РЕШЕНИЕ
№ ………../ …………….2021г., гр.Варна.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ВАРНА, VII-ми касационен състав, в публично съдебно заседание на четвърти февруари 2021г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ДИМИТРОВА
ВАЛЕНТИН ПУШЕВСКИ
при участието на секретаря Светла Великова
и прокурора Силвиян
Иванов,
като разгледа докладваното от съдия М. Желязкова КНАХД № 2764/2020г.
по описа на съда, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл.285 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е по
касационна жалба на К.С.Р., чрез пълномощник - адв.М.К., против Решение №
1668/12.11.2020г., постановено по адм.дело № 2746/2019г. на Административен съд
- Варна, с което е отхвърлен предявения от лицето иск, против Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ /ГД „ИН“/ за присъждане на обезщетение в размер на
25 000 лв. за претърпени неимуществени вреди в периода от 06.12.2018г. до
07.05.2019г., в следствие противоправно бездействие на ответника, ведно със
законната лихва от завеждане на исковата молба - 01.10.2019г. до окончателното
изплащане на сумата.
В жалбата се мотивират отменителни основания по смисъла на чл.209, т.3 от АПК. По подробно изложени съображения се твърди, че съдът неправилно е ценил събраните по делото доказателства, поради което е достигнал до необоснован извод за липса на противоправно поведение на ответника, довело до причиняване на вреди. Изложени са съображения, че съдът не се е произнесъл дали бездействието по предоставяне на подходящи условия за изтърпяване на наказанието, не надвишава допустимия предел на търпимост, свързан с наложените ограничения при настаняване в пенитециарното заведение. На изложените основания се иска отмяната на съдебния акт и решаване на спора по същество.
В проведеното редовно заседание, касаторът лично /при условията на видеоконферентна връзка/ и чрез пълномощника си адв.К., не сочи нови доказателства, няма доказателствени искания и по същество поддържа доводите изложени в касационната жалба.
От ответната страна - ГД „ИН“ София, в депозирани по делото чрез процесуален представител ст.ю.к.С., писмен отговор и писмено становище, се излагат подробни съображения за неоснователност на касационната жалба и законосъобразност на оспореното първоинстанционно решение. Моли се оставяне на същото в сила. Претендира се присъждане на ю.к.възнаграждение.
Процесуалният представител на Окръжна прокуратура - Варна дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че обжалваното съдебно решение е правилно, постановено е при спазване на процесуалните правила. Съдът правилно е ценил събраните доказателства и е достигнал до обоснован извод за липса на нарушение оп чл.3 от ЗИНЗС и в този смисъл правилно е тълкувал и приложил материалния закон.
Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.211 ал.1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:
Пред първостепенния съд К.Р. е предявил срещу ГД „ИН“ иск с правно основание чл.284, ал. 1 от ЗИНЗС за заплащане на обезщетение в размер на 25 000 лв. за причинени неимуществени вреди /болки и страдания, изразяващи се в унижение, стрес, безсъние, главоболие и др./, понесени в периода от 06.12.2018г. до 07.05.2019г. в резултат на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, поради неосигуряване от администрацията и лишаването му от възможност сам да си осигури /поради запор на постъпващите по негова партида суми/, на материали и принадлежности /тоалетна хартия, четка, паста за зъби, самобръсначка, тоалетен сапун/, необходими за поддържане на санитарния хигиенен минимум; както и неосигуряване на възможност за телефонна връзка и поддържане на контакт с близки, роднини, и адвокати.
В оспореното решение първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с допустим иск. При анализа на събраните в хода на съдебното производство гласни и писмени доказателства, е достигнал до извода, че предявения от Р. иск за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди от нарушения на чл.З от ЗИНЗС, е неоснователен и го е отхвърлил. По делото не е имало спор по установената фактическа обстановка, а именно, че във връзка с наложен от съдия-изпълнител запор на постъпващите по партида на ищеца суми в Затвора Варна, същият не е имал възможност да закупи гореописаните продукти и вещи, с които може да се снабди единствено от лавката на затвора. Като неоснователна е била преценена молбата му до МП за отпускане на месечна издръжка за покриване на тези нужди, поради липса на предвидени такива средства в бюджета. Установено е, че на К.Р., в съответствие с изискванията на закона и в изпълнение на постановените от МП заповеди и по утвърден ред, са предоставяни хигиенни и почистващи препарати /сапун, веро и прах за пране/; безплатна храна, с химически и калориен състав, съответстващ на нормите; спални принадлежности; облекло; обувки и др.
Съдът е споделил становището на ищеца, че за лична хигиена не са достатъчни само сапун и перилен препарат, като същата в своя санитарен минимум изисква ползването поне на тоалетна хартия, паста и четка за зъби.
Посочил е обаче, че законът /в частност разпоредбите на чл.151 и чл.86 от ЗИНЗС/, не поставят задължение пред затворническата администрация да осигурява безплатно на лишените от свобода лица четка и паста за зъби, принадлежности за бръснене, тоалетен сапун и тоалетна хартия, както и безплатна фонокарта, в каквато насока са твърденията на ищеца. В нормата на чл.79 ал.3 от ППЗИНЗС са посочени случаите, при които на лишен от свобода може да се предостави безвъзмезден достъп до служебен телефон, но е отчел обстоятелството, че не се твърди и не са представени доказателства, да са били налице тези изключения и ищецът да правил искане, респ. да му е отказан безвъзмезден достъп до такъв.
В заключение, първоинстанционният съдът е приел, че в закона не е предвидено задължение на затворническата администрация да осигурява на лишените от свобода лица условия за поддържане на устна хигиена, включително и, чрез осигуряване на безплатни консумативи, нито е установено задължение на затворническата администрация да осигурява комуникация по телефонна връзка чрез предоставяне на затворниците на безплатни карти, като не следва чрез разширително тълкуване на разпоредбата да се извличат задължения на администрацията, каквито не са й вменени от закона.
На изложените основания е приел искът на Р. за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, за неоснователен и недоказан.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
Изложените от първоинстанционния съд мотиви са подробни и обосновани от събраните по делото доказателства, които са правилно ценени. Настоящият състав като касационна инстанция изцяло споделя същите, поради което и на основание чл.221 ал.1 изр.2 от АПК, не намира за необходимо да ги преповтаря.
В случая не е налице твърдяната от касационния жалбоподател неправилност на обжалваното решение, основана на нарушение на приложимия материален закон и необоснованост. Въз основа на събраните по делото доказателства в обжалваното решение е изведен правилния извод за неоснователност на предявения иск, при неустановяване на сочените в исковата молба обстоятелства, от които ищецът извежда причинени неимуществени вреди.
Съгласно разпоредбата на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3, който в своята ал.1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. Според чл.284, ал.5 от ЗИНЗС в случаите по ал.1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.
Анализът на описаната нормативна уредба налага извода, че законът забранява осъдените да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължава държавата да им осигури от една страна условия за изтърпяване на наложено им наказание, съобразени с уважението към човешкото достойнство, от друга - начинът и методът на изпълнение на наказанието да не ги подлага на страдание или трудности от степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и от трета - като се имат предвид практическите нужди на задържането, тяхното здравословно и физическо състояние да е изтърпявал наказание в неблагоприятни условия, рефлектиращи по посочения в исковата молба начин върху душевното му състояние.
В случая, предявеният иск се основава на твърдяно бездействие от страна на администрацията на ответника да подсигури /в натура или чрез предоставяне на средства/, или да даде възможност на ищеца сам да си осигури вещи за обикновено потребление и хигиена /тоалетна хартия, тоалетен сапун, самобръсначка, четка и паста за зъби, кафе, фонокарта и др./, които могат да се закупят единствено от лавката на затвора, със средства от личната партида на съответния лишен от свобода.
В съответствие с доказателствата по делото първоинстанционният съд е направил извод, че не е налице бездействие по отношение на релевираните от Р. обстоятелства, доколкото в закона липсва задължение на ответника за безвъзмездно осигуряване на посочените вещи за обикновено потребление и хигиена, като напротив - по делото е установено, че нормативно определените такива са предоставяни, в съответствие с утвърдения ред.
За да обоснове този извод, първоинстанционният съд е изяснил релевантните за исковата претенция факти, обсъдил е доказателствата, становищата на страните, свидетелските показания /като е посочил изрично кои не кредитира и защо/ и ги е отнесъл правилно към приложимата правна уредба.
Настоящата инстанция споделя този извод и счита, че по делото не се установява противоправно бездействие на затворническата администрация за процесния период. Допълнително намира за необходимо за посочи и това, че настаняването в затворническо заведение е свързано с определени ограничения, неудобства и негативни преживявания, като това е изрично регламентирано и е свързано с принудителното изолиране на лицата, извършили престъпления и защита на обществения ред. В конкретния случай не е налице противоречие с разпоредбата на чл.3 от КЗПЧ, доколкото тези ограничения и неудобства не надхвърлят прекомерно обичайните, свързани с изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“, така че да бъдат класифицирани като нечовешко и унизително отношение, причиняващи страдание и унижаващи достойнството, по смисъла на Конвенцията. Не е констатирано по делото, условията при които е пребивавал касатора, да са били различни за останалите или спрямо него да е налице тенденциознно поведение. Невъзможността ищецът да ползва за закупуване на посочените вещи средствата по своята лична партида не се дължи на виновно действие или бездействия на ответника. Наложеният на същите запор е в резултат на негово виновно поведение, във връзка с непогасени задължения, за събирането на които против него е образувано изпълнително дело. Неправилно същият счита средствата по тази сметка за несеквестируеми, доколкото същите не попадат сред тези, изрично посочени в разпоредбата на чл.444 от ГПК.
На ищеца са били предоставяни предвидените по закон препарати и вещи за лична хигиена от първа необходимост, а набавянето на останалите такива, посочени от него, не е вменено като задължение на ответника и на администрацията на затвора.
По делото липсват доказателства Р. да е искал от началника на затвора безвъзмезден достъп до телефон, при условията на чл.79 ал.3 от ППЗИНЗС и да му е отказан такъв.
В заключение следва да се посочи, че ограниченията и неудобствата, които е търпял ищецът през процесния период, в т.ч. и невъзможността да се възползва от правата си по чл.чл.84 ал.1 т.4 и т.5 от ЗИНЗС, са в резултат на негово поведение и пряко следствие от наказанието, наложено му с влязла в сила присъда, а не произлизат от незачитане на закона от страна на затворническата администрация. Както беше посочено и по-горе, същите не надхвърлят допустимия предел на търпимост, свързан с наложените ограничения при настаняване в пенитециарното заведение. Липсата на мотиви по този въпрос в първоинстанционното решение не съставлява съществено процесуално нарушение, обуславящо назоконосъобразност на оспореното решение само на това основание, предвид и правилността на крайния извод на съда.
С оглед на гореизложеното касационната инстанция намира, че обжалваното решение е правилно. Не са налице сочените в касационната жалба основания за отмяната му, поради което същото следва да бъде оставено в сила.
Независимо от изхода на спора, като неоснователно се преценява искането на ответника за присъждане на ю.к.възнаграждение. Както е посочил и първоинстанционният съд по аргумент от чл.286, ал.2, във вр. с ал.3 от ЗИНЗС, при пълно отхвърляне на иска, ищецът е задължен за направените от ответната страна разноски по производството, които обаче не включват адвокатски и/или юрисконсултски възнаграждения.Цитираните разпоредби от ЗИНЗС са специални и дерогират общото правило на чл.78, ал.3 от ГПК, респ. чл. 10 от ЗОДОВ. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска означава, че такова не се дължи.
Водим от изложеното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо АПК, VII-ми касационен състав на Административен съд-Варна
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1668/12.11.2020г., постановено по адм.дело № 2746/2019г. на Административен съд - Варна, с което е отхвърлен предявения от К.С.Р. иск против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за присъждане на обезщетение в размер на 25 000 лв. за претърпени неимуществени вреди в периода от 06.12.2018г. до 07.05.2019г., в следствие противоправно бездействие на ответника, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба - 01.10.2019г. до окончателното изплащане на сумата.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.