№ 3980
гр. София, 28.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ
при участието на секретаря СИМОНА СВ. ЦВЕТКОВА
като разгледа докладваното от АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ Гражданско дело
№ 20211110145513 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по подадена от Ю.Д.Б., искова молба
срещу /фирма/, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224 КТ, чл.221 ал.1 във вр. с чл. 327, ал. 1, т. 2
КТ за заплащане на следните суми: сумата от 3078,00лв., представляваща сбор от
неплатени трудови възнаграждения за периода от м.02.2020 г. до м.08.2020 г. /за всеки
пълен месец, а именно: март – август, вкл. по 473 лева и 240 лева за месец февруари/,
ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателно
плащане на сумата; 340,00лв., представляваща дължимо обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 2020г. - 11 дни, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателно плащане на сумата; 610,00лв.,
представляваща дължимо обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 221, ал.1 КТ,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателно
плащане на сумата.
Предявен е насрещен иск с правно основание чл. 207, ал.1, т.2 КТ с искане да се
постанови решение, с което ответникът по насрещния иск да бъде осъден да заплати на
/фирма/ 3 206,36 лв., представляваща невъзстановени служебни аванси, ведно със
законната лихва от дата на подаване на насрещната искова молба до окончателно
изплащане на сумата.
Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че по
силата на безсрочен трудов договор № 015 от 13.02.2020 г. е работил при ответника на
длъжност „шофьор, товарен автомобил (международни превози)“ с основно трудово
възнаграждение в размер на 610,00 лева. Твърди, че работодателят не е заплатил нито
едно трудово възнаграждение, като по подаден от негова страна сигнал била направена
и проверка от Инспекцията по труда, при която проверка от страна на ответника били
представени подписани ведомости за получено трудово възнаграждение. Поддържа, че
подписите, положени в посочените ведомости не са негови, както и че не е получавал
трудово възнаграждение от ответника. С оглед изложеното на 01.09.2020 г. прекратил
трудовото си правоотношение на основание чл. 327, ал.1 т.2 КТ. Твърди, че за да не
плаща обезщетение ответникът много след това е изготвил и изпратил по електронен
път заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1,
1
т. 1 КТ. Сочи, че никога не е подавал молба за напускане, нито е подписвал
споразумение на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ, поради което счита, че заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение е нищожна, поради липса на взаимно
съгласие. Поддържа, че при прекратяване на правоотношението не е заплатено
обезщетение за 11 дни неизползван платен годишен отпуск, както и обезщетение за
неспазено предизвестие на основание чл. 221, ал.1 КТ. Моли съда да уважи
предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, с
който се оспорват предявените искови претенции. Оспорва трудовото правоотношение
да е прекратено на соченото от ищеца основание – чл.327, ал.1, т.2 КТ, поради което и
претенцията за обезщетение по чл. 221, ал.1 КТ се оспорва като изцяло неоснователна.
Оспорва се и твърдението, че претендираните трудови възнаграждения не са заплатени,
като в тази връзка се поддържа, че е извършена проверка от Инспекцията по труда,
която не е констатирала нарушения.
Предявен е насрещен иск, като ищецът по насрещния иск извежда съдебно
предявените си субективни права при твърдения, че страните в настоящото
производство се намирали в трудово правоотношение по силата на сключен трудов
договор № 015/13.02.2020 г. Сочи, че ответникът по насрещния иск за периода от
24.04.2020 г. до 19.06.2021 г. е получил под формата на служебни аванси следните
суми на следните дати: 600лв. + 305 евро – 28.04.2020 г.; 300 евро – 05.05.2020 г.;
400лв. + 203 евро – 23.05.2020 г.; 300 евро – 26.05.2020 г.; 40 евро – 01.06.2020 г.; 350
евро – 05.06.2020 г.; 950 евро – 13.06.2020 г.; 300 лв. + 2000 евро – 19.06.2020 г.
Поддържа, че служебните аванси са били предоставени за заплащане на разходи за
гориво и пътни такси по време на командировки в чужбина при управление на товарен
автомобил с рег. № СА 4282 НВ и осъществяване на товарни автомобилни превози по
шосе в международно съобщение. Твърди, че всяка от сумите на получените служебни
аванси е следвало да бъде отчетена до началото на следващия курс (международен
автомобилен превоз на товари) и съответното последващо командироване за
извършването на превоза от територията на България, в частност от адреса по
седалището на работодателя в следните срокове:
- 600,00лв. + 305,00 евро до 05.05.2020г., невъзстановена сума – 41,00 евро
с левова равностойност 80,19лв.;
- 300,00 евро до 23.05.2020г., невъзстановена сума – 30,00 евро с левова
равностойност 58,67лв.;
- 400,00лв. + 203,00 евро до 26.05.2020г., невъзстановена сума – 100,00
евро с левова равностойност 195,58лв.;
- 300,00 евро до 01.06.2020г., невъзстановена сума – 27,00 евро с левова
равностойност 52,81лв.;
- 40,00 евро до 05.06.2020г., невъзстановена сума – 18,00 евро с левова
равностойност 35,20лв.;
- 350,00 евро до 13.06.2020г., невъзстановена сума – 40,00 евро (от които
18,00 евро остатък от предния курс) с левова равностойност 78,23лв.;
- 950,00 евро до 19.06.2020 г., невъзстановена сума – 73,00 евро (от които
13,00 евро остатък от предния курс) с левова равностойност 142,78лв.;
- 300,00лв. + 2000,00 евро до 14.07.2020г., невъзстановена сума – 1157,00
евро с левова равностойност 2262,90лв. + 300,00лв. – общо 2562,90лв.;
Според ищеца по насрещния иск общият размер на дължимите и невъзстановени
суми възлиза на 3 206,36 лв. Моли съда да уважи предявения иск, като претендира и
законна лихва от датата на депозиране на исковата молба. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба,
с който предявения иск се оспорва като неоснователен. Ответникът по насрещния иск
2
поддържа, че липсват каквито и да е данни за предоставяне на служебни аванси, също и
че изчисленията, посочени в табличен вид от страна на ищеца по насрещния иск, не
съответствали на отразеното в т.нар. „отчети“. Поддържа, че „служебните аванси“
включват не само разходи за гориво и такси, а също и дневни и квартирни пари и в тази
връзка твърди, че не дължи връщане на претендираните суми.
От страна на първоначалния ищец е депозирано и становище по повод
първоначалния отговор на исковата молба, с което се поддържа, че изявлението за
прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 327, ал.1, т.2 КТ е изпратено по
електронен път, но не може да се възстанови електронното писмо, поради което моли
съда да приеме, че изявлението за прекратяване на трудовия договор на соченото
основание е направено с предявяването на исковата молба или най-късно със
становището по отговора на исковата молба. Поддържа, че заповед № 001 от
01.09.2020 г. е нищожна, поради липса на съгласие от страна на работника за
прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, с оглед на което твърди, че
към момента на предявяване на исковата молба страните са се намирали в трудово
правоотношение.
Съдът, като съобрази становището на страните, материалите по делото и
закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са от Ю.Б. срещу /фирма/ обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224 КТ, чл.221 ал.1 във вр. с чл. 327, ал. 1, т. 2
КТ.
Ответното дружество е предявило насрещен иск с правно основание чл. 207,
ал.1, т.2 КТ
По исковите претенции с правно основание чл. 128, т. 2 КТ.
Съгласно материалноправната разпоредба на чл. 128, т. 2 КТ работодателят е
длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение за
извършената работа;
В тежест на ищеца е да докаже по делото, че за процесните месеци между
страните е било налично валидно трудово правоотношение, по силата на което е
престирал труд в полза на ответното дружество. На следващо място ищецът следва да
установи по делото и размера на дължимото му се трудово възнаграждение за
месеците, посочени в исковата молба.
В тежест на ответното дружество е да докаже плащане на претендираните от
ищеца трудови възнаграждения.
С доклада по делото, неоспорен от страните, съдът е обявил за безспорни и
ненуждаещи се от доказване следните факти и обстоятелства, а именно, че между
страните е сключен трудов договор № 015 от 13.02.2020 г., по силата на който през
исковия период ищецът е престирал труд при ответника на длъжност „шофьор“,
товарен автомобил /международни превози/, обстоятелство, което се установява и от
приложеното на л. 4 копие на Трудов договор № 015/13.02.2020г.
От заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ, което съдът кредитира
като пълно, мотивирано и изготвено от лице, притежаващо нужният опит и
професионална квалификация се установява, че нетният размер на дължимото се
трудово възнаграждение на ищеца за периода м.02.2020г. – м.08.2020г. е 3100.45лв.
Ответното дружество не доказа по делото плащане на процесното трудово
възнаграждение. В отговор на задача № 1 от заключението вещото лице е посочило, че
въпреки поискани от експерта документи за изготвяне на заключението от страна на
ответното дружество не са му предоставени ведомости за работна заплата, от които да
се установи плащане на дължимото се трудово възнаграждение. Тези обстоятелства,
бяха потвърдени от експерта и при изслушването му в проведеното на 15.04.2022г.
3
о.с.з., като вещото лице посочи изрично, че е осъществило контакт с ответното
дружество, но същото не му е предоставило необходимите документи за извършване
преценка дали е заплатено дължимото се трудово възнаграждение за исковия период.
По изложената аргументация доколкото исковата претенция е заявена за сумата
от 3078.00лв., а според заключението неизплатената част на трудовото възнаграждение
е в размер на 3100.45лв. и при съобразяване принципа на диспозитивното начало съдът
намира, че искът с правно основание чл. 128, т. 2 КТ се явява изцяло основателен.
По иска с правно основание чл.221 ал.1 във вр. с чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ.
В тежест на ищеца е да докаже, прекратяване на трудовото правоотношение
между страните на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, размера на брутното трудово
възнаграждение за последния пълен отработен месец, уговорен срок на предизвестие за
страните, както и размера на дължимото се обезщетение.
При установяване на горното в тежест на ответника е да установи в процеса
погасяването на дълга.
С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 2 ГПК, съдът указал изрично на
ищеца, че не сочи доказателства за твърденията си, че трудовото правоотношение е
прекратено на основание чл. 327, ал.1, т.2 КТ с едностранно изявление на 01.09.2020г.
С депозирано на 29.12.2021г. становище /л.52/ процесуалния представител на
ищеца сочи, че изявлението за прекратяване на трудовото правоотношение на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ е изпратено по електронен път, като доколкото ищецът
не може да възстанови електронното писмо, моли да се приеме, че известието за
прекратяване е отправено с исковата молба, алтернативно с процесното становище.
За да се прекрати договора на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ от работника, е
необходимо обективно да е налице забава в плащането на трудовото възнаграждение.
Законът не определя минимален срок на забавата, не изисква и вина на работодателя.
Във всички случаи, когато обективно е налице забава на задължението на работодателя
по чл. 128 КТ, работникът има право да прекрати трудовото правоотношение без
предизвестие като отправи до работодателя писмено едностранно изявление.
Прекратяване на трудовия договор без предизвестие настъпва от момента на
получаване на писменото изявление съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ. / в този смисъл
Решение № 266 от 5.06.2007 г. на ВКС по гр. д. № 1416/2004 г., ГК, II г. о. Решение №
59 от 16.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3418/2019 г., III г. о., ГК/.
Получаване на предизвестието от работодателя следва да бъде доказано по
безспорен начин, което означава, че в тежест на работника е да установи, че е довел до
знанието на работодателя волята си да прекрати трудовото правоотношение поради
това, че работодателят е забавил изплащането на трудовото възнаграждение или на
обезщетение по КТ или по общественото осигуряване, което може да стане само и
единствено по писмен начин / Решение № 193 от 29.06.2012 г. на ВКС по гр. д. №
559/2011 г., IV г. о., ГК/.
В процесния случай, въпреки дадените на ищеца указания по чл. 146, ал. 2 ГПК,
същият не ангажира доказателства, които да обуславят извода, че до ответното
дружество е отправено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Доколкото не се доказа единия от кумулативно
изискуемите елементи от фактическия състав на иска с правно основание чл. 221, ал. 1
КТ, а именно, че трудовото правоотношение е прекратено от ищеца на основание чл.
327, ал. 1, т. 2 КТ преди предявяване на иска, следва извода за неоснователност на
претенцията.
Неоснователни са доводите на ищеца, че изявлението за прекратяване на
трудовото правоотношение е отправено до ответника с исковата молба или с
становището от 29.12.2021г., доколкото за основателност на претенцията следва да се
4
установи валидно прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327,
ал. 1, т. 2 КТ преди датата на завеждане на исковата претенция.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.
Съгласно материалноправната разпоредба на чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване
на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата календарна година
пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за неизползвания
отпуск, отложен по реда на чл. 176, правото за който не е погасено по давност.
Както се установи по-горе в изложението ищецът не доказа, че трудовото
правоотношение между страните е прекратено законосъобразно на основание чл. 327,
ал. 1, т. 2 КТ.
Недоказано остана и твърдението на ответника, че е прекратил трудовото
правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ по взаимно съгласие на страните.
Фактическият състав на материалноправната разпоредба на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ
изисква всяка от страните по трудовото правоотношение да направи категорично
писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение. При отправено
предложение насрещната страна е длъжна в едноседмичен срок от получаването му да
вземе отношение по него и да уведоми другата страна дали го приема, а ако не
отговори в този срок се смята, че предложението не е прието. В момента на
съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на отговора на
писменото предложение за прекратяване, договорът се прекратява, а издаването на
последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие / в
този смисъл Решение № 1333 от 19.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 704/2005 г., III г. о.,
ГК, Решение № 15/19.01.2007г. на ВКС по гр.д. № 1069/2014г. и др. /.
Наличието на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно
съгласие и подписването на тази заповед от работника или служителя под текст, че е
връчена на съответната дата, не е писмено съгласие на двете страни за прекратяване на
трудовото правоотношение по смисъла на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ / Решение № 146 от
7.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 935/2012 г., IV г. о., ГК /. Отделно от изложеното
представеното на л. 5 копие на издадената от ответника Заповед № 001/01.09.2020г. не
съдържа подпис на работника/ищеца.
В настоящия процес от страна на ответното дружество не се доказа наличието на
елементите от фактическия състав на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, респективно недоказано
остана твърдението, че трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие.
В обобщение следва извода, че не се установи по делото трудовото
правоотношение между страните да е прекратено законосъобразно, като доколкото
една от предпоставките за присъждане на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ е именно
прекратяване на трудовото правоотношение, следва извода за неоснователност и на
претенцията с правно основание чл. 224 КТ.
По предявения от ответното дружество насрещен иск с правно основание
чл. 207, ал.1, т.2 КТ
В тежест на ищеца по насрещния иск е да докаже по делото пълно и главно
следните обстоятелства: наличието на трудово правоотношение между страните, по
сила на което на ответника по насрещния иск да е възложена отчетническа функция, а
именно – задължение за отчитане на получените служебни аванси, липси на парични
средства, както и техния размер.
При установяване на горните обстоятелства, в тежест на ответника е да обори
чрез провеждане на пълно обратно доказване презумпцията, че липсата е причинена от
него или по негова вина /Решение № 380/2009 г. ІІІ г. о. ВКС и Решение № 56/2010 г. ІІІ
5
г. о. ВКС/.
По делото се доказа първият елемент от фактически състав на предявения
насрещен иск, а именно, че между страните е сключен трудов договор № 015 от
13.02.2020 г., по силата на който ищецът е престирал труд при ответника на длъжност
„шофьор“, товарен автомобил /международни превози/, обстоятелство обявено за
безспорно и ненуждаещо се от доказване с доклада.
Ответното дружество – ищец по насрещния иск обаче не доказа, че по силата на
процесното трудово правоотношение са възложени отчетнически функции на Ю.Б., а
именно – задължение за отчитане на получените служебни аванси. За липса в пълен
размер, съгласно чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, отговаря спрямо работодателя работник или
служител, на когото по служба или като трудово задължение е възложено да събира,
съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности. Доказателствената
тежест за установяване на качеството на ответника по иска на материалноотговорно
лице е на работодателя. Релевантни са както доказателства за възложени по трудовото
правоотношение отчетнически задължения, така и доказателства за фактически
изпълняваната от работника или служителя работа /Решение № 1 от 31.01.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 158/2010 г., III г. о., ГК, Решение № 56 от 10.03.2010 г. на ВКС по гр. д.
№ 540/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 60 от 18.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 324/2009
г., III г. о., ГК /.
Съгласно практиката на ВКС при даването на служебен аванс се възлага работа
по разходване и отчитане на предоставените парични средства, поради което при
неотчитането им, ще е налице хипотезата на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ- работникът или
служителят ще отговаря при условията на пълна имуществена отговорност за липса,
като в тези случаи вината и неизпълнението се предполагат до доказване на
противното. Отчетнически функции по трудовото правоотношение могат да бъдат
възлагани не само с длъжностната характеристика, а да произтичат от естеството на
възложената трудова дейност (Решение № 63 от 23.06.2020 г. на ВКС по гр. д. №
4091/2019 г., III г. о., ГК, Решение № 15/20 г. на ВКС ІV ГО и Решение № 226/13 г. на
ВКС ІV ГО). В процесния случай по делото остана недоказано твърдението на ищеца
по насрещия иск, че е предоставил на Ю.Б. служебни аванси, респективно, че е налице
липса на парични средства, доколкото /фирма/ не доказа, че въобще такива са
предоставени на Б.. Обстоятелството, че сумата е получена от Б. не може да бъде
установено от приложените към отговора на исковата молба „отчети“, представляващи
изписан на ръка текст с неизвестен автор, доколкото липсват данни за лицето което ги е
съставило, липсва негов подпис, не са налични данни и за лицето, получило сумите,
нито пък получаването е потвърдено с полагането на подпис от ответника по
насрещния иск.
Отделно от изложеното видно от заключението на вещото лице по ССчЕ от
страна на /фирма/ не са предоставени изисканите от експерта официални счетоводни
документи, доказващи вземания и задължения относими за Ю.Б. – приходни/разходни
касови ордери за получени/възстановени суми, авансови отчети и други.
Гореизложената аргументация обуславя извода за неоснователност на
насрещната искова претенция с правно основание чл. 207, ал.1, т.2 КТ.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има право на
разноски за уважената искова претенция с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и
отхвърления насрещен иск, но по делото не са ангажирани доказателства за
извършването на такива, в частност за уговорено и заплатено адвокатско
възнаграждение. Приложено е единствено пълномощно в полза на адв. Р.В. л. 7 по
делото.
С оглед отхвърлената част на претенции, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
6
ответното дружество има правно на разноски, но такива в негова полза не следва да
бъдат присъждани, поради следните съображения: Сторените по делото разноски за
държавна такса в размер на 128.30лв. /платежно л. 38/ и внесен депозит за вещо лице,
са разноски извършени във връзка с насрещия иск, който е неоснователен, респективно
разноските остават за сметка на /фирма/. По делото не се доказа извършването на
разноски за адвокат с оглед предявените срещу /фирма/ искове, доколкото са
приложени две пълномощни л. 24 и л. 25, с които се упълномощава адв. А.В., но не е
приложен договор за правна защита и съдействие.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, /фирма/ следва да заплати по сметката на
Софийския районен съд държавна такса по исковата претенция с правно основание чл.
128, т. 2 КТ, която е в размер на 123.12лв.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:
/седалище и адрес на управление/ да заплати на Ю.Д.Б., ЕГН **********, с адрес:
/адрес/, на основание чл. 128, т. 2 КТ, сумата от 3078,00лв. - неизплатени трудови
възнаграждения за периода от м.02.2020 г. до м.08.2020г. вкл., ведно със законната
лихва от датата на предявяване на исковата молба – 02.08.2021г. до окончателно
плащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ю.Д.Б. , ЕГН **********, с адрес: /адрес/, срещу
/фирма/, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: /седалище и адрес на
управление/, иск с правно основание чл.221 ал.1 във вр. с чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ за
заплащане на сумата от 610.00лв. - обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение за срока на предизвестието, ведно със законна лихва от датата на
подаване на исковата молба 02.08.2021г. до окончателно изплащане на сумата, като
неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ю.Д.Б. , ЕГН **********, с адрес: /адрес/, срещу
/фирма/, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: /седалище и адрес на
управление/, иск с правно основание 224, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от
340,00лв. - брутния размер на обезщетение за неползван платен годишен за 2020г. - 11
дни, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба 02.08.2021г.
до окончателно изплащане на сумата, като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от /фирма/ , ЕИК **********, със седалище и адрес
на управление: /седалище и адрес на управление/ срещу Ю.Д.Б., ЕГН **********, с
адрес: /адрес/, насрещен иск с правно основание чл. 207, ал.1, т.2 КТ – за
заплащане на сумата от 3206,36лв., представляваща невъзстановени от Ю.Б.
служебни аванси за периода 05.05.2020г. – 14.07.2020г., ведно със законната лихва от
дата на подаване на насрещната искова молба – 30.09.2021г. до окончателно
изплащане на сумата, като неоснователен.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК ********** , на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да
заплати по сметката на Софийски районен съд сумата от 123.12лв.
Решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7