Р Е Ш Е Н И Е
№ ……………………….
…………………………….., В.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, Деветнадесети състав в открито съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета
година в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: МАРИЯНА БАХЧЕВАН
при секретар
Нина Атанасова и с участието на прокурор Александър
Атанасов от Варненска окръжна прокуратура,
изслуша докладваното от съдията административно
дело № 1722/2019г.
Производството
е по чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с
чл.1 от Закона за отговорност на
държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.
Образувано е по исковата
молба на М.К.Х. – П. чрез адв.Б.М., с която е предявен иск срещу Регионална
дирекция по горите – В. за обезщетение за имуществена вреда в размер на 400
лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение във връзка с производството по административно-наказателно
дело № 73/2019г. по описа на Районен съд – Д. ведно със законната лихва,
считано от датата на влизане в сила на решението до окончателното изплащане на
сумата. В хода на устните състезания подчертава, че ползването на правна помощ
и съдействие от адв. Б.М. в съдебното производство пред Д.кия районен съд по
повод обжалване на наказателно постановление №1136/12.12.2018г. на директора на
Регионална дирекция по горите – В. и заплатеното ѝ адвокатското възнаграждение е доказано по
безспорен начин, което обосновава основателността на исковата претенция.
Иска присъждане
на съдебни разноски за платено адвокатско възнаграждение за настоящото
производство.
Ответната
страна, посочена в исковата молба е Регионална дирекция по горите гр. В., в
писмен отговор с вх.№ 11014/10.07.2019г. намира искът за неоснователен и иска
да бъде отхвърлен. Смята, че отговорността за разноски не е отговорност за
вреди и за присъждането на разноските може да се произнесе само съдът, който
решава делото, тъй като те са последица от произнасянето му по предмета на
спора.
Представителят
на Варненска окръжна прокуратура смята, че исковата претенция е основателна и
следва да бъде уважена. Изтъква, че е налице класическа хипотеза на отменено по
съдебен ред незаконосъобразно наказателно постановление, поради което на
основание Тълкувателно решение №1 от 15.03.2017г. на ВАС следва да бъде
присъдено претендираното обезщетение във връзка с платеното от ищцата
адвокатско възнаграждение.
При проверката за
редовност и допустимост, съдът установи, че исковата молба е ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА.
От
приложените от ищеца и ответника
доказателства и тези събрани по делото, както и предвид изявленията на
страните и техните процесуални представители, ХІХ състав на Варненски
административен съд, намира за
установено следното от фактическа
страна:
Искът с правно основание чл. 1
ал.1 от ЗОДОВ за имуществена вреда, представляваща платено адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева във връзка с оспорване на наказателно
постановление №1136/12.12.2018г., издадено от директора на Регионална дирекция
по горите гр.В., отменено с решение №
134/10.04.2019г., постановено по НАХД №73/2019г. по описа на Д.кия районен съд
/ДРС/, влязло в законна сила на 15.05.2019г., поради необжалване.
Съгласно Тълкувателно постановление
№2/19.05.2015г. по тълкувателно дело №2/2014г. по описа на ВКС Общото събрание
на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, наказателното
постановление макар и да е правораздавателен, а не правоприлагащ акт се издава
в резултат на административна дейност на държавни или общински органи, поради
което искането за обезщетяване на
направени разноски в производството по обжалването му подлежи на разглеждане по
реда на чл.1 ал.1 от ЗОДОВ.
В хода на настоящото дело, съдът изиска НАХД № 73/2019г. на ДРС и установи, че в производството по
обжалване на процесното наказателно постановление, жалбоподателката в него М.К.Х. – П. /ищца в
разглежданото дело/ е представила
пълномощно и договор за правна помощ и
съдействие, сключен с адвокат Б.М., в
който е отразено плащането в брой на адвокатско възнаграждение в размер на 400
лева. Жалбата срещу наказателното постановление е подписана от адв. М., която е
осъществила и процесуално представителство в полза на М.Х.-П. в съдебното
заседание на 03.04.2019г., с което е изпълнила поетите отговорности по
пълномощното и договора.
По отношение основателността на претендираното обезщетение, съдът
излага следните съображения:
На
основание чл. 203, ал. 1 от
Глава единадесета на АПК, исковете за обезщетения за вреди, причинени на
граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или
бездействия на административни органи и длъжностни лица се разглеждат по реда
на тази глава. Съгласно чл.203, ал. 2 от АПК, за неуредените въпроси за
имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността
на държавата и общините за вреди. Според чл. 1 ЗОДОВ държавата и общините
отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се
разглеждат по реда установен в АПК. От цитираната разпоредба
следва: за да възникне
право на иск за обезщетение е необходимо да са налице няколко кумулативни
предпоставки, от една страна – вреда, която може да бъде имуществена или неимуществена; незаконосъобразен
акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или
общината, при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието и настъпилата вреда.
Отмененото наказателно постановление само по себе си не е достатъчно условие за
ангажиране на отговорност по чл.1 от ЗОДОВ. Законът не презюмира настъпването
на вреди като последица само поради
факта на отмяна на даден електронен фиш или наказателно
постановление, в този смисъл е и практиката на Върховния административен съд:
решение №2719/25.02.2014г. по административно дело №5729/2013г., решение
№4390/31.03.2014г. по административно дело №7731/2013г., решение
№8343/19.06.2014г. по административно дело №11204/2013г. В тежест на ищцата е
да докаже, че тези вреди са причинени при или по повод изпълнението на административна
дейност на държавни или общински органи.
Представеният договор за правна защита и съдействие е частен
документ, който съдържа изгодни за ищеца обстоятелства, поради което не се ползва
с материална доказателствена сила, но не е бил оспорен от ответника нито
във въззивното производство, нито
в настоящото дело. В самият договор изрично е посочено, че договореното
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева е било платено към момента на
сключването му. Въззивната жалба е била подадена чрез адв. М., която е
осъществила и процесуално представителство в хода на производството пред
Районен съд – Д., т.е. осъществена е договорената правна защита и съдействие.
Настъпилата имуществена вреда е във връзка с платено адвокатско възнаграждение
заради обжалване на наказателно постановление, отменено от съда като незаконосъобразно
с влязло в сила решение, което се ползва със сила на присъдено нещо.
Действително, според проф. Ж. Ст. разноските не са
вреда и задължението за тяхното плащане не е отговорност за вреди, защото
обхваща само направените разноски. /виж Ст. Ж., Българско гражданско
процесуално право, 1979г., С. Наука и изкуство, стр. 350/. За сравнение, в
понятието вреди се включват претърпени загуби и пропуснати ползи, по смисъла на
чл.82 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/.
В „Българско гражданско процесуално право”, Пето допълнено и
преработено издание 1994г. на Университетско издателство „Свети Климент
Охридски”, стр.344, §77 „Отговорност за разноските по делото”, проф. д-р Ж. Ст. казва: „Отговорността
за разноските е гражданско облигационно правоотношение. То произтича от
процесуален закон и е уредено от него. Фактическият състав, от който се
поражда, включва: а/ неоснователно предизвикан правен спор; б/ разноски,
причинени от воденето на дело по повод на този спор; в/ съдебно решение, което
потвърждава правното твърдение на претендиращия за разноски и отхвърля правното
твърдение на отговарящия за разноски. Вина за предизвикване на делото не е
нужна /обратно: 119-56-ОСГК, СбП 195/. Страната, срещу която е постановено
решението, носи отговорност за разноски даже и да е положила най-голяма грижа
да издири действителното правно положение, преди да предизвика делото. Отговорността за разноски е
обективна, невиновна отговорност. Тя не е отговорност за вреди, защото обхваща
само направените разноски /обратно: 119-56-ОСГК, СбП 195/. Върху идеята за
отговорност за вреди е изградена отговорността при злоупотреба с процесуални
правомощия и отговорността по чл.65, защото и двете отговорности предпоставят
вина: винаги умишлена при чл.3 /§14 ІІ4/; умишлена или небрежна при чл.65 /виж
т.ІІІ/. Отговорността за разноски може
да се осъществи само по висящ процес, но не и с отделен иск /576-89-ІІ, Б 89
ХІІ 22/.”.
Становището на проф. Ст. се поддържаше от немалка част от съдиите
до постановяване на Тълкувателно решение №1/15.03.2017г. по тълкувателно
дело №2/2016г. на Върховният административен съд, според което при предявени пред административните
съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от
незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от Закона за отговорност
на държавата и общините за вреди.
Поради изложеното, ищцата
доказа по категоричен и безспорен начин настъпила имуществена
вреда, която е
пряка и непосредствена последица от упълномощаването на адвокат, който я
е представлявал и защитавал в цитираното съдебно производство пред Районен съд
гр.Д.. С оглед на изложеното, исковата ѝ претенция се явява основателна и
доказана и като такава следва да бъде уважена.
Предвид
изхода на делото, ищцата има право да
ѝ бъдат присъдени и сторените в това съдебно производство разноски, представляващи: платено адвокатско
възнаграждение в размер на 350 лева, съгласно приложеното адвокатско пълномощно
в полза на адв. Б.М. и държавна такса в размер на 10 лева. Видно е, че
исковата молба е съставена от адв. М., която е представлявала ищцата в
откритото съдебно заседание, т.е.
осъществена е от нея договорената правна
защита и съдействие.
Съгласно чл.7 от ЗОДОВ искът за обезщетение се предявява срещу органите по чл.1 ал.1 от същия
закон, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени
вредите. В случая, това е Регионална дирекция по горите гр.В., която обаче не е
юридическо лице, а такова е Изпълнителна агенция по горите, съгласно чл.2 ал.1
от Устройствения правилник на Изпълнителна агенция по горите, поради което на
основание чл.205 от АПК, именно Изпълнителната агенция по горите следва да бъде
осъдена за изплащане на претендираното обезщетение.
Водим от
изложеното и на основание чл.172 ал.2 от АПК във връзка с чл.203 ал.1 от АПК
във връзка с чл.1 ал.1 от ЗОДОВ и
на основание чл.143 ал.1 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция по горите
да заплати на М.К.Х. – П. с ЕГН ********** обезщетение в размер на 400 /четиристотин/ лева
за имуществена вреда, представляваща платено адвокатско възнаграждение по НАХД
№ 73/2019г. по описа на Д.кия районен
съд ведно със законната
лихва, считано от датата на влизане в сила на решението до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция по горите
да заплати на М.К.Х. – П. с ЕГН ********** съдебни разноски в общ размер от 360
/триста и шестдесет/ лева.
Решението
може да се оспори пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
получаването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: