Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 21.05.2024
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател: Татяна Димитрова
Членове: Румяна
Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова, като
разгледа докладваното въззивно гражданско дело № 11698 по описа за 2020 година
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба, подадена от Т.П.П. срещу решение № 132750/25.06.2020г., постановено по
гр. д. № 26200/2019г. на СРС, 128 с-в, с което са уважени предявените искове,
като жалбоподателят е осъден да заплати на В.П. сумата от 5000 лв.,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, следствие
поведение на ответника, свързано с изложени данни от докладна записка от
25.02.2019г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
до окончателното изплащане на сумата, както и сумата то 70.50 лв.,
представляваща обезщетение за причинените имуществени вреди, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата.
В жалбата са развити доводи
за неправилност на обжалваното решение. Моли същото да бъде отменено и вместо
него съдът да постанови други, с което предявените искове да бъдат изцяло
отхвърлени. Излага доводи, че по делото не е установено противоправно поведение
на ответника, нито причинна връзка. Алтернативно сочи, че присъденият размер на
обезщетението е завишен.
В установения от закона
срок, въззиваемият е дезпозирал отговор на въззивната жалба. В него се излага
съображения за неоснователност на жалбата. Моли решението на районния съд да
бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивна инстанция
разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна
страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество - основателна.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с
мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението
съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
За да бъде осъществен фактическият състав на
непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД следва да се установи при условията на
кумулативност, че е налице осъществено противоправно деяние /действие или бездействие/,
вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на
дееца и настъпилите вреди, като вината се предполага до доказване на
противното.
В исковата молба ищецът твърди, че вредите
произтичат от системен тормоз на работното място, разпространени от него
клевети, като същия заявявал, че ищцата се среща регулярно с различни хора пред
сградата на администрацията и използва служебното си положение извън вменените
й задължения.
За установяване на това противоправно поведение на
ответника ищцата е ангажирала писмени и гласни доказателства. Приета е като
доказателство докладна записка от Т.П. до изпълнителния директор на Агенция по
вписванията, в която същият посочва, че ищцата се среща регулярно с различни
хора пред сградата на администрацията или близките обществени заведения,
разменя с тях документи, използва служебното си положение извън вменените й
задължения. Пояснява, че на 22.02.2019г., П., в качеството й на длъжностно лице
била в обществено заведение, в компанията на нотариус, като заедно разглеждали
нотариално заверени документи.
По делото е разпитан св. К.Б., който твърди, че бил
заедно в заведението с ищцата, като срещата не била служебна, а приятелска.
Свидетелят посочва, че не е чул, тъй като бил с гръб, но В. последствие му
обяснила, че ответникът й предложил ключ от неговата стая, за да може там да се
срещнат по служебни въпроси. На срещата ищцата представила свидетеля на
ответника.
Свидетелката И.твърди, че за срещата между страните
в заведението и какво точно се е случило на нея, разбрала от В., като тя й
обяснила, че тогава ползвала обедната си почивка. Посочва, че между страните по
делото имало напрежение, като на В., а и на други служители им бил внушаван
страх и били принуждавани да напускат работа.
От така събраните по делото доказателства по
никакъв начин не може да се изведе извод за противоправно поведение на
ответника по настоящето дело. От показанията на разпитаните по делото свидетели
не се установява П. да е упражнявал твърдения от ищцата тормоз, нито да е разпространявал
за нея клеветнически твърдения.
По отношение на изготвената и подписана от П.
докладна следва да се отбележи следното. На първо място, видно от длъжностната
му характеристика в неговите задължения е да организира и контролира персонала
в дирекцията, включително и ищцата, поради което и негово задължение при
съмнения за нарушение на трудовата дисциплина е да предприеме съответните
действия.
На следващо място, следва да се направи аналог с
подаване на жалба/искова молба/сигнал до съответния орган и наложената съдебна
практика в този смисъл.
Подаването на жалба до определен орган само по себе
си не може да е основание да се ангажира отговорността на подалия жалбата. В
Решение №201/06.01.2020 по дело № 3973/2018 на ВКС, ГК,
IV г.о., съдът е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 45 от КРБ
гражданите имат право на жалби, предложения и петиции до държавните органи.
Възможността за подаване и поддържането на жалба/искова молба/сигнал, представлява
признато от закона право и само по себе си подаването им не е противоправно
действие, което да обуслови отговорност на ответника за вреди, причинени на
ищеца.
В Решение № 758/11.02.2011 г. по гр.д.№1243/2009
г., ІV г.о., постановено в производство по чл.290 ГПК, на допуснатия до
касационно обжалване въпрос „Съставлява ли упражняването на законоустановената
възможност за подаване на жалба до съответния компетентен орган противоправно
поведение?” е даден следният отговор: „Носителят на едно субективно право е
свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни.
Затова упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно.
Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с право. Злоупотребата с
право е противоправна, тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно
- за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл.57, ал.2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл.8, ал.2 ЗЗД). Отговорността за вреди от злоупотреба с право по правното си естество е
деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на
законно признато право, като доказването на недобросъвестността е в тежест на
пострадалия. И при злоупотребата с право вината на дееца се предполага до
доказване на противното, но вината в гражданското право не е субективното отношение
на дееца към деянието (както в наказателното право), а неполагане на дължимата
(от добрия стопанин или добрия търговец) грижа.”. Гражданите имат право да се обръщат
към надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им известни.
Жалбоподателят е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не
бъдат установени.
Ето защо, по аналогия, само по себе си подаване на
докладна, което е и задължение на ответника, дори и без последствие да е било
образувано дисциплинарно производство срещу ищцата, не е достатъчно да обоснове
извод за противоправното поведение на ответника.
Противоправност обаче може да възникне в случаите,
когато правото се упражнява недобросъвестно, т. е. когато е налице злоупотреба
със същото по чл. 57, ал. 2 от КРБ. Обстоятелството дали правото на жалба е
упражнено добросъвестно или недобросъвестно не е поставено в зависимост от
крайния резултат на съответното производство, тъй като законът не е свързал
съществуването на правото с изискването твърдяното с жалбата действително да е
било извършено и то от ответника. Затова правото на жалба ще е упражнено
добросъвестно, когато жалбоподателят го упражнява с убеждението, че то
съществува. В този случай няма да е налице недобросъвестност, ако впоследствие
се окаже, че ищцата не е извършила посоченото в докладната. Незнанието на тези
обстоятелства от ответника, независимо дали се дължи на извинителни или
неизвинителни причини, изключва недобросъвестността.
Злоупотреба с право (т.е. противоправно поведение)
е налице, когато жалбата не е отправена с цел обстоятелствата да бъдат
проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае, че
те са неверни, и подава жалбата, за да навреди другиму или за да накърни друг
обществен интерес. В този смисъл е налице и практиката на ВКС
/реш.№.758/11.02.11 по г.д.№.1243/09, IV ГО, реш.№.245/05.11.14 по
г.д.№.1734/14, ІІІ ГО/.
За да може да бъде ангажирана деликтната
отговорност на ответника трябва да бъде установено, че действията му по
подаване на докладната са извършени при злоупотреба с право. Такива
обстоятелства обаче не са установени. Нещо повече, от страна на ищеца не се и
твърди злоупотреба с право.
С оглед на посоченото, по делото не са събрани
доказателства, установяващи извършена от ответника злоупотреба с право при
подаването на докладната, поради което не е установена противоправност на действията
му. В този смисъл и решение № 201/06.01.2020 по дело №3973/2018 на ВКС, ГК, IV
г.о.
В случая, въз основа на събраните доказателства, не
може да се направи извод за това, че подавайки докладната, ответникът е
действал недобросъвестно, като поведението му е било насочено изключително към
увреждане интересите на ищеца. Липсват каквито и да е доказателства в тази
насока. Събраните по делото доказателства не установяват ответникът да е знаел,
че обстоятелствата, изложени в докладната са неверни, напротив, както и
наличието на посочената специфична цел, т.е. докладната да е подадена
единствено с намерение за увреждане на друг правен субект.
Ето защо, само поради липсата на противоправно
поведение, искът за неимуществени вреди следва да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан, без да се обсъждат останалите предпоставки за
уважаване на иска по чл. 45 ЗЗД.
За пълнота
на изложението следва да се отбележи следното. Пред въззивния съд е прието
решение по адм. д. № 5759/2021г. на АССГ, 23 с-в, с
което е оставена без уважение жалбата на ищцата срещу ответника за това, че П.
е извършил дискриминация спрямо нея.
По
настоящето дело обаче не се твърди осъществено дискриминационно поведение по
отношение на ищцата, осъществено от страна на ответника или нарушение на
равенството в третирането. Не се посочва признак, по който ищцата да е била
дискриминирана, поради което предявеният иск е по чл. 45 ЗЗД. Независимо от
това обаче, следва да се отбележи, че дори да се приеме, че предявеният иск е
по ЗЗДиск., то на още по – голямо основание искът е неоснователен, с оглед
влязлото в сила решение на КЗД и АССГ.
При тези
съображения, поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора, постановеното от СРС решение следва да бъде отменено в обжалваната част, а предявеният иск
отхвърлен изцяло.
По
разноските:
На основание чл. 273 ГПК вр.
чл. 78, ал. 3 ГПК
въззивникът следва
да бъде осъден да заплати
на въззивамеия сумата
от 875 лв., представляваща направените пред СГС разноски, както и сумата от 502.33
лв., представляваща направените пред СРС разноски.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 132750 от 25.06.2020
г., постановено по гр. д.№ 26200/2019 г. на Софийски районен съд, 128 състав, в
обжалваната част, в която Т.П.П., ЕГН ********** е осъден да заплати
на В.А.П., ЕГН **********, сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за
претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в преживян психически стрес,
следствие поведение на ответника, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 13.05.2019г. до окончателното изплащане на сумата,
както и в частта, в която Т.П.П., ЕГН **********
е осъден да заплати на В.А.П., ЕГН **********, сумата от 70.50 лв., представляваща
обезщетение за претърпените имуществени вреди, ведно със законната лихва от
13.05.2019г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, в която Т.П.П.,
ЕГН ********** е осъден да заплати на В.А.П., ЕГН **********, разноски в размер
на 837.21 лв. и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.А.П., ЕГН **********
срещу Т.П.П., ЕГН ********** иск за сумата от 5000 лв., представляваща
обезщетение за претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в преживян
психически стрес, следствие поведение на ответника, ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 13.05.2019г. до окончателното изплащане
на сумата, както и в частта, в която Т.П.П., ЕГН ********** е осъден да заплати
на В.А.П., ЕГН **********, сумата от 70.50 лв., представляваща обезщетение за
претърпените имуществени вреди, ведно със законната лихва от 13.05.2019г. до
окончателното изплащане на сумата, като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА В.А.П., ЕГН ********** да
заплати на Т.П.П., ЕГН **********, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78,
ал. 3 ГПК, сумата от 875 лв., представляваща направените пред
СГС разноски, както и сумата от 502.33 лв., представляваща направените разноски пред СРС.
В
останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му на страните, при предпоставките на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.