Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Плевен, 04.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД,
ІV граждански състав в открито
заседание, на осемнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година в
състав :
РАЙОНЕН
СЪДИЯ : МИЛЕНА ТОМОВА
При
секретаря : Стела Цветкова
като разгледа
докладваното от съдия Томова гражданско дело № 3351 по описа на съда за 2018г., за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по иск с правно основание чл.422, ал.1,
вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, вр.чл.92 ЗЗД.
В ***е постъпила искова молба
от ***със седалище и адрес на управление:***,
чрез В.Г. против Г.М.М. с ЕГН **********, в която се твърди, между страните бил
сключен Договор с индивидуален потребителски ***За предоставените по този
договор услуги били издадени следните фактури: ***, с падеж на плащане
29.04.2015 г., за отчетен период от 09.03.2015г. до 08.04.2015 г., за ползване
на далекосъобщителни услуги за сумата от 24,90 лв.; ***с падеж па плащане
29.05.2015 г., за отчетен период от 09.04.2015 г. до 08.05.2015 г., за ползване
на далекосъобщителни услуги за сумата от 124,44лв.; *** с падеж па плащане
27.06.2015 г., за отчетен период от 09.05.2015 г. до 08.06.2015 г., за ползване
на далекосъобщителни услуги за сумата от 0,54лв.; ***, с падеж па плащане
23.09.2015 г., в която била начислена неустойка за предсрочно прекратяване на
договора за далекосъобщителни услуги в размер на 373,50лв.
Твърди се, че клаузата за неустойка
била регламентирана и уредена в договора за мобилни услуги към датата на
подписването му и в Общите условия на оператора, които представлявали
неразделна част от индивидуалния договор и имали задължителна сила за страните.
Клаузата за неустойка фигурирала в представените с исковата молба Приложения в
Раздел Отговорност и гласяла „В случай че абонатът наруши задълженията си,
произтичащи от това Приложение, Договора или Общите условия, в това число, ако
по негово искане или вина Договорът по отношение па Услугите в това Приложение
бъде прекратен в рамките на определения срок за ползване, Операторът има право
да прекрати Договора по отношение на тези или всички Услуги и/или да получи
неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаментни такси (без
отстъпки), дължими от датата па прекратяване до изтичане на определения срок на
ползване. Основанието за прекратяване на договора следвало и от 27.2 и чл. 54
от ОУ на мобилния оператор, в които се предвиждало, че *** имал право да
ограничи достъпа до част от услугите или да прекрати индивидуалния договор, ако
абонатът има неизплатени дължими вземания към ***. А съгласно чл. 54 от ОУ ***има
право едностранно да прекрати Договора за услуги или временно да спре достъпа
на абоната до мрежата в следните случаи: 54.1 При неплащане на дължими суми
след изтичане срока за плащане. За самото прекратяване на договора не се
изисквала форма нито за валидност, нито за доказване, тъй като то настъпвало по
силата на договора, поради неизпълнението на абоната да заплати цената на предоставените
му мобилни услуги. Клаузата за неустойка била регламентирана и уредена в
договора за мобилни услуги към датата на подписването му и Общите условия на
оператора.
Твърди
се също, че неизпълнението от страна на абоната-ответник да заплати сумите за потребените
услуги, съгласно издадените фактури, довело до прекратяването на индивидуалния
договор на ответника Г.М.М. и начисляването на договорка неустойка.
Излага
се, че горните суми били претендирани по реда на чл.410 от ГПК в производството
по ч.гр.д.№209/2018г. и съответно издадена заповед за изпълнение, но срещу
същата постъпило писмено възражение от длъжника в законоустановения двуседмичен
срок.
Като следствие от изложеното се
претендира да се признаят за установени следните вземания на ищеца спрямо
ответника, за които е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№209/2018г.
по описа на ***, а именно : сумата 149,88 лв., представляваща незаплатена
далекосъобщителна услуга, сумата 373,50 лв., представляваща неустойка за
предсрочно прекратяване на договор за далекосъобщителни услуги и сумата от
37,69лв., представляваща мораторна лихва. Претендират се и направените в
заповедното и исковото производство деловодни разноски.
С уточняваща молба от 06.06.2018г.
ищецът е заявил, че се отказва от претенцията за мораторна лихва, като не е
внесъл и държавна такса по нея. С влязло в сила определение от 27.07.2018г. е
прекратено производството по делото по отношение на тази претенция.
Настъпила е промяна в наименованието на ищеца, като
вписаното такова в търговския регистър е ***
Ищецът
е заявил искане за постановяване на неприсъствено решение срещу ответника.
Съдът обаче намира, че не са налице основанията на чл.239, ал.1, т.2 от ГПК,
т.к. предявената искова претенция по чл.92 от ЗЗД не може да се приеме за
вероятно основателна с оглед посочените в исковата молба обстоятелства и
представените доказателства. Ето защо искането на ищеца следва да се остави без
уважение и се постанови решение по общия ред.
Съдът, след като прецени събраните
доказателства и обсъди доводите на страните с оглед разпоредбата на чл.235 от ГПК приема за установено следното от фактическа страна:
Искът
е предявен в законоустановения едномесечен срок от връчване на указанията на заповедния
съд по ч.гр.д.№6802/2017г. по описа на *** и се явява допустим, поради което
следва да се разгледа по същество.
Съдът, след като прецени събраните
доказателства и обсъди доводите на страните с оглед разпоредбата на чл.235 от ГПК приема за установено следното от фактическа страна:
По
иска с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД.
Вземането
на ищеца за главница в размер на 149,88лв. произтича от сключен договор за
предоставяне на електронни съобщителни услуги с индивидуален потребителски ***
При изпълнение на договора ищцовото дружество е издавало ежемесечно на ответника
фактура за предоставените и ползувани от абоната услуги. Основното задължение
на ответника е било да заплаща стойността на тези услуги в уговорените срокове,
но същото не е било изпълнено. По делото са приложени издадени от ищеца фактури: ***, с падеж на плащане 29.04.2015 г., за
отчетен период от 09.03.2015г. до 08.04.2015 г., за ползване на далекосъобщителни
услуги за сумата от 24,90 лв.; ***с падеж па плащане 29.05.2015 г., за отчетен
период от 09.04.2015 г. до 08.05.2015 г., за ползване на далекосъобщителни
услуги за сумата от 124,44лв.; *** с падеж па плащане 27.06.2015 г., за отчетен
период от 09.05.2015 г. до 08.06.2015 г., за ползване на далекосъобщителни
услуги за сумата от 0,54лв. Тези писмени доказателства не са
оспорени в преклузивния срок по чл. 193 от ГПК и представляват годни
доказателства за количеството и стойността на доставените през отчетните
периоди услуги.
Общата
стойност на ползваните и неплатени услуги по горните фактури възлиза на сумата
от 149,88 лв.
С
оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест /чл. 154 ал. 1 от ГПК/ в настоящото производство ищецът следваше да докаже наличието на вземане
спрямо ответника за сумите, претендирани като стойност на предоставени
далекосъобщителни услуги по сключения между страните договор. Това е сторено по
надлежния ред, като ищцовото дружество е провело пряко и пълно доказване на
твърдените от него факти за съществуване на договорното правоотношение и
доставката на услуги на посочената обща стойност от 149,88лв. Ответникът не е
навел и доказал правоизключващи или правопогасяващи вземането за главница факти.
Поради
горното, съдът намира предявеният иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК,
във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД за изцяло основателен и доказан и като такъв
следва да бъде уважен.
По
иска с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.92 от ЗЗД.
Видно
е от приложените Общи условия, за които е безспорно, че са действали през
процесния период, че според обективираното в т.26.4 заплащането на услугите е
следвало да бъде извършвано въз основа на издавани месечни фактури, като
неполучаването им от клиента не го освобождава от задължението за плащане на
дължимите суми. Съгласно т.26.5, на абоната е следвало да се предоставя
15-дневен срок за плащане след издаване на фактурата.
Според предвиденото в т.54.1 от Общите
условия, операторът е имал право да прекрати договора за услуги или временно да
спре достъпа на абоната до мрежата при неплащане в срок на дължими суми по
правоотношението, а според предвиденото в т.54.12 договорът се е считал за едностранно
прекратен от страна на *** в случай, че забавата на плащането е продължила
повече от 124 дни.
Установява се от приложения препис на подписаното
между страните Приложение №1 към договора им от 06.04.2015г., че в него се
съдържа клауза в раздел „Отговорност”, предвиждаща неустойка в тежест на
абоната, дължима в случай на извършено поради негово виновно поведение
предсрочно прекратяване на договора, в размер на всички стандартни месечни
абонаментни такси (без отстъпки), дължими от датата на прекратяване до изтичане
на определения срок на ползване.
При обсъждане претенцията на ищеца
за заплащане на сумата от 373,50лв., представляваща неустойка, съдът на първо
място се занима с валидността на неустоечната клауза по процесния договор. Не е
налице възражение от ответника в тази насока, но доколкото предмет на иска е
реалното изпълнение на процесната
неустоечна клауза, за да прецени основателността на претенцията в тази й
част, съдът следва да извърши първо преценка относно съществуването на това
задължение. Тази преценка неминуемо включва обсъждане действителността на
клаузата, пораждаща задължението, чието изпълнение се претендира (в този смисъл
е съдебната практика, изразена в Решение №229 от 21.01.2013г. на ВКС по т.д.№1050/2011г.,
II т.о.). При тази преценка, съдът намира, че неустоечната клауза се явява
нищожна, на основание чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите, във
вр. с чл.143, т.14 от ЗЗП. Съображенията за това са следните: Ответникът Г.М. има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби
на Закона за защита на потребителите. Съгласно разпоредбата на чл.146, ал.1 от
ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В
нормата на чл.143 от ЗЗП се съдържа примерно изброяване на неравноправни
клаузи, а разпоредбата на чл.144 посочва изключенията. Т.е, за да е нищожна
една клауза в договор, сключен с потребител, тя следва да е неравноправна, осъществявайки
някой от фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП; да не попада в някое от
изключенията на чл. 144 от ЗЗП и да не е уговорена индивидуално. Съдът намира,
че процесната клауза за неустойка осъществява фактически състав по чл.143, т.14
от ЗЗП, т.к. налага на потребителя изпълнение на неговите задължения за
заплащане на абонаментната такса за предоставяните от оператора услуги до края
на първоначално уговорения срок, без доставчика на практика да предоставя
услугите. В същото време не попада в изключенията по чл.144 от ЗЗП. Съдът
намира, че клаузата от процесния договор, предвиждаща търсената от ищеца
неустойка не е индивидуално уговорена,
тъй като представлява част от предварително изготвен от оператора бланков
договор/приложение, в който се попълват при подписването му единствено данните индивидуализиращи
конкретния потребител и избрания план/вид предоставяна услуга. Поради това,
очевидно е, че ответника, в качеството на потребител не би могъл да влияе върху
съдържанието му, договаряйки със служителя на дружеството промени в бланкетните
клаузи. Противното – предоставена такава възможност при подписване на
процесните договори, не се установява от ангажираните от ищеца доказателства. Съдът счита, че тази неустоечна клауза е
нищожна и по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. В тази насока е формирана
задължителна съдебна практика на ВКС (изразена например в Решение №110 от
21.07.2016г. на ВКС по т.д.№1226/2015г., I т.о.), приемаща нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустоечни клаузи в договори с периодично
изпълнение, които предвиждат при прекратяване на правоотношението заплащане на
неустойка в размер на останалите периодични платежи до крайния уговорен срок на
договора, т.к. позволяват едната страна
по правоотношението да получи имуществена облага от насрещната страна в размер,
какъвто би получила, ако договорът не беше прекратен, но без да се предоставя своята
насрещна престация. Така се създават условия за неоснователно обогатяване на
едната страна и позволяващата това
неустойка излиза извън присъщите й по закон функции и нарушава принципа за
справедливостта.
С оглед горното, съдът намира, че
претендираната въз основа на нищожната договорна клауза неустойка в размер на 373,50лв.
не се дължи и заявената претенция за установяване съществуването й следва да се
отхвърли като неоснователна и недоказана.
С
оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК съдът следва да се
произнесе по направените разноски в заповедното и исковото производство, при
съобразяване приетото в т.12 от Тълкувателно решение от 18.06.2014г. по
т.д.№4/2013г. на ОСГТК. В заповедното производство са били сторени
разноски за държавна такса в размер на 25 лв. и разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 180лв. или общо разноски в размер на 205лв. От тях
ответника дължи сумата от 55,35лв., съответно на вземанията, чието съществуване
се установи в исковото производство (при съобразяване, че присъденото в
заповедното производство вземане за мораторна лихва не е предмет на исковото
производство и съществуването му не се установи). В исковото производство са
направени от ищеца разноски за държавна такса в размер на 75лв. и за адвокатско
възнаграждение в размер на 180лв. или общо разноски в размер на 255лв.
Съразмерно предявените по исков ред и уважени претенции, ответника дължи част
от тези разноски в размер на 68,85лв.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ искането за постановяване на неприсъствено решение срещу ответника.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание
чл.422, ал.1 от ГПК, че Г.М.М. с ЕГН **********,***
ДЪЛЖИ на ***(предишно наименование ******, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 149,88лв.,
представляваща незаплатена далекосъобщителна услуга, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 09.01.2018г. до
окончателното изплащане на вземането, която сума представлява част от вземанията, за които е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 10.01.2018г. по
ч.гр.д.№209/2018г. по описа на ***, като ОТХВЪРЛЯ иска за
установяване съществуването на вземане в размер на 373,50лв., представляваща
присъдена в заповедното производство неустойка за предсрочно прекратяване на
договор за далекосъобщителни услуги, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА на основание
чл.78, ал.1 от ГПК Г.М.М. с ЕГН **********,***
ДА
ЗАПЛАТИ на ***(предишно наименование ******, със седалище и адрес на управление:***, следните суми: сумата от 55,35лв.,
представляваща разноски за заповедното производство и сумата от 68,85лв.,
представляваща разноски за исковото производство, съразмерно установената част
от вземанията.
Решението подлежи на обжалване пред ***с въззивна жалба в
двуседмичен срок от връчването му.
районен съдия: