РЕШЕНИЕ
гр.
София, 01.12.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-25 състав,
в публично заседание на единадесети юни две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
при секретаря Р. Манолова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 8298 по описа за 2019 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ.
Ищецът Ю.Ю. твърди, че е пострадал от процесите по
насилствена асимилация, прилагани спрямо етническите турци от българската
държава. Твърди, че в края на 1984 г. е бил противник на предприетите действия
от държавата по промяна на турските имена, поради което е задържан първоначално
в арест в гр. Кърджали, а след това и в затвора на остров Белене. Периодът на
задържането му е 29.12.1984 г. – 25.06.1986 г., през което време ищецът твърди,
че е поставен в нечовешки условия, като също така спрямо него е упражнявано
физическо и психическо насилие, като е подлаган и на принудителен труд. След
като е освободен от затвора в периода 25.06.1986 г. – 08.12.1988 г. ищецът
твърди, че е принудително заселен в с. Белотинци (сега област Монтана), където
е бил без семейството си, останало в предишното му местоживеене,***. След
завръщането му при семейството му ищецът е продължил да бъде ограничен в
предвижването си (не е можел да напуска границите на общината), а освен това
всеки ден е ходил да се подписва в полицейското поделение. След това на
07.06.1989 г. е принуден от държавните органи (той и семейството му) да напусне
държавата без имущество си, което се е отразило тежко на живота му, на
здравословното и психическото му състояние.
Ищецът посочва, че във връзка с извършените и
спрямо него действия е започнало досъдебно производство срещу висши членове на
ръководството на държавата по обвинение в престъпления против националното и
расовото равенство (сега наричани престъпления против равенството на
гражданите) – чл. 162 НК, като впоследствие обвинение е повдигнато и за
престъпления по служба, от които са настъпили тежки последици – чл. 387,
ал. 2 НК. По тези обвинения е образувано следствено дело № 1/1991 г. на П.на
въоръжените сили (образувано на 30.01.1991 г.), което, след като на два пъти е
внасяно с обвинителен акт в съда и връщано на П.за извършване на допълнителни
действия (последно на 28.04.1998 г.), и към момента не е приключило. Ищецът
посочва, че следственото дело е било прехвърляно към различни прокуратури
поради промени в подсъдността, както и частично прекратявано поради смъртта на
някои от обвиняемите, а също така е спирано и възобновявано поради
необходимостта да бъдат издирени всички пострадали лица и съответно разпитани
като свидетели, част от които не са се намирали в България. Ищецът твърди, че
през годините, в които е продължавало досъдебното производство по посоченото
дело, той лично и чрез сдружение, в което е членувал, е отправял искания до
различни институции, включително до прокуратурата, настоявайки делото да
приключи, тъй като е очаквал виновните за извършените спрямо него деяния да
бъдат наказани. Ищецът също така посочва, че не му е предоставена необходимата
му информация от делото, за да може да предяви искове за обезщетение на
претърпените от него вреди от извършените спрямо него деяния, което му е
попречило да предяви иск за обезщетение пред гражданския съд. Посочва също
така, че е разпитан на досъдебното производство като свидетел и са му разяснени
правата на пострадал, но не са му връчвани актовете на прокурора по делото.
Поради забавянето на досъдебното производство и на внасянето на обвинителен акт
в съда, ищецът посочва, че след промяната в НПК от 2017 г. други от пострадалите
от същите деяния на няколко пъти са подавали искания до съда да бъде задължен
прокурорът да упражни заключителните си правомощия на досъдебното производство
– да го прекрати или да внесе обвинение по него в съда. Вместо това обаче прокурорът
е спрял производството.
Ищецът твърди, че продължителността на досъдебното
производство от над 27 години към момента на предявяване на настоящия иск е
нарушила правото му за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, като до
момента ищецът е лишен от възможността да се конституира като частен обвинител
в съдебната фаза, за да поддържа обвинението срещу виновните лица за извършените
спрямо него деяния, както и като граждански ищец, за да може да предяви иск за
обезщетяване на причинените му от деянията вреди. Освен това, според ищеца,
забавянето ще доведе до невъзможност да се реализира наказателната отговорност
на виновните лица, тъй като повечето от тях вече са починали в хода на
досъдебното производство, а по отношение на останалия един обвиняем е изтекла
абсолютната давност за наказателно преследване, поради което производството би
следвало да бъде прекратено. Така, поради нарушаване на правото му за
разглеждане и решаване в разумен срок на делото относно извършените деяния, от
които е пострадал и ищецът, той твърди, че е понесъл неимуществени вреди,
представляващи негативни емоции и стрес, свързани с тежките последици за него
от извършените деяния и дългото забавяне на изправянето на виновните лица пред
съда и съответно налагането на наказания на тези лица, което може да се окаже и
невъзможно, т.е. остава неудовлетворено очакването на ищеца за възмездие.
Поради това ищецът иска ответникът да му заплати обезщетение за тези вреди в
размер на 100 000 лв., заедно със законната лихва върху тази сума от
21.06.2019 г. до окончателното ѝ изплащане. Претендира разноски по
делото.
Ответникът П.на Р.Б.оспорва иска. Посочва, че
искът е неоснователен (възраженията по същество не са по допустимостта, а по
основателността на претенцията, тъй като се отнасят до това дали ищецът
действително притежава твърдяното от него право) за част от процесния период,
тъй като разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ, на която ищецът основава иска си, е
влязла в сила на 15.12.2012 г., а ищецът е заявил желанието си за участие в
наказателното производство на 18.06.2018 г. Поради това ищецът не може да
претендира обезщетение във връзка с действия или бездействия от преди
посочените два момента. Освен това ответникът счита, че в конкретния случай
правата, предоставени от чл. 6 на Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи, са неприложими към възможността на ищеца да се конституира
като частен обвинител или граждански ищец в наказателното производство, поради
което той не може да претендира и обезщетение за нарушаване на тези права.
Счита и че не е налице забавяне на производството с оглед на неговата
фактическа и правна сложност, като твърди, че П.редовно и срочно е извършвала
необходите действия и излага подробни съображения, обосноваващи сложността на
конкретното производство, включително наличието на няколко обвиняеми и стотици
пострадали, повечето от които намиращи се извън България. Посочва и че П.не е
легитимирана да отговаря за забавяне на производството след внасянето му в
съда, доколкото на два пъти делото е било връщано на досъдебната фаза, а също
така не следва да отговаря при забавено изпълнение или при неизпълнение на
молби за международна правна помощ, като именно последното обстоятелство,
според ответника, е довело до най-съществено забавяне на производството. Ответникът
оспорва и настъпването на сочените от ищеца вреди, както и размера на претендираното
обезщетение като завишен. Също така посочва, че за обезщетяване на вредите,
твърдяни от ищеца, във връзка с извършени спрямо него репресивни действия, е
предвиден специален ред в Закона за политическа и гражданска реабилитация на
репресирани лица, който изключва приложението на ЗОДОВ.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира
следното:
Според заявеното от ищеца,
наказателното производство, образувано за разследване на извършените срещу него
деяния, е започнало през 1991 г., като не е приключило и до момента. Ищецът
посочва още, че производството все още е на фазата на досъдебното производство,
макар още в началото му да са повдигнати обвинения на определени лица. Именно в
тази връзка са и вредите, твърдяни от ищеца. Той твърди, че като пострадал от
извършени спрямо него престъпни посегателства и при посочената продължителност
на досъдебното производство по разследване на тези деяния, е нарушено правото
му на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок съгласно
изискването на чл. 6, ал. 1 на Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи (Конвенцията).
Наказателното производство, във
връзка с което са твърденията на ищеца, е започнало през 1991 г., когато
Конвенцията още не се прилага за България. Конвенцията е ратифицирана от Р.Б.със
закон, обнародван в ДВ, бр. 66/14.08.1992 г., а самият текст на Конвенцията е
обнародван в ДВ, бр. 80/01.10.1992 г. Същевременно документът за ратификацията
на Конвенцията от българската държава е депозиран при Главния секретар на
Съвета на Европа на 07.09.1992 г. Поради това съгласно чл. 58, §4 (преди §3) на
Конвенцията тя влиза в сила и се прилага за България от 07.09.1992 г.
В случая обаче наказателното
производство, макар и започнало през 1991 г., според твърденията на ищеца
продължава и след това. Доколкото това производство продължава и съответно
продължава да нарушава права, които ищецът твърди, че са му предоставени по
силата на Конвенцията, то извършените нарушения следва да се разгледат именно
като такива по смисъла на Конвенцията. Съответно след приемането на измененията
в ЗОДОВ през 2012 г. (ДВ, бр. 98/2012 г.), когато е въведен искът по чл. 2б,
ал. 1 ЗОДОВ за обезщетяване на вредите от нарушаване на правото за разглеждане
и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 на Конвенцията,
наведените от ищеца твърдения следва да се квалифицират именно като иск по чл.
2б, ал. 1 ЗОДОВ вр. с чл. 6, §1 на Конвенцията, доколкото ищецът твърди, че и
след 2012 г., включително и към настоящия момент, продължава засягането на
правата му по посочения начин.
Съставът на непозволено
увреждане, въведен с разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ е бланкетен. Той
препраща към уредбата на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен
срок по чл. 6, §1 на Конвенцията, а не въвежда самостоятелна уредба на това
право. В този смисъл квалификацията на иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ не е
съществена за изследване на въпроса дали е възникнало право на обезщетение за
ищеца. След като Конвенцията се прилага през почти цялата продължителност на
соченото от ищеца наказателно производство (започнало, според посоченото от
него, на 30.01.1991 г., а Конвенцията е приложима за България от
07.09.1992 г.), евентуално засягане на права, които са предоставени на ищеца
във връзка с това производство, следва да доведе до възникване на вземане за
обезщетение за причинените на ищеца вреди, дори и това да е на общото основание
по чл. 49 ЗЗД. Въпреки това, доколкото нормата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ действа по
време, когато процесното наказателно производство все още не е приключило
(според ищеца то и досега не е приключило), предявеният иск следва да се
квалифицира именно въз основа на тази разпоредба.
Също така, след като съставът на
непозволено увреждане по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ е бланкетен, това
означава, че евентуалното засягане на права на ищеца следва да се разгледа
изцяло на плоскостта на Конвенцията. Следователно трябва да се изследва доколко
на ищеца като пострадал от престъпление, както твърди той, са предоставени
права по чл. 6, §1 на Конвенцията, включително правото образуваното във връзка
с престъпните посегателства срещу ищеца наказателно производство да бъде
разгледано и приключено в разумен срок.
Според чл. 6, §1 на Конвенцията
правата, предоставени от тази норма, принадлежат на всяко лице при определянето
на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е
наказателно обвинение срещу него. Така се очертава предметният обхват на
разглежданата норма. От гледна точка на българския правов ред, разбиран в
светлината на изискванията и за целите на Конвенцията, тези лица от една страна
включват лицето, срещу което се води наказателното производство (обвиняем,
заподозрян, подсъдим, и т.нар. „фактически обвиняем“ – лице, срещу което се
води наказателно преследване, без той формално да е привлечен като обвиняем).
Според твърденията на ищеца той е пострадал от престъпление, поради което не
попада в тази категория. Поради това следва да се разгледа въпросът, доколко
според българското законодателство, разгледано и в светлината на целите на
Конвенцията, досъдебното производство по наказателни дела е от значение за определянето
на гражданските права и задължения на пострадалия от престъпление.
Съгласно сега действащия НПК от
2005 г. (в сила от 29.04.2006 г.), който се прилага за част от процесното
наказателно производство, пострадалият от престъпление може да участва в
наказателното производство по дела от общ характер (какъвто е и процесният
случай) в качеството си на частен обвинител (чл. 76 НПК) или като граждански
ищец (чл. 84, ал. 1 НПК). Макар и да не урежда самостоятелно пострадалия като
субект на наказателното производство, НПК от 1974 г. (отм.) предвижда същите
възможности за участие на пострадалия в наказателното производство по дела от
общ характер – като частен обвинител (чл. 52 НПК от 1974 г. (отм.)) и като
граждански ищец (чл. 60, ал. 1 НПК от 1974 г. (отм.)). Уредбата на тези фигури
и в двата процесуални закона и въпреки измененията на съответните разпоредби
през годините по своята същност е сходна.
Според чл. 78 НПК (съответно чл.
54 НПК от 1974 г. (отм.)) функцията на частния обвинител е да поддържа
обвинението и то независимо от прокурора. Поради това частният обвинител може
да поддържа обвинението и когато прокурорът не го поддържа (чл. 78, ал. 2 НПК,
съответно чл. 54, ал. 2 НПК от 1974 г. (отм.)), както и има правото
самостоятелно да обжалва актовете на съда, включително присъдата (чл. 79 НПК,
съответно чл. 55 НПК от 1974 г. (отм.) – особено след 1990 г.), дори и
прокурорът да избере да не подава протест. Следователно функцията на частния
обвинител се свежда до упражняване на правото на пострадалото лице да иска
извършителят на деянието срещу него да бъде осъден от наказателния съд. В това си процесуално качество
пострадалият защитава от една страна публичния интерес от това виновните лица
да не останат ненаказани (една от основните цели на наказателния процес, както
и от функциите на прокуратурата), но също така защитава и личния си интерес от
това да получи възмездие чрез осигуряването на осъждането на лицето. По
същество фигурата на частния обвинител осигурява възможността на пострадалия да
изисква от съда да осъди подсъдимия.
Действайки само в качеството си
на частен обвинител, пострадалият не разполага с права, предоставени от чл. 6,
§1 на Конвенцията. Както поддържа и ЕСПЧ в практиката си дори и в граждански
производства (а съответно и в наказателни) чл. 6 на Конвенцията не предоставя
право да се търси частно възмездие или да се предявява иск в защита на
публичния интерес (actio popularis). Поради това правото да се иска
едно лице да бъде осъдено за престъпление (което по същество е функцията на
частния обвинител) не попада в предметния обхват на чл. 6 на Конвенцията. За да
може това право, упражнявано от частния обвинител, да бъде защитено от
Конвенцията, то трябва да бъде неразривно свързано с упражняване на правoто на предявяване на граждански
иск за обезщетяване на вредите от пострадалия (в този смисъл §70 на решението
по делото Perez срещу
Франция по жалба № 47287/99 и цитираната там практика, като следва да се има
предвид, че посоченото решение на ЕСПЧ е основополагащо в разглежданата
материя, тъй като в него Съдът решава да възприеме нов подход и да опрости и
изясни практиката си по приложението на чл. 6 на Конвенцията в случаите на
защита на правата на пострадалите от престъпление особено в наказателното
производство).
Следователно пострадалият би
могъл да притежава права по чл. 6, §1 на Конвенцията, само когато упражнява в
наказателния процес такова процесуално качество, което е непосредствено
свързано с упражняване на неговите граждански права. Тогава той ще попадне в
категорията на лица, които участват в производство за определяне на техните
граждански права по смисъла на чл. 6, §1 на Конвенцията. В контекста на
наказателното производство и на естеството на упражняваните от пострадалия
граждански права, в случая става въпрос за предявяването от пострадалия на
граждански иск за обезщетяване на претърпените от него вреди (неимуществени или
имуществени) от извършеното спрямо него деяние. От гледна точка на българския
наказателнопроцесуален закон в това процесуално качество пострадалият е
граждански ищец в наказателния процес (чл. 84, ал. 1 НПК, съответно чл. 60, ал.
1 НПК от 1974 г. (отм.)). Няма съмнение, че фигурата на гражданския ищец попада
в предметния обхват на чл. 6, §1 на Конвенцията, тъй като българският закон не
прави разлика между последиците на предявения пред наказателния съд граждански
иск за присъждане на обезщетение за причинените от престъплението вреди и
предявяването на такъв иск пред гражданския съд (този извод следва и от
разсъжденията, изложени в §58 – 62, както и от извода в §67, in fine на решението на ЕСПЧ по делото Perez срещу Франция).
Според чл. 84, ал. 1 НПК
гражданският иск може да се предяви в съдебното производство. Идентична е и
разпоредбата на чл. 60, ал. 1 НПК от 1974 г. (отм.) след изменението от ДВ, бр.
50/2003 г. (в сила от 03.06.2003 г.). Следователно след 03.06.2003 г.
предявяването на граждански иск и съответно конституирането на пострадалия като
граждански ищец може да стане само на фазата на съдебното производство по
наказателни дела. До посоченото изменение обаче разпоредбата на чл. 60,
ал. 1 НПК от 1974 (отм.) предвижда, че гражданският иск може да се предяви в
наказателното производство, т.е. гражданският иск може да се предяви и на
досъдебното производство, съответно пострадалият може да се конституира като
граждански ищец и още в досъдебното производство, независимо че искът ще бъде
разгледан в съдебната фаза на процеса. Възможността пострадалият да се
конституира като граждански ищец и в досъдебното производство до 03.06.2003 г.
ясно следва и от разпоредбата на чл. 63, ал. 1 НПК от 1974 г. (отм.),
според която, до посоченото изменение, гражданският ищец има право да обжалва
актовете на съда и на органите на досъдебното производство, а след посоченото
изменение, както и съгласно сега действащата разпоредба на чл. 87, ал. 1 НПК гражданският ищец може да обжалва само актовете на съда (доколкото тази
фигура не съществува на фазата на досъдебното производство).
В конкретния случай, според
твърденията на ищеца, производството се е развило само на фазата на досъдебното
производство, макар и да е бил внесен обвинителен акт в съда, тъй като съдебното
производство по този обвинителен акт е прекратено и делото е върнато на
прокурора. Поради това след 03.06.2003 г. ищецът, като пострадал от
престъплението, за което е образувано производството, вече не е можел да
участва в него като граждански ищец, докато обвинителният акт не бъде внесен
отново в съда, което не е станало. До 03.06.2003 г. обаче той е можел да стори
това, като заяви пред органите на досъдебното производство, че ще предяви
граждански иск и съответно че иска да се конституира като граждански ищец. В
този случай би било ясно, че наказателното производство за ищеца е свързано и
със защита на негови граждански права – правото му на обезщетение за
претърпените от него вреди.
Същевременно обаче ищецът изрично
заявява (включително след дадени от съда указания), че не е направил искане за
участие по делото като граждански ищец, тъй като е очаквал започването на
съдебната фаза на производството, в която да предяви иска си. Поради това той
няма качеството на граждански ищец в наказателното производство. В този смисъл
наказателното производство няма значение за определянето на гражданските права
на ищеца като пострадал от престъплението, свързани с получаване на обезщетение
за претърпените от него вреди. Поради това той не разполага и с правата по чл. 6,
§1 на Конвенцията по отношение на конкретното наказателно производство.
Както се посочи, пострадалият от
престъпление може да разполага с правата по чл. 6, §1 от Конвенцията в
наказателното производство, само когато това производство е неразривно свързано
с упражняване на гражданското му право на обезщетение, т.е. с получаване на
защита на вземането му за обезщетяване на вредите от престъплението. Тази
връзка обаче не се проявява само в случая, когато пострадалият поиска да бъде
конституиран и като граждански ищец. Тя е налице и във всеки случай, когато
изходът на евентуално гражданско производство по иск на пострадалия за
обезщетяване на вредите от престъплението е в зависимост от изхода на
наказателното производство относно извършеното спрямо пострадалия деяние (в
този смисъл е и посоченото в §65 – 68 на решението по делото Perez срещу Франция).
В българското законодателство е
налице връзка между резултата от наказателното съдебно производство относно
престъпното деяние и резултата на гражданското производство относно
гражданските последици на същото деяние. Според чл. 300 ГПК и чл. 413, ал. 2 и
ал. 3 НПК (съответно чл. 222 ГПК (отм.) и чл. 372, ал. 2 и ал. 3 НПК от 1974 г.
(отм.)) присъдата на наказателния съд (и приравнените по значение на нея
съдебни актове) е задължителна за гражданския съд по основните въпроси на
непозволеното увреждане – извършено ли е деянието, противоправно ли е то,
виновен ли е деецът. Именно поради това в този случай следва да се приложи чл.
229, ал. 1, т. 4 ГПК (съответно чл. 182, ал. 1, б. „г“ ГПК (отм.)) и
производството по гражданското дело да бъде спряно до приключване на съдебното
наказателно производство (в този смисъл българското законодателство в известна
степен наподобява френското, разгледано в посоченото решение по делото Perez срещу Франция).
Същевременно обаче връзката между
наказателния и гражданския процес не е толкова силна в българското
законодателство. Според посочената норма на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК
(съответно чл. 182, ал. 1, б. „г“ ГПК (отм.)) гражданското производство трябва
да бъде спряно, само ако е налице висящо дело в друг съд от значение за изхода
на гражданското дело. Поради това ако наказателното производство е на фазата на
досъдебното производство, не е налице производство пред друг съд и няма основание
за спиране на гражданското дело. В общия случай на непозволено увреждане
(включително и в конкретния случай на деянията, от които ищецът твърди, че е
пострадал) от гледна точка на приложението на гражданския закон (чл. 45 и сл. ЗЗД) е без значение дали противоправността на деянието се изразява в
престъпление по НК. Поради това не е налице и основанието за спиране на
съдебното производство по гражданското дело по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК
(съответно чл. 182, ал. 1, б. „д“ ГПК (отм.)). Докато не започне производство
пред наказателния съд, гражданският съд за целите на непозволеното увреждане
може и сам да установи посочените по-горе елементи на фактическия състав.
Поради това не е необходимо да се спира гражданското производство до
приключване на наказателното, когато последното не е навлязло в съдебната си
фаза (в този аспект българското законодателство значително се разминава от
френското, разгледано в решението по делото Perez срещу Франция, където
гражданското производство винаги трябва да изчака развитието на наказателното,
без оглед на фазата, на която се намира последното).
Следователно, съгласно
българското законодателство, действащо към момента, в който ищецът е претърпял
твърдяните от него вреди, а и след това, включително към момента, в който е образувано
наказателното производство във връзка с извършените спрямо ищеца деяния, както
и до настоящия момент, ищецът винаги е разполагал с възможността да предяви
претенцията си за получаване на обезщетение за претърпените от него вреди пред
гражданския съд по реда на ГПК (арг. от чл. 84, ал. 2 НПК и съответно чл. 60,
ал. 2 НПК от 1974 г. (отм.)). Ако такъв иск беше предявен от него и доколкото
процесното наказателно производство в продължение на около 30 години е останало
в досъдебната си фаза, нямаше да съществува пречка гражданският съд да разгледа
и реши делото по този иск, независимо от висящото наказателно (досъдебно)
производство. Ищецът е предпочел да не се възползва от тази възможност и да не
предявява иска си за обезщетение пред гражданския съд. Но той също така не е
заявил, че иска да се конституира като граждански ищец в наказателното
производство, което е можел да стори и в досъдебната му фаза до 03.06.2003 г.
След този момент ищецът вече не е можел да се конституира като граждански ищец
в наказателното производство, но той не е предявил и граждански иск пред
гражданския съд. Поради това ищецът, през цялата продължителност на процесното
наказателното производство не е демонстрирал, че иска да защити свои граждански
права, а именно вземането си за обезщетение за причинените му вреди. Освен това
и наказателното производство на досъдебната си фаза не е обуславяло
гражданското, за да се приеме, че ищецът е трябвало да изчака развитието на
наказателното производство.
В допълнение, липсата на каквато
и да било необходимост да се изчака развитието на наказателното производство,
за да може ищецът да защити гражданските си права, в конкретния случай е видна
и от посоченото от ищеца обстоятелство, че П.е повдигнала обвинение на
определени лица за извършените спряно него деяния. Следователно ищецът е можел
да разполага с информация за извършителите, срещу които да предяви иска си за
обезщетение, и не е било необходимо да изчаква развитието на наказателното
производство и по тази практическа причина.
След като в случая липсва както
законова необходимост, така и практическа такава за ищеца да изчака развитието
на процесното досъдебно производство, за да може да реализира гражданското си
право на обезщетение за вреди, и не се установява (според изложеното от ищеца)
той да е заявил и желание да реализира това си право в рамките на самото
наказателно производство, трябва да се приеме, че за ищеца, като пострадал от
посочените от него деяния, не са възникнали права по чл. 6, §1 на Конвенцията
по отношение на процесното досъдебно производство, тъй като досъдебното
производство във връзка с разследването на тези деяния и привличане на
виновните лица към наказателна отговорност не представлява производство за
определяне на гражданските права на ищеца по смисъла на Конвенцията (в този
смисъл е и решение № 69/2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на ВКС, IV г.о.). Поради това предявеният
иск е неоснователен.
С оглед на изложените
съображения, от които е видно, че неоснователността на предявения иск се
установява само от изложените от ищеца обстоятелства, не е необходимо да се
разглеждат представените по делото доказателства (нито е било необходимо
събирането и на други доказателства). Дори и цялата изложена от ищеца
фактическа обстановка действително да се е осъществила по посочения от него
начин, от нея не следват предявените от ищеца права. Поради това съдът не
следва да анализира събраните доказателства и съответно е безпредметно да
установява каква е действителната фактическа обстановка.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ иска на Ю.С.Ю., ЕГН **********, адрес *** срещу П.на Р.Б., адрес
гр. София, бул. „*****с правно
основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ вр. с чл. 6, §1 на Конвенцията за защита на
правата на човека и основните свободи за заплащане на сумата в размер на 100 000
лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нарушаването на
правото на Ю.Ю. за разглеждане и
решаване на делото в разумен срок във връзка с досъдебно производство,
първоначално образувано като следствено дело № 1/1991 г. на П.на
въоръжените сили.
Решението може да се обжалва пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: