „нямал нищо“, освен,
че не би могло да послужи за основание за спиране или прекъсване на давностния
срок /липсва каквато и да било аналогия с горепосочената хипотеза/, не е
подкрепено с каквито и да било доказателства от страна на ищеца.
Предвид
горното, при събраните в процеса доказателства въззивният съд намира, че искът по
чл.30, ал.1 ЗН за намаляване на процесните шест дарствени разпореждания до
размера, необходим за възстановяване/ допълване накърнената запазена част на
ищеца Я.Т. от наследството на неговия баща С.Т. /починал на 6.09.2007 г./, е
предявен след изтичане на предвидения в чл.110 ЗЗД 5- годишен давностен срок.
Поради това и потестативното право на ищеца да претендира намаляване на
даренията е погасено, съответно искът му по чл.30 ЗН като погасен по давност се
явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 4712/ 2018 г.-
СГС, ГК, ІV- Е с-в
При
тези съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи за
неоснователност на иска, поради погасяването му по давност, обжалваното
първоинстанционно решение, което е правилно, следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемата
страна сумата 2 500 лв.- разноски за платено адвокатско възнаграждение, чийто
размер не следва да бъде редуциран по възражението за прекомерност по чл.78,
ал.5 ГПК, заявено при приключване на устните състезания по делото, тъй като не
надвишава предвидения в чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, минимален размер на адвокатското
възнаграждение.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 5.02.2018
г., постановено по гр. дело № 26476/ 2016 г. на Софийски районен съд, ГО, 61
състав.
ОСЪЖДА Я.С.Т. /ЕГН **********/
да заплати на А.Д.Н. /ЕГН **********/
сумата 2 500 лв. /две хиляди и
петстотин лева/- разноски за
въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.