№ 5928
гр. София, 31.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Елена Иванова
Членове:Иванина Ив. Пъстракова
Петър Милев
при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова
като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело №
20231100503158 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 13 481 от 24.11.2022 г., постановено по гр.д.№ 5 958/2022 г. по описа на
СРС, ГО, 175 състав е признато за установено по искове с правно основание чл.439, ал.1
ГПК, предявени от Г. Ф. Г., И. Г. Ф., Ф. Ф. Ф. и Т. Ф. Ф., че ищците Г. Ф. Г., ЕГН **********,
И. Г. Ф., ЕГН **********, Ф. Ф. Ф., ЕГН ********** и Т. Ф. Ф., ЕГН ********** не дължат
на Д. В. Ф., ЕГН ********** поради погасяване по давност сумата от общо 2 400,00 лева,
представляваща разноски в съдебно производство, за която е издаден изпълнителен лист от
20.10.2016 г. по гр.д.№ 29 415/2009 г. по описа на СРС, 45 състав и е образувано
изпълнително дело № 1 720/2021 г. по описа на ЧСИ В.М., с рег.№ 860 в КЧСИ, която се
разпределя между ищците, както следва: Г. Ф. Г. не дължи сумата от 255,00 лева, И. Г. Ф. не
дължи сумата от 1 275,00 лева, Ф. Ф. Ф. не дължи сумата от 255,00 лева, Т. Ф. Ф. не дължи
сумата от 255,00 лева.
Със същия акт ответникът Д. В. Ф. е осъдена да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК
на ищцата И. Г. Ф. сумата 761,00 лева – разноски по делото, както и на всеки от ищците Г.
Ф. Г., Ф. Ф. Ф. и Т. Ф. Ф. суми от по 760,00 лева на всеки от тях – разноски по делото.
Срещу постановеното съдебно решение е постъпила въззивна жалба от ответницата Д.
В. Ф., с.Герман. Във въззивната жалба се поддържа, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, тъй като давността е прекъсвана на няколко пъти; че от събраната по
делото доказателствена съвкупност се установява по безспорен начин, че срещу ищците е
издаден изпълнителен лист за процесните суми в полза на ответницата – ищците са осъдени
да заплатят на ответницата процесната сума по силата на решение от 12.03.2012 г.,
постановено по в.гр.д.№ 16 833/2011 г. на СГС, с което е частично отменено
първоинстанционното решение от 18.07.2011 г. по гр.д.№ 29 415/2009 г. по описа на СРС, 45
състав и е образувано изпълнително дело, както и че годни да прекъснат давността
обстоятелства са признанието на вземането от длъжника съгласно чл.116, б.“а“ ЗЗД и
предприемането на действия по изпълнение съгласно чл.116, б.“в“ ЗЗД, вкл. и възлагането
на вземане за събиране, като такива обстоятелства са налице. Твърди се и че съставът на
СРС неправилно е намерил, че погасителната давност за процесното вземане е изтекла през
2018 г., поради което вземането е погасено по давност още преди датата на образуване на
1
изпълнителното дело.
Моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго, с
което да отхвърли предявените срещу жалбоподателя отрицателни установителни искове с
правно основание чл.439 ГПК. Не претендира присъждането на разноски по делото.
Инвокира възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на
насрещните страни.
Ответниците по жалбата – И. Г. Ф., Ф. Ф. Ф. и Т. Ф. Ф., с.Герман в подадения в срока
по чл.263, ал.1 ГПК отговор оспорват същата и наведените в нея твърдения. Релевират
съображения, че жалбата е бланкетна и само по себе си не съдържа възражение по
съществото на спора; че първоинстанционният съд правилно е приел началната дата на
погасителната давност и изтичането на петгодишния срок през 2018 г. – преди датата на
образуване на изпълнителното дело; че съгласно задължителната практика на ВКС
подаването на молба за издаване на изпълнителен лист не е сред обстоятелствата, посочени
в чл.116 ЗЗД, както и че въпреки дадените от съда указания по чл.146, ал.2 ГПК ответницата
не е навела твърдения и не е ангажирала доказателства за наличието на такива
обстоятелства.
Молят подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение и да се потвърди
постановеното от СРС решение. Заявяват искане за присъждане на разноски за въззивното
производство.
Ответникът по жалбата – Г. Ф. Г. в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подала отговор на
същата.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в
процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно
решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус
не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС.
След като прецени обстоятелствата по делото и събрания в производство пред СРС
доказателствен материал – поотделно и в неговата съвкупност, настоящият съдебен състав
напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована
основателността на предявените от ищците Г. Ф. Г., И. Г. Ф., Ф. Ф. Ф. и Т. Ф. Ф. искове с
правно основание чл.439, ал.1 ГПК в признатите размери, изведени при правилно
установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми,
поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение към същите във
връзка с наведените в жалбата доводи съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните
съображения:
Безспорно е в теорията и в константната съдебна практика, че като законно средство за
защита на длъжника по висящ изпълнителен процес с отрицателния установителен иск по
чл.439 ГПК се дава право на последния да установи, че изпълняемото право е отпаднало,
поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи
значение за неговото съществуване, като доказването им е в негова тежест. Съгласно
константната съдебна практика разпоредбата на чл.439 ГПК е аналогична на тази на чл.255
ГПК /отм./, като този иск изключва възможността при оспорване на изпълняемото право
длъжникът да противопоставя възражения, основаващи се на факти, преклудирани със
силата на пресъдено нещо. Искът е предоставен на длъжника за защита срещу материалната
незаконосъобразност на принудителното изпълнение и за неговото уважаване е необходимо
ищецът да докаже наличието на факти, които изключват, унищожават или погасяват
спорното материално право, каквито примерно са: плащане, прихващане, погасяване на
правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност и пр.
От приетите доказателства, касаещи изп.дело № 20218600401720 по описа на ЧСИ
В.М., рег.№ 860 на КЧСИ, е видно, че същото е образувано по молба на Д. В. Ф. на
20.12.2021 г. въз основа на изпълнителен лист от 20.10.2016 г., издаден на основание
решение от 12.03.2012 г., постановено по в.гр.д.№ 16 833/2011 г. на СГС, ІV-В състав във
2
връзка с решение № І-45-31 от 18.07.2011 г. по гр.д.№ 29 415/2009 г. по описа на СРС, 45
състав.
От цитираното решение на СГС е видно, че със същото частично е отменено
решение № І-45-31 от 18.07.2011 г. по гр.д.№ 29 415/2009 г. на СРС, 45 състав – в частта, в
която е разпределено ползването на дворно място в с.Герман, ул.******* на основание чл.32,
ал.2 ЗС и вместо това е отхвърлен предявеният от Ф. Г. Ф. и И. Г. Ф. срещу Д. В. Ф. иск на
посоченото правно основание относно ползването на посочения недвижим имот, като Ф. Г.
Ф. и И. Г. Ф. са осъдени да заплатят на Д. В. Ф. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 2
400,00 лева – разноски по делото.
Безспорно е в производството, че Ф. Г. Ф. е починал на 11.04.2021 г., като е оставил за
свои наследници по закон ищците: И. Г. Ф. - съпруга, Г. Ф. Г. – дъщеря, Ф. Ф. Ф. и Т. Ф. Ф. –
синове /препис-извлечение от акт за смърт и удостоверение за наследници от 21.04.2021 г. на
СО, район „Нови Искър“/.
По силата на общата разпоредба на чл.110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, какъвто е й даденият
казус. Ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е винаги
пет години съобразно предвиденото в чл.117, ал.2 ЗЗД. Съгласно нормативната уредба,
установена в чл.114, ал.1 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо, което в конкретния случай е моментът на влизане в сила на решението по в.гр.д.
№ 16 833/2011 г. на СГС, ІV-В състав. От приетото извлечение от електронния регистър на
СРС, неоспорено в процеса, се констатира, че гр.д.№ 29 415/2009 г. по описа на СРС, 45
състав е архивирано през 2013 г., към който момент въззивното решение е влязло в сила. С
оглед това обстоятелство петгодишният давностен срок относно присъдените с него
разноски в полза на жалбоподателката-ищца в общ размер на 2 400,00 лева е започнал да
тече най-късно на 31.12. 2013 г. и е изтекъл на 31.12.2018 г. – близо три години преди
образуване на производството по изп.дело № 20218600401720 по описа на ЧСИ В.М., рег.№
860 на КЧСИ.
До приключване на устните състезания в първоинстанционното производство
жалбоподателката-ищца Д. В. Ф. не е ангажирала никакви доказателства за спиране и/или
прекъсване по смисъла на чл.115 ЗЗД и чл.116 ЗЗД течението на петгодишната погасителна
давност относно процесното вземане.
Подаването на молба за издаване на изпълнителен лист по реда на чл.406 ГПК не
прекъсва теченето на погасителната давност. Производството по издаване на изпълнителен
лист, както е посочено в ТР № 5/2018 г. на ОСГТК, е „друго, различно от исковото
производство“, то няма характера на „съдебен процес относно вземането“ по смисъла на
чл.115, б."ж" ЗЗД и не е основание за спиране на давностния срок. То не е и „изпълнително
действие“ с ефект да прекъсне давността, съгласно чл.116, б."в" ЗЗД, тъй като се развива
преди изпълнителния процес и има за цел да подготви предприемането на принудително
изпълнение /в т.см. – т.10 и т.14 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело
№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Постановяваните в това производство съдебни актове не са
от естество да преклудират нито правото на защита на неудовлетворения кредитор срещу
неизправен длъжник, нито правото на защита на претендирания длъжник срещу привиден
кредитор.
Предприетите в хода на изпълнително дело № 20218600401720 по описа на ЧСИ
В.М., рег.№ 860 на КЧСИ изпълнителни действия срещу ищците са без правно значение, тъй
като може да се прекъсва само давност, която не е изтекла.
Наличието на кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на
разпоредбата на чл.439, ал.1 във връзка с ал.2 от ГПК – предвид установения новонастъпил
факт след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание – изтекла погасителна давност относно правото на
жалбоподателката да търси принудително осъществяване /изпълнение/ на процесното
вземане,
обуславя основателността на предявените отрицателни установителни искове на
разглежданото основание.
Поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на решаващия
състав на СРС относно изхода на спора, първоинстанционното решение като правилно
следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя не се дължат
разноски за въззивното производство. Такива следва да се присъдят на въззиваемите страни
И. Г. Ф., Ф. Ф. Ф. и Т. Ф. Ф. на основание чл.78, ал.3 ГПК в общ размер от 300,00 лева –
адвокатско възнаграждение.
3
Сумата е определена при условията на чл.78, ал.5 ГПК с оглед основателността на
своевременно наведеното от въззивника възражение за прекомерност. От пълномощника на
тези страни е осъществена една защита по делото чрез подаден един отговор с изложени
еднакви за тримата въззиваеми аргументи, при напълно идентични правопораждащи факти,
без осъществено представителство в открито съдебно заседание. При определянето на
размера на подлежащите на възстановяване разноски съдът съобрази и действителната
фактическа и правна сложност на делото, която в случая е незначителна.
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 13 481 от 24.11.2022 г., постановено по гр.д.№ 5
958/2022 г. по описа на СРС, ГО, 175 състав.
ОСЪЖДА Д. В. Ф., ЕГН **********, с адрес: с.Герман, ул.”*******, да ЗАПЛАТИ на
И. Г. Ф., ЕГН **********, Ф. Ф. Ф., ЕГН ********** и Т. Ф. Ф., ЕГН **********, всички с
адрес: с.Герман, ул.******* на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 300,00 лева /триста лева/ –
разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4