Р Е Ш Е Н И Е
№ 441/13.6.2019г.
13.06.2019 година град Ямбол
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Ямболският районен съд, ХV - ти граждански състав
На 11.06
2019 година
В публично заседание в следния състав:
Председател: Марина Христова
при секретаря Н.Х.
като разгледа докладваното от съдия Христова
гражданско дело №2947 по описа за 2018 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано
по искова молба на „АКПЗ“ООД, с която се
претендира да бъде прието за установено по отношение на ответника Н.М.И., че
дължи на ищцовото дружество част от сумите, за които
е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №***г.
на ЯРС, като с молба от 11.09.2018 год. ищецът е оттеглил претенцията за
заплащане на мораторна лихва в размер на 17, 96 лв. , като производството по делото е прекратено в посочената
част.
В исковата молба се посочва, че на 19.04.2017 год. между праводателя
на ищеца – „Изи Асет
Мениджмънт“АД и ответника бил сключен
договор за паричен заем в размер на 600, която сума следвало да бъде върната на
8 месечни погасителни вноски, включващи главница и лихва. На кредитополучателя
бил предоставен стандартен европейки формуляр. Сумата била използвана за
рефинансиране на текущ кредит на ответницата. По договора ответницата извършила
плащания в общ размер на 465 лв. По силата на договора същата дължала и
договорна лихва, неустойка, включително такси за извънсъдебно събиране на
вземанията. Заемът следвало да бъде изцяло погасен на 15.12.2017 год. На 30.01.2017 год. бил сключен рамков с
договор за прехвърляне на вземанията и Приложение 1 от 01.03.2018 год., по
силата на които ищецът придобил вземането срещу ответника с всичките му
привилегии и обезпечения.Иска се уведомлението за цесия да бъде връчено заедно
с преписа от исковата молба. Иска се уважаване на иска, както и присъждане на
разноски.
В депозирания отговор ответникът оспорва
иска. Клаузата за лихва била нищожна по изложени съображения, което влечало
недействителността на целия договор.Чл. 4,ал.1 и ал.2 от договора имали
неравноправен характер.Липсвал погасителен план към договора – чл. 22, вр. чл. 11,ал.1,т.11 от ЗПК. Иска се отхвърляне на иска,
като основаващ се на един нищожен договор.
В
съдебно ищецът не изпраща представител.
Ответникът
оспорва иска чрез особения си представител.
След преценка на събраните по делото
доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно по делото, че по
заявление на ищеца е образувано ч.гр.д. №*** год. на ЯРС, по което съдът е издал заповед
за изпълнение, с която е разпоредено длъжникът да
заплати на заявителя исковите суми. Предвид ,
че длъжникът е бил уведомен по реда на чл. 47,ал.5 от ГПК и в едномесечния срок
от уведомяването си за това заявителят е предявил настоящия иск по чл. 422 ГПК.
Приложен е договор за паричен заем №
***, сключен между праводателя на ищеца и ответника
по силата на който на последната е предоставена заемна сума в размер на 600 лв.
, като е уговорено да бъде върната сума в общ размер на 693, 44 лв. за период
от 8 месеца , на осем равни месечни погасителни вноски с посочени падежи.
Посочен е фиксиран лихвен процент на заема – 40 %, както и годишен процент на разходите
– 49,03 %.В чл. 4 от договора е предвидено заемателят
да осигури посочено обезпечение на заемодателя в срок от три дни, като при
неизпълнение на посоченото задължение се дължи неустойка в размер на 54, 12 лв.
Представено е и предложение за
сключване на договор за паричен заем, както и Тарифа касаеща
размера на разходите за събиране на вземането.
Ищецът е представил рамков договор
за прехвърляне на вземанията от 30.01.2017 год., сключен между него и „Изи Асет Мениджмънт“АД – цедент, потвърждение за извършена цесия , както и
Приложение 1 към договора от 01.03.2018 год., в което под № *** фигурира
като прехвърлено и вземането срещу
ответницата по процесния договор.
Към исковата молба е приложено
уведомление по чл. 99, ал.3 от ЗЗД , както и пълномощно по силата на което цедента е упълномощил цесионера
да уведоми от негово име всички длъжници по смисъла
на чл. 99 от ЗЗД.
По искане на ищеца по делото е
назначена и изслушано заключението на ССЕ, вещото лице по която след
запознаване с материалите по делото и справка при ищеца е посочило, че по процесния
договор са извършени плащания в размер на общо 465 лв., като същите са
преустановени след 16.08.2017 год. С платените суми са погасени вноски от 1 до
3 и част от неустойката по вноска 4 , като са отнесени за погасяване на
главница, възнаградителна лихва и неустойка. Посочен е размерът на
незаплатената част от дълга. Вещото лице е уточнило, че размерът на законната
лихва за страната към датата на сключване на договора е 10 %, а трикратният
размер съответно – 30 %.
Съдът счита, че експертизата следва да бъде кредитирана като
пълна, компетентно изготвена и неоспорена от страните.
При така установената фактическа
обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Правното
основание на предявения иск е чл. 422 ГПК, вр. чл. 86,ал.1 ЗЗД.
Така предявения иск съдът намира за
допустим, т.к. е предявен от легитимна страна – заявител в заповедното
производство, в предвидения от закона едномесечен срок от уведомяването на
заявителя за депозирано от страна на длъжника
възражение. В настоящото
производство в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно
доказване дължимостта на вземането си по оспорената
заповед за изпълнение, а в тежест на ответника, извършено плащане, респ.
наличие на твърдените предпоставки за недължимост на
сумата.
Страните не спорят, а и се
установява безспорно от събраните по делото доказателства, че праводателя на ищеца и
ответницата са били във валидно
облигационно отношение по сключен договор за потребителски кредит. Безспорно е
още, че сумата , предмет на договора е реално предадена по начина уговорен в
същия. Безспорно, а и видно от материалите по делото е, че заявлението по чл.
410 ГПК е подадено след настъпване на крайния уговорен в договора падеж, както
и че кредитополучателят е погасил сумата от 465 лв.
Извън горното не се спори, а и се
установява от приложените по делото писмени доказателства, че вземането срещу
ответницата е било прехвърлено с
всичките му принадлежности и привилегии на ищеца по силата на валиден договор
за цесия, както и че извършената цесия е надлежно съобщена на длъжника от цедента, такива каквито са императивните изисквания на
закона – чл. 99,ал.3 и 4 от ЗЗД.Към исковата молба е приложено уведомление за
цесия изходящо от пълномощник на цедента , което е
връчено надлежно на особения представител на ответницата с връчване на исковата
молба.
С отговора на исковата молба
ответникът е оспорил дължимостта на законната лихва с
мотива, че надвишава трикратния размер на законната такава, както и уговорения
ГПР. Договорът е оспорен и като нищожен поради противоречие с чл. 22 и др. ЗПК,
с оглед липсата на погасителен план и поради неравноправност на клаузите му. Релевирано е и възражение за прекомерност на юрисконсутско възнаграждение в заповедното и исковото
производство.
На първо място следва да се посочи, че спрямо
договорът за финансова услуга, приложение намират съответно разпоредбите на
чл.143-146 ЗЗП. Няма спор с оглед качеството на заемателя,
че е налице договор с потребител по смисъла на пар.13
от ДР на ЗЗП.
Договорът между страните, който е за
потребителски кредит, е сключен в писмен вид, по ясен и разбираем начин. В
договора ясно е посочен общия размер на
кредита, годишния лихвен процент ,
посочен е годишния процент на разходите по кредита и общата дължима от ответника
сума , посочен е срока за издължаване на кредита и условията за издължаване ,
включително размера на погасителната вноска. Следва да се има предвид, че с
полагане на подпис под договора ответницата е дала своето съгласие да получава
на електронната си поща всякакви документи и изявления от заемателя-
Стандартен европейски формуляр,
допълнителна преддоговрна информация,
погасителен план, писма за забава и др. В отговорът не са релевирани
твърдения, че заемателят не е изпълнил тези свои
задължения по електронен път. Поради
това, не са налице хипотезите, визирани в чл.22 от ЗПК и сключеният между
страните договор е действителен такъв, породил облигационните си последици.
Относно приложението на чл.143 ЗЗП, в
отговора на исковата молба не е посочено за кои точно клаузи от сключения между
страните договор се твърди наличието на неравноправност. Действително,
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправания
характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива
93/13/ЕО и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между
потребителя и продавача или доставчика. В тази връзка настоящия състав на ЯРС
намира следното:
Съгласно чл.4 от договора, при неизпълнение задължение
на заемателя да осигури обезпечение по договора за
заем /банкова гаранция или поръчителство/, на същия се начислява неустойка в
установен размер от 545,12 лева,
разсрочена на равни части и платима на съответните падежни дати към
погасителните вноски, които нарастват с 68,14
лева, дължими на всеки от падежите.
Съгласно чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка.Неравноправността на клауза в
договора, сключен с потребител, се преценява конкретно, като се вземат предвид
видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички
останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.
Съгласно
чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи 
в договорите са нищожни, освен ако
са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
Когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е
индивидуално уговорено, тежестта за доказване пада върху него. Наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата
нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. Защитата при
неравноправен характер на договор, сключен с потребител е изключена за
индивидуално уговорените клаузи – чл.146, ал.1 ЗЗП, но се прилага към
останалата част на договора – чл.146, ал.3 ЗЗП. При потребителски договор и
възражение за неравноправен характер на клаузи от същия, тежестта на доказване,
че определено условие от договора е уговорено индивидуално, е на търговеца или
доставчика. В този смисъл, при позоваване на неравноправен характер на
договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално
неравноправен характер на клауза от потребителски договор съгласно решение №
23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/14г. на ВКС, І т.о.,
търговецът или доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на
оспорената клауза, като само обстоятелството, че договорът е подписан, е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. Ако
посоченото обстоятелство – подписване на договора от потребителя, би
освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били
индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на
защитата при всички потребителски договори. /в този смисъл и р.№***г. по т.дело
№***г. на Първо т.о./
Съдът следва да се произнесе по възражения за нищожност поради неравноправен характер
на клаузи в потребителски договор и когато страната, направила възражението за
нищожност, не е посочила конкретна законова норма, на която противоречи
договорната клауза
Уговорената в чл.4 от договора неустойка за неизпълнение на
договорно задължение, съдът намира за неравноправна и недействителна
както по арг. на
чл.143, т.5 ЗЗП, така и по арг.
от чл.26, ал.1 ЗЗД, предвид следното:
Неустойката обезпечава изпълнението и
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно да се доказват
по размер. Със задължителна практика в ТРОСТК №1/09г., с т.3, е дадено
разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството им на
парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с
неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Доколкото в случая
размерът на неустойката от е почти еквивалентен на заетата сума от 600 лева, тя
се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната
и функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това
неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на
кредита. Следва да се отбележе още, че изискване на
обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на поръчителство
от физическо лице/или банкова гаранция в същия размер/, което да отговаря на
изисквания създаващи значителни затруднения /вж.чл.4 от договора/ за
изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката. Това е така, защото, от една страна, това задължение
неопределено от кредитора, като предварително условие за сключване на договора,
в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към
поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи
в определения тридневен срок информация. Такива са например изискванията
свързани с кредитната история на поръчителя и данните за това има ли сключени
други кредити. Тази информация заемателят би могъл да
получи много по-трудно от заемодателя, който предоставя кредитни услуги по
занятие и има необходимите знания и умения за да извърши и сам проверка на
сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя,
съчетано с определянето на кратък срок – 3 дни за изпълнението им води до
извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я
изпълни. Съдът намира, че поради тези особености на договора, клаузата за
неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД,
което я преви нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл.26,
ал.1 ЗЗД / в този смисъл Тълкувателно решение №1/2009г. ОСТК/.
В обобщение на всичко изложено до тук съдът намира, че начислената по договора
неустойка не се дължи поради нищожността
на клаузата от договора, която е урежда.
Съгласно чл.10а ЗПК, действащ към датата
на подписване на процесния договор
/считано от 23.07.2014г./, кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, но не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Претенцията на ищеца в процесния случай ,
наред с главница и договорна лихва, касае начислената неустойка, а така
също и такса разходи, свързани с действия на заемодател при забава в
плащанията, т.е. такса разходи представлява обезщетение на кредитора при
забавено плащане. Настоящият договор за заем е сключен при действието на ЗПК /обн. ДВ. бр. 18/05.03.2010г., в
редакцията му изм. и доп. с ДВ, бр. 61 от 25.07.2014г., в сила от
25.07.2014г./, съответно нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда
и по специално императивното правило на чл.33, ал.1 и 2 ЗПК. Цитираната норма в ал.1 предвижда,
че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал.2 на чл. 33 ЗПК, когато потребителят
забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може
да надвишава законната лихва. С предвиждане и начисляване на тези
такси и разходи по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 ЗПК и въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с
хипотеза на забава на длъжника. Не без значение е и обстоятелството, че липсват
ангажирани по делото каквито и да е доказателства тези определена сума от 45
лв. за разходи действително да са разходвани от ищеца, респ. праводателя му. Ето защо претенцията и в тази част следва да бъде
отхвърлена.
По възражението за нищожност на клаузата за уговорена
договорна лихва:
Според ВКС, за противоречащи на добрите нрави се считат сделки,
с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва,а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща двукратния размер на законната
лихва. В
Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, Решение № 1270 от
09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., г. к., ІІ г.
о. на ВКС и Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о.
на ВКС, постановени по реда на чл. 218 от ГПК отм.) е прието, че максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. В случая
по делото е установен трикратният размер
на законната лихва за забава, като уговорения в процесния
договор за кредит лихвен процент безспорно надвишава същата, ето защо съдът
приема, че клаузата действително противоречи на добрите нрави.
При установената нищожност на клаузите
от договора и съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща чистата стойност на кредита, без
да дължи лихва или други разходи по кредита, следователно в случая реално
дължима остава единствено главницата . Видно от заключението на вещото лице ответникцата е направила плащания в общ размер на 465. Т.е.
претенцията е основателна единствено в частта относно главница в размер на 135
лв. В останалата си част претенцията като неоснователна следва да бъде
отхвърлена.
По разноските:
Своевременно с отговора на исковата молба особеният
представител на ответника е направил възражение за прекомерност на разноските
за юрисконсултско възнаграждение.По отношение на разноските в заповедното
производство същото се явява неоснователно, предвид присъдения минимум от 50
лв.За настоящата инстанция разноските следва да бъдат определени от съда
съобразно цената на исковата претенция и при съобразяване на чл. 78,ал. 8 ГПК и
чл. 37 от ЗПрП.
Съгласно ТР № 4/2013 год. на ОСГТК - съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив
по дължимостта на разноските в заповедното
производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед
за изпълнение. В този смисъл и ЯРС намира, че ответникът следва да бъде осъден
да заплати на ищеца разноски в заповедното производство в намален размер, предвид частичното уважаване на иска,
а именно – 12,37 лв.
С оглед частичното уважаване на исковата претенция, на
основание чл. 78,ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца разноски за настоящата инстанция в размер на 152,55 лв.
Разноски от ответника не са претендирани.
Водим от гореизложеното, Я Р С
Р Е
Ш И :
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на Н.М.И., ЕГН **********, че дължи на “Агенция за контрол на просрочени задължения“ООД- гр. С. с ЕИК: ***,
сумата от 135 лв. –
главница, представляваща задължение по договор за паричен заем от
19.04.2017 г., ведно със законната
лихва върху главницата считано от датата на постъпване на заявлението в съда –
10.05.2018 г. до изплащане на вземането, като иска за сумите - главница за разликата над 135 лв. до пълния предявен
размер от 393,22 лв., 45 лв. – такса разходи , 340, 16 –
неустойка и 40, 18 лв. – договорна
лихва за периода 19.05.2017-15.12.2017 г. като неоснователен – ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА Н.М.И., ЕГН ********** да заплати
на “Агенция за контрол на просрочени
задължения“ООД-
гр. С. с ЕИК:*** сумата от 12,37 лв. – разноски за заповедното
производство и 152,55 лв. - разноски
за настоящото производство.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ЯОС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: