Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 23.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и шести юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.
с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието
на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. дело № 7866
по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 93947/15.04.2019 г., постановено по гр. д.
№ 88742/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 140
състав, О.Ч.Ц. е осъден да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, на основание чл.99 ЗЗД вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с
чл.240, ал.1 ЗЗД, сумата от 11 464, 93 лв., ведно със законната лихва от
20.12.2017 г. до погасяване на вземането, представляваща непогасена главница по
договор за кредит от 21.05.2009 г., сключен между „БАНКА ДСК“ ЕАД и О.Ч.Ц.,
изискуемостта на който е настъпила в периода 27.12.2012 г. - 27.04.2016 г.,
което вземане е придобито от ищеца по силата на договор за цесия от 22.06.20212
г., както и на основание чл.99 ЗЗД вр. с чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД вр. с чл.240, ал.2 ЗЗД, сумата от 404, 92
лв., представляваща възнаградителна лихва по договор
за кредит от 21.05.2009 г., сключен между „БАНКА ДСК“ ЕАД и О.Ч.Ц.,
изискуемостта на който е настъпила в периода от 27.12.2014 г. - 27.04.2016 г.,
което вземане е придобито от ищеца по силата на договор за цесия от 22.06.2012
г., като иска е отхвърлен над уважения размер за главницата до пълния предявен
размер от 11 567, 17 лв. и за периода 28.04.2016 г. до 27.12.2016 г., както и
над уважения размер за лихвата до пълния предявен размер от 424, 94 лв. и за
периода от 28.04.2016 г. от 27.12.2016 г.Ответникът е осъден да заплати на
ищеца сумата от 1 784, 07 лв., представляваща разноски по производството,
съразмерно с уважената част от исковете.
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която
са уважени предявените искове, е депозирана въззивна
жалба от ответника О.Ч.Ц., чрез адв. К.Т., назначена
по реда на чл.47, ал.6 ГПК. Излага съображения, че обжалваното решение е
необосновано и неправилно. Договорът за цесия е сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и
„О.Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, а искът е предявен от друго юридическо лице „ОТП Ф.Б.“
ЕАД, ЕИК ******. Липсват доказателства за правоприемство
между тези дружества. С оглед на това необосновано решаващият съд е приел, че процесните вземания са прехвърлени на ищеца с представения
по делото договор за цесия. Не са ангажирани доказателства съобщаване на
цесията на ответника, поради което не е породил правно действие спрямо него. Неправилно
решаващият съд е съобразил мотивите на решение от 01.09.2016 г. по гр. д. №
2625/2013 г. по описа на СРС, ГО, 72 състав. Съдът се е позовал на представено
по делото извлечение от счетоводните книги, каквото обаче по делото не е
представено. Заключението на вещото лице по изслушаната съдебно - счетоводна
експертиза е изготвено въз основа на съставени от ищеца документи, както и от
такива, които не са ангажирани по делото. Твърди, че съгласно погасителния план
последната погасителна вноска се дължи на 27.04.2016 г., а ищецът претендира
плащане на погасителни вноски до 27.12.2016 г. Позовава се на неравноправност
на клаузите от договора, които дават възможност на банката едностранно да
промени размера на дължимата възнаградителна лихва.
Поддържа възражението за погасяване на задължението по давност. Счита, че по
делото не са ангажирани доказателства, че кредитът е обявен за предсрочно
изискуем. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като отхвърли
изцяло предявените искове.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор
на въззивната жалба от ищеца „О.Ф.Б.“ ЕАД, с който я
оспорва. Излага съображения, че решението в обжалваната част е правилно и
законосъобразно. Решението, постановено по гр. д. № 2625/2013 г. на СРС, ГО, 72
състав, е съобразно от решаващия съд съобразно разясненията, дадени с ТР №
3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. Твърди, че с
пълномощно, представено по делото, „Банка ДСК“ ЕАД е упълномощила ищеца да
уведоми длъжника за прехвърляне на вземанията. До ответника е изпратено
уведомление по чл.99 ЗЗД. Съгласно практиката на ВКС уведомяването може да се
извърши и от упълномощено от цедента лице, тъй като
не се касае за лично и незаместимо действие. С
горепосоченото съдебно решение е установено уведомяването на длъжника.
Независимо от това уведомяване е налице и чрез връчване на препис от исковата
молба и приложенията към нея. Счита, че обосновано решаващият съд не е
разгледал доводите за неравноправни клаузи в договора за ипотечен кредит, като
е съобразил силата на пресъдено нещо на влязлото в
сила съдебен решение на СРС, ГО, 72 състав. Твърди, че неправилно посочената
дата на последната анюитетна вноска съставлява
техническа грешка, а вещото лице по изслушаната съдебно - счетоводна експертиза
е съобразило правилно крайната дата на договора за ипотечен кредит - 27.04.2016
г. Погасителната давност по отношение на анюитетните
вноски е общата 5 - годишна давност. Моли съда да потвърди решението в
обжалваната част, като му присъди юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с обективно, кумулативно съединени
искове съответно с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.99 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Ищецът твърди, че по силата на договор за кредит за текущо
потребление от 21.05.2009 г. „Банка ДСК“ ЕАД е предоставила на ответника кредит
в размер на 20 000 лв., която сума е усвоена на същата дата. Ответникът се е
задължил да върне предоставения с„кредит за срок от 84 месеца, като е уговорен
лихвен процент от 10, 45 %. По силата на договор за покупко-продажба на
вземания (цесия) от 22.06.2012 г.,
сключен между „Банка ДСК“ ЕАД - цедент и ищеца - цесионер, последният е придобил вземането на банката срещу
ответника, ведно с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности. Въз
основа на изрично пълномощно от цедента ищецът е
уведомил ответника за извършеното прехвърляне на вземания на адреса, посочен в
договора за кредит. В условията на евентуалност поддържа, че най-късният момент
на уведомяване на ответника е получаването на препис от исковата молба и
приложенията към нея. С решение № 131388/02.09.2016 г., постановено по гр. д. №
2625/2013 г. по описа на СРС, е признато за установено по предявените искове с
правно основание чл.422 ГПК, че О.Ч.Ц. дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД, сумата от 659, 27
лв.. - главница, дължима към 12.04.2012 г. по договор за текущо потребление от
21.05.2009 г. и сумата от 433, 68 лв. - възнаградителна
лихва за периода 27.12.2011 г. - 11.04.2012 г. Исковете са отхвърлени до
пълните предявени размери.Тъй като постановеното съдебно решение е влязло в
сила, същото се ползва със сила на пресъдено нещо
относно наличието на договор за кредит за сумата от 20 000 лв., както и за
извършената цесия. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника
да му заплати сумата от 11 567, 17 лв., представляваща включена в анюитетната вноска главница, дължима за периода 27.12.2012
г. - 27.12.2016 г., по силата на договор за банков кредит от 21.05.2009 г.,
както и сумата от 424, 94 лв. - възнаградителна лихва
за периода 27.12.2014 г. - 27.12.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от момента на завеждане на делото до окончателното
изплащане, както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на
исковата молба ответника, чрез назначения му по реда на чл.47, ал.5 ГПК
процесуален представител, оспорва предявения иск. Твърди, че между страните нее
налице облигационно правоотношение. Също така не е доказано по делото, че
ищецът е правоприемник на „О.Ф.Б.“ ЕООД, както и че ответникът е надлежно
уведомен за извършената цесия и съответно същият не е произвел правно действие
спрямо него. Твърди, че срокът на
договора за банков кредит изтича на 27.04.2016 г., а ищецът претендира вземания
до 27.12.2016 г., произтичащи от този договор. Моли съда да постанови решение,
с което да отхвърли предявения иск.
На 21.05.2009 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и ответника е сключен договор за кредит за
текущо потребление. По силата на договора банката е предоставила на ответника
сумата от 20 000 лв., срещу задължението на последния да върне предоставената
сума, ведно с възнаградителна лихва от 10, 45 % за
срок от 84 месеца. Договорът е сключен при общи условия на банката. Съгласно
представения по делото погасителен план месечната анюитетна
вноска е в размер на 336, 69 лв., като последната от тях възлиза на 336, 99 лв.
На 22.06.2012 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и „О.Ф.Б.“ ЕООД
е сключен договор за продажба на вземания (цесия). По силата на договора банката е продала на „О.Ф.Б.“ ЕООД вземания, посочени в протокол,
срещу насрещното задължение за заплащане на ценя.
По делото е представен приемо
– предавателен протокол от 05.02.2012 г. , в който е описано задължението на
ответника .
По делото е представено пълномощно без дата, по силата
на което „Банка ДСК“ ЕАД е упълномощила „О.Ф.Б.“ ЕООД да уведоми от нейно име
всички длъжници (кредитополучатели) по вземания по
кредити от портфейла на София Запад, необезпечени с ипотеки, които банката е цедирала с договор за покупко -
продажба на вземания (цесия), сключен между „Банка ДСК“ ЕАД - цедент и „О.Ф.Б.“ ЕООД - цесионер,
на 22.06.2012 г. В пълномощното е посочено, че пълномощникът има право да подпише
писмените съобщения по чл.99, алр.3 ЗЗД от името на
банката до длъжниците по прехвърляните вземания,
описани в приемо - предавателния протокол, Приложение
№ 2 към посочения договор за цесия от 22.06.2012 г.
„О.Ф.Б.“ ЕООД е изпратил до ответника съобщение, с
което го уведомява за сключения договор за цесия от 22.06.2012 г. , както и
относно размера на дълги - 15 982, 77 лв., от които: 14 042, 24 лв. - главница,
512, 60 лв. - присъдена лихва; 332, 34 лв. - законна лихва и 1 095, 59 лв. -
разноски. Писмото е изпратено на адреса,
посочен в договора за кредит за текущо потребление. Съгласно представеното
известие за доставяне същото е връчено на 13.07.2012 г. на лице от адрес -
Стоянова.
С решение от 01.09.2016 г., постановено по гр. д. №
2625/2013 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 72 състав, е признато за установено по
предявените искове с правно основание чл.422 ГПК, че О.Ч.Ц. дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД,
като частен правоприемник (цесионер) на „Банка ДСК“
ЕАД,, сумата от 659, 27 лв. – главница, дължима до12.04.2012 г. по договор за
кредит за текущо потребление от 21.05.2009 г. и сумата от 433, 68 лв. – възнаградителна лихва за периода 27.12.2011 г. – 11.04.2012
г., ведно със законната лихва върху главницата от 12.04.2012 г. до изплащане на
вземането, за които е издадена заповед от 03.05.2012 г. за изпълнение на
парично задължение по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 18723/2012 г., като искът е
отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 14 042, 24 лв. за
главницата и 461, 02 лв. – за възнаградителната лихва.
Отхвърлени са предявените искове с правно основание чл.422 ГПК за признаване за
установено, че О.Ч.Ц. дължи сумата от 60 лв. – заемни такси и сумата от 51, 57
лв. – мораторна неустойка за периода 30.03.2012 г. –
11.04.2012 г. по договор за кредит за текущо потребление от 21.05.2009 г., за
които е издадена заповед от 03.05.2012 г. за изпълнение на парично задължение
по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 18723/2012 г. на СРС, както и е разпределена
отговорността за разноските.
От заключението на вещото лице В.Д.П.по изслушаната
пред СРС съдебно – счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът
възприема като компетентно дадено, се установява, че договорените и неизплатени
анюитетни вноски по договора за текущо потребление от
21.05.2009 г. са 53 броя в общ размер от 17 698, 67 лв., от които:
14 244, 14 лв. – главница, дължима към 27.12.2011 г. и частично погасена
на 27.12.2011 г. със сумата от 22, 97 лв., като разликата възлиза на 14 221,
74 лв., както и възнаградителна лихва за периода
27.12.2011 г. – 27.12.2016 г. , която е частично погасена на 27.12.2011 г. със
сумата от 123, 23 лв., като разликата възлиза на 3 476, 16 лв. Общият
размер на непогасената изискуема главница с настъпил падеж по първоначален
погасителен план за периода 19.12.2012 г. до завеждане на делото – 20.12.2017
г. възлиза на 11 464, 93 лв.
Общият размер на непогасената изискуема възнаградителна
лихва с настъпил падеж по първоначален погасителен план за същия период възлиза
на 404, 92 лв. Вещото лице е
установило, че са извършени плащания за погасяване на дълга по процесния договор за кредит в размер на 10 591, 29
лв., с която е погасена главница от 5 957, 76 лв., възнаградителна
лихва от 4 625, 83 лв. и санкционна лихва в размер на 7, 70 лв.
Предоставеният на ответника кредит е усвоен на 21.05.2009 г. На 05.03.2012 г. е
внесена сумата от 100 лв., с която са погасени задължения за главница, възнаградителна лихва и санкционна лихва, след което
плащането по кредита е преустановено.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният
съд установи, че обжалваното съдебно решение е валидно, като същото е
процесуално допустимо.
Между „Банка ДСК“ ЕАД и ответника е
сключен на 21.05.2009 г. договор за кредит за текущо потребление. По силата на
договора банката е предоставила на ответника сумата от 20 000 лв., която е
усвоена на същата дата срещу насрещното му задължение да я върне за срок от 84
месеца, заедно с уговорената възнаградителна лихва.
Между „Банка ДСК“ ЕАД и ищеца е сключен
договор за покупко – продажба на вземания от
22.06.2012 г., по силата на който ищецът е придобил от банката описани в Приложение
№ 2 вземания. Не се спори между страните, че вземането на „Банка ДСК“ ЕАД към
ответника, произтичащо от договор за кредит за текущо потребление от 21.05.2009
г., е сред прехвърлените вземания.
Жалбоподателят релевира
довод, че необосновано СРС е приел, че „Банка ДСК“ ЕАД е продала на ищеца
вземания, тъй като е налице разлика в правно – организационната форма и ЕИК на цесионера и ищеца. Действително страна по договора за цесия
е „О.Ф.Б.“ ЕООД, а ищецът е „О.Ф.Б.“ ЕАД, като двете дружества са с различен
ЕИК. В Търговския регистър обаче е вписано заличаване на „О.Ф.Б.“ ЕООД, което
дружество на 15.11.2012 г. е преобразувано в „О.Ф.Б.“ ЕАД. Ето защо обосновано
решаващият съд е приел, че ищецът е обвързан от сключения на 22.06.2012 г.
договор за прехвърляне на вземания, поради което е надлежно материално – правно
легитимиран по предявените искове.
Жалбопоздателят поддържа, че неправилно решаващият съд се е позовал
на мотивите на съдебното решение, постановено по гр. д. № 2625/2013 г. по описа
на СРС, ІІ ГО, 72 състав. Страните не спорят, че посоченото съдебно решение е
влязло в сила. С него е разрешен спор относно съществуването на вземане в полза
на „О.Ф.Б.“ ЕАД срещу О.Ч.Ц., произтичащо от процесния
договор за кредит за текущо потребление и договора за цесия за предходен период
– до 12.04.2012 г.
Съгласно нормата на чл.298, ал.1 ГПК решението
влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Постановеното
съдебно решение по гр. д. № 2625/2013 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 72 състав,
обвързва страните по него и е от значение за настоящия правен спор. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС, т.2 решението по уважен частичен иск за парично вземане се
ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно
материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за
разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Обективните предели на силата на пресъдено нещо очертават нейния предмет - правоотношението,
чието съществуване или несъществуване е установено по делото, както и
субективното материално право, което произтича от него, а субективните предели
- страните по материалното правоотношение, както и лицата, които, макар и да не
са страни, са обвързани от установеното положение. Белезите, които
индивидуализират всяко материално правоотношение и съответно субективно
материално право, представляват обективни предели на силата на пресъдено нещо, а именно: юридическите факти, от които
спорното право произтича, съдържанието на спорното право (в какво се състои то)
и неговото правно естество (правна квалификация). Субективното материално право
не може да бъде установено извън правопораждащите го
факти, извън основанието му. Страните по материалното правоотношение са
необходимата част от обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо.
Тези разяснения следва да намерят
приложение и в разглеждания случай, тъй като с решението, постановено по гр. д.
№ 2625/2013 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 72 състав, е разгледан иск за част от
периода, за който се дължат анюитетните вноски. С
оглед на това страните в настоящото производство са обвързани от субективните и
обективни предели на постановеното съдебно решение за предходен период,
включително относно съществуването на правоотношение по договор за кредит за
текущо потребление, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и ответника на 21.05.2009 г.,
както и прехвърляне на вземането с представения по делото договор за цесия от
22.06.2012 г. Ето защо като е зачел формираната сила на пресъдено
нещо относно правопораждащите юридически факти на
спорното субективно материално право, решаващият съд не е допуснал соченото от
жалбоподателя процесуално нарушение, като изводите му са в съответствие със
задължителните разяснения, дадени с горепосоченото тълкувателно решение.
Жалбоподателят излага съображения, че
неправилно съдът е възприел изводите на вещото лице по изслушаната съдебно – счетоводна
експертиза, тъй като вещото лице е ползвало не само материалите, намиращи се по
делото, но и други документи. Заключението на вещото лице В.Д.е компетентно и
обстойно обосновано. Вещото лице е изследвало всички необходими материали за
точното изпълнение на възложените от съда задачи. Експертното заключение не е
оспорено от страните, както и не са ангажирани по делото доказателства, които
да разколебаят или опровергаят доказателствената му сила. С оглед на това в
съответствие с изискванията на процесуалния закон правилно с обжалваното
решение СРС е възприел изводите на вещото лице по изслушаната съдебно –
счетоводна експертиза.
Жалбоподателят счита, че не е налице
надлежно уведомяване на длъжника за извършената цесия, поради което тя не е произвела
действие по отношение на него.
Нормата на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД предвижда, че
предишният кредитор трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането,
от който момент цесията има действия спрямо длъжника и третите лица.
Необходимостта от уведомяване на длъжника имено от предишния кредитор произтича
от това, че прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника
и предишния кредитор и следва да се създаде достатъчна сигурност за длъжника за
извършената замяна на стария му кредитор с нов. Затова съобщението от новия
кредитор няма предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това обаче не
означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал 3 и ал.4 ЗЗД, в какъвто
смисъл е и задължителната съдебна практика - решение № 137 от 02.06.2015 г. по
гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, III ГО).
В случая е налице такова упълномощително волеизявление от цедента
в полза на цесионера. В качеството си на пълномощник
на „Банка ДСК“ ЕАД – цедент, ищецът „О.Ф.Б.“ ЕАД е
изпратил уведомление до ответника на посочения в договора за банков кредит
адрес. Същото е получено без възражения от лице от адреса С.на 13.07.2016 г.
Дори да се приеме обаче, че това уведомление не е достигнало до длъжника, с
получаване на препис от исковата молба и приложенията към нея, ведно с
посоченото уведомление, ответникът е надлежно уведомен от първоначалния
кредитор „Банка ДСК“ ЕАД, чрез нейния пълномощник „О.Ф.Б.“ ЕАД за извършеното
прехвърляне на вземането. Ето защо и този довод на жалбоподателя се явява
неоснователен.
Жалбоподателят се позовава на
неравноправност на клаузата от Общите условия на договора за кредит за текущо
потребление, която дава възможност на банката едностранно да промени лихвения
процент. Такова възражение е направено още с писмения отговор на исковата
молба. В чл.8.1 от общите условия към разглеждания договор за кредит за текущо
потребление е предвидено, че при промяна на базовия лихвен процент кредиторът
определян нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница и предоставя
на кредитопоучателя актуализиран погасителен план. По
делото не се установи банката да е упражнила това свое право и съответно
първоначално уговореният лихвен процент едностранно да е повишен от банката,
поради което е без значение за спора дали тази клауза е неравноправна или не –
същата не е повлияла върху размера на задължението на ответника. Ето защо това
възражение не следва да се обсъжда по същество.
Жалбоподателят поддържа във въззивната жалба своевременно направеното възражение за
изтекла погасителна давност.
В нормата на чл.110 ЗЗД е
регламентирано, че с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички
вземания, за които законът не предвижда друг срок. Тази норма намира приложение
по отношение на дължимата главница. За възнаградителната
лихва се прилага кратката 3 – годишна давност, съгласно чл.111, б.“в“ ЗЗД. Предвид обстоятелството,
че претендираните от ищеца вземания обхващат падежирали анюитетни вноски през
периода 27.12.2012 г. – 27.12.2016 г. относно главницата и възнаградителна
лихва за периода 27.12.2014 г. – 27.12.2016 г., а искът е предявен на
20.12.2017 г., се налага извода, че към този момент не е изтекла приложимата по
отношение на разглежданите вземания погасителната давност.
Жалбоподателят не е заявил оплаквания
относно определения размер на задълженията, поради което и на основание чл.269 ГПК този въпрос стои извън пределите на въззивната
проверка. Решаващият съд е определил същите съобразно изслушаната по делото
съдебно – счетоводна експертиза.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди в обжалваната
част.
По разноските по производството:
При този изход на делото и
на основание чл.78, ал.3 ГПК в тежест на жалбоподателя следва да се възложат
сторените от насрещната страна разноски във въззивното
производство. Техният размер възлиза на 886 лв. – заплатено възнаграждение в
полза на процесуалния представител на жалбоподателя, назначен по реда на чл.47,
ал.6 ГПК.
Тъй като ответникът по
жалбата е защитаван по делото от юрисконсулт и на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК в негова полза следва да се присъди сумата
от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл.71 ГПК
жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС държавна такса
в размер на 237, 40 лв., съобразно изхода на спора
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 93947/15.04.2019 г., постановено по гр. д. №
88742/2017 г. по описа на СРС, III ГО, 140 състав, В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която О.Ч.Ц., ЕГН **********, с адрес ***, е осъден да
заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес ***, на основание чл.99 ЗЗД вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с
чл.240, ал.1 ЗЗД, сумата от 11 464, 93
(единадесет хиляди четиристотин шестдесет и четири лева и деветдесет и три
стотинки) лв., ведно със законната лихва от 20.12.2017 г. до погасяване на
вземането, представляваща непогасена главница по договор за кредит от
21.05.2009 г., сключен между „БАНКА ДСК“ ЕАД и О.Ч.Ц., изискуемостта на който е
настъпила в периода 27.12.2012 г. - 27.04.2016 г., което вземане е придобито от
ищеца по силата на договор за цесия от 22.06.20212 г., както и на основание
чл.99 ЗЗД вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.240, ал.2 ЗЗД, сумата от 404, 92 (четиристотин и четири лева и деветдесет и две стотинки)
лв., представляваща възнаградителна лихва по договор
за кредит от 21.05.2009 г., сключен между „БАНКА ДСК“ ЕАД и О.Ч.Ц.,
изискуемостта на който е настъпила в периода от 27.12.2014 г. - 27.04.2016 г.,
което вземане е придобито от ищеца по силата на договор за цесия от 22.06.2012
г.
ОСЪЖДА О.Ч.Ц., ЕГН **********,***, сутерен – адв. К.Т., да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес ***,
сумата от 886, 10 (осемстотин
осемдесет и шест лева и десет стотинки) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК,
представляваща сторени разноски по делото, както и сумата от 100 (сто) лв., на основание чл.78, ал.8
вр. с ал.3 ГПК, представляваща юрисконсултско
възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство във въззивното производство.
ОСЪЖДА О.Ч.Ц., ЕГН **********,***, сутерен – адв. К.Т., да заплати по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСДКИ СЪД,
на основание чл.71 ГПРК, сумата от 237,
97 (двеста тридесет и седем лева и деветдесет и седем стотинки) лв.,
представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявения
иск, е влязло в сила като необжалвано.
Решението не подлежи на обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.