Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 01.08.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в
публично съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
НЕДЕЛИНА
СИМОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 5430 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение от 18.01.2018г. на СРС, І ГО, 29 състав по гр.д.№ 35822/2017г. ,,Т.“ ЕООД е осъдено да заплати
на Ю.Б. К.на основание чл. 49 ЗЗД сума в размер на 2500 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от изразите: „Лакей на
П.“ съди Б. в частния съд на олигархията, „Ю. К.– лакеят на медийният олигарх И.
П. заведе иск за клевета срещу евродепутата Н. Б. във ведомствения на
олигархическата им групировка Софийски градски съд. Самият Б. съобщи за атаката
от служителя на разградския олигарх К., който усърдно изпълнява поръчките на
своя господар“, публикувана в брой 4277/09.05.2017г. на вестник ,,Телеграф” ,
издаван от „Т.“ ЕООД, ведно със законната лихва върху сумата от 01.06.2017г.- датата
на предявяване на иска, до окончателното й изплащане. С решението ,,Т.“ ЕООД е осъдено да заплати на
Ю.Б. К.на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 550 лв.-направени разноски по
делото.
В срока по чл. 259, ал.1 ГПК решението е
обжалвано с въззивна жалба от ответника „Т.М.“ ЕООД /с предишно наименование ,,Т.“
ЕООД, съгласно допуснато във въззивното производство уточнение/, с оплаквания
за неправилност и необоснованост. Поддържа се, че не са налице обидни изрази за
ищеца в процесната публикация, а публикаваните факти са верни. Сочи, че
подчиненоно положение на К. спрямо П. е обективен факт, а думата „лакей“ и
изразите „лакей на П.“ и „лакеят на медийния олигарх“ също се отнасят вярно към
ищеца. Твърди, че в практиката на ВКС думата „олигарх“ не е обидна, а
тълкуването в мотивите на атакуваното решение на думата „лакей“ съгласно
тълковния речник на българския книжовен език е неправилно. Твърди, че
разпитаният по делото свидетел дава показания за 2016г., а процесната
публикация е от 2017г., поради което по делото не са доказани твърдените
неимуществени вреди. Сочи, че публикуваните процесни изрази представляват
оценка спрямо ищеца, изложена в журналистически материал, който не подлежи на
ограничения съгласно чл. 39, ал.1 от КРБ. Твърди, че ищецът като публична
личност, в качеството му на изпълнителен директор на холдинговата структура „А.Ф.Х.“
и член на Национална контролна комисия на Движения „Да, България“, е обект на
засилен интерес на медиите и следва да търпи допустима критика в по-широки
граници. Сочи, че изявлението на Н. Б. относно К.е намерило отражение в много
медийни публикации от датите 08.05.2017г. и 09.05.2017г., а процесният материал
възпроизвежда изявление на евродепутата Н. Б.. Поддържа, че е налице друго
съдебно производство относно идентична статия във вестни Монитор, с напълно идентични изрази, за които ищецът е
завел дело, въпреки множеството други публикации, поради което било налице
тенденциозно поведение на ищеца за осъждане на ответника, без да са налице
вреди. Жалбоподателят моли съда да отмени решението и да постанови друго, с
което да отхвърли предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД като
неоснователен и недоказан. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Ю.Б. К.оспорва
въззивната жалба като неоснователна, по подробно изложени в писмен отговор съображения.
Моли съда да я остави без уважение, респ. да потвърди като правилно и
законосъобразно първоинстанционното решение, с присъждане на разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба, с която е сезиран
настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите във въззивната жалба,
следва да се отбележи следното:
За
ангажиране на отговорността на ответника
по чл. 49 ЗЗД, е необходимо ищецът да докаже главно и пълно вреди, протИ.правен
резултат, авторство на протИ.правния резултат (т.е конкретно поведение в
причинна връзка с протИ.правния резултат), причинна връзка между вредите и протИ.правния
резултат, както и възлагане на работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД (натоварване с
извършване на действия, които спадат към бластта, в която възлагащият работата
осъществява някаква собствена деятелност) и причиняване на вредата при или по
повод на възложената работа. Вината на прекия причинител се предполага до
доказване на противното – чл. 45, ал.2 ЗЗД.
В
случая са посочени конкретни изрази, публикувани в печатно издание, собственост
и издавано от ответника, които са достигнали до знанието на ищеца и от
възприятието на които същият се е
обидил. Сочи се още тези изрази да са клеветнически и в резултат от
разпространяването им, както и в резултат от обидата, ищецът да е понесъл
неимуществени вреди, изразяващи се в засягане на честта, достойнството и
доброто му име и се иска тези вреди да бъдат обезщетени парично. Ищецът цели да се обезщетят вредите,
изразяващи се в засягане на личния му и професионален авторитет, честта и
достойнството, доброто му име, които е претърпял вследствие на обидата от
използваните и цитирани в исковата молба изрази и на разгласяването им , като
неверни обстоятелства, пред трети лица.
Обидата предпоставя казване или
извършване от страна на определено конкретно лице на нещо унизително за честта
или достойнството на другиго в негово присъствие или опосредено – чрез съобщаване на друго лице, посредством което
те да достигнат до засегнатия. По делото е безспорно, че в публикацията в бр.
4277/09.05.2017г. на в. Телеграф, на стр. 2, издание на ответното дружество, са
вписани изразите, които ищецът е възприел като обидни. От значение е изразите
да имат характера на изявления, унизителни за честта и достойнството на лицето.
Следва да се касае за унизителни епитети, отразяващи отрицателни качества,
ругателни думи и изрази или унизителни разсъждения за качествата на ищеца.
Следните
изрази, въведени като основание на иска, са употребени относно ищеца и имат
такъв характер: „ лакей на П.….”; „Ю.К.
– лакеят на медийният олигарх И. П.”. За така посочените, по естеството си
обидни изрази, без правно значение се явява истинността им, доколкото при обидата ( за разлика от
клеветата) се касае за отрицателна оценка, респ. лично мнение за определен
човек. Единственото, което е достатъчно в тези случаи, е казаното да съдържа
нещо унизително, каквото настоящият състав намира, че е налице в цитираните
изрази. Изцяло неоснователни са доводите в жалбата в тази връзка, че същите не
са обидни, че са верни и не следва да се ангажира гаранционно-обезпечителната
отговорност на въззивника – ответник за разпространяването им. Свободата на
словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се
засягат други конституционни ценности - каквито са доброто име и правата на
другите граждани. Следователно въпросът за баланса при упражняването на
конституционно гарантираните права може да бъде решен след конкретна преценка
на всеки случай. Прокламираната в чл. 40, ал. 1 от Конституцията свободата на
печата и другите средства за масова информация е свързана с правото на
личността и на социалната общност да бъдат информирани, по въпроси, които
представляват интерес. В нейното съдържание не се включва предоставена
възможност за разпространяване на неверни данни, засягащи лични граждански и
човешки права и не предпоставя налагане на негативен подтекст (в този смисъл Решение № 404 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 907/2009
г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Независимо от това, дали се касае за лични оценки на автора на статията или за
предадена информация по сведения на трето лице, авторът на статията,
респективно възложителят на неговата работа, носи отговорност за установяване
достоверността на изложената в статията информация. На прогласената с чл. 40,
ал. 1 КРБ свобода на печата кореспондира отговорността на издателя на печатно
издание да предоставя на обществото вярна информация, поради което издателят не
може да се освободи от отговорност за съдържащите се в печатното произведение
неверни, обидни или клеветнически твърдения единствено като посочи, че предава
думите на трето лице, без да докаже, че е положил дължимата грижа да установи
тяхната достоверност, или като обосновава верността на публикации в печатно
издание с поведение на друго лице. По аргумент от чл. 147, ал. 2 НК, изложените
твърдения нямат клеветнически характер единствено ако са верни. При анализ на
заглавието на статията – „Лакей на П. съди Б. в частния съд на олигархията“, с
употребените в текста изрази – „лакей на медийния олигарх“, „във ведомствената
им олигархическа групировка“, следва, че внушението е изцяло с негативен
подтекст.
Неоснователни
са оплакванията в жалбата, че в процесната публикация са възпроизведени
изявления на Н. Б., по гореизложените съображения, а такива обстоятелства – за
използвани изрази от трето лице, не са установени по делото.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че ищецът следва да търпи по-широк обхват на
критика в медиите, с оглед факта, че е публична личност, съгласно изложеното
по-горе за баланса при упражняване свободата на словото в медиите.
По
делото са доказани настъпили неимуществени вреди със събраните гласни
доказателства, като оплакванията в жалбата в тази връзка също са неоснователни.
Без значение за изхода на спора е дали ищецът претендира вреди от същата
публикация срещу друг издател, а дали претендираните по настоящото дело вреди
са доказани срещу сочения ответник. Отделно, твърденията в жалбата за наличие
на други публикации са изцяло недоказани. Неоснователно е оплакването в жалбата
досежно посочената година на публикация от свидетеля И., тъй като същият е
заявил, че не е сигурен за периода, за който свидетелства, впоследствие е
посочил лятото на същата, т.е. 2017г.
По размера на обезщетението: Съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД обезщетението
за неимуществени вреди се определя от съда по справедлИ.ст. Понятието
,,справедлИ.ст”
по смисъла на чл.
52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне размера на обезщетението /т.2 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г./. Такива
обстоятелства са вида и характера на увреждането, начина на извършването му, интензивността
и продължителността на претърпените болки и страдания, общовъзприетото понятие
за справедлИ.ст и общото икономическо състояние на обществото. Съгласно
постановената от ВКС практика /напр. решение № 253 от 29.01.2014г. на ВКС, ІІІ
ГО по гр.д.№ 1251/2012г./,
при искове по чл.49 ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди от публикации,
съдържащи обидни или клеветнически твърдения, правнорелевантни обстоятелства за
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са въздействието на
протИ.правния акт на издателя върху здравето на ищеца, субективните му
негативни преживявания, отражението на протИ.правния акт върху социалната сфера
на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията на ищеца със семейството и
приятелите му, както и други подобни обстоятелства, видът на протИ.правния
акт-дали е клевета или обида, тежестта им с оглед общоприетите норми за етика и
морал. Като база за определяне на обезщетението служи още икономическият растеж
и стандарта на жИ.т в страната към датата на деликта. СправедлИ. по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение,
означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички
понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства -
емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само
отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен
период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви
в здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните
неимуществени вреди.
Въззивният
съд намира, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение в пълния претендиран
размер на сумата от 2500 лв. отговаря на изискването на чл.52 ЗЗД за репариране
на вредите по справедлИ.ст. При определяне размера на това обезщетение съдът взе
предвид следните обстоятелства, релевантни в конкретиката на процесния случай, а
именно: характера
на протИ.правното деяние, изразяващо се в разпространяване на твърдения,
опозоряващи доброто име, честта и достойнството на ищеца К. и съдържащата се в
тях степен на позорност; обстоятелството,
че позорящите ищеца твърдения и обидата са изразени публично, чрез средство за
масова информация и са станали достояние на широк кръг лица; негативните емоционални
преживявания и дискомфорт на ищеца, установени с показанията на свидетеля И. - притеснения,
безпокойство за професионалния авторитет и чувството, че се е „сринал“
професионално, както и безпокойство за личния му авторитет, поради внушението
за участието му в олигархични и мафиотски групи; обществено-икономическите
условия в страната към момента на осъществяване на деликта.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния
съд с тези на първоинстанционния съд,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното с нея решение на СРС –потвърдено, като правилно и законосъобразно.
При този изход
на спора, на въззиваемия - ищец следва да се присъдят претендираните и доказани разноски за настоящата инстанция в размер на 450 лв. – уговорено
и заплатено по банков път адвокатско възнаграждение.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение
от 18.01.2018г. на СРС, І ГО, 29 състав, постановено по гр.д.№ 35822/2017г.
ОСЪЖДА
„Т.М.“ ЕООД / с предишно наименование „Т.“ ЕООД/, ЕИК *******да заплати на Ю.Б.К.,
ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 450 лв. – разноски за
въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.
3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
ПОТВЪРЖДАВА
решение
от 18.01.2018г. на СРС, І ГО, 29 състав, постановено по гр.д.№ 35822/2017г. ОСЪЖДА „Т.М.“ ЕООД / с предишно наименование „Т.“ ЕООД/, да заплати
на Ю.Б.К., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 450 лв. – разноски за
въззивното производство.