Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 3700 09.10.2019 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на първи ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 497 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, чл. 92 и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от *** **** М.Д.Д., чрез пълномощника си *** П.Б., е предявил против А.Н.А., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 1978/ 2018 г. на ПРС, XIV гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1360/ 07.02.2018 г., суми, както следва: 537, 61 лева, представляваща дължима главница по договор за паричен заем от 13.07.2016 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията по който са прехвърлени, съгласно приложение 1 от 01.06.2017 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземанията /цесия/ от 16.11.2010 г., договорна лихва в размер на 49, 29 лева за периода 19.10.2016 г.- 19.04.2017 г., такса разходи в размер на 36 лева, неустойка в размер на 341, 90 лева за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство на две физически лица или банкова гаранция, за периода 02.11.2016 г.- 19.04.2017 г., обезщетение за забава в размер на 53, 74 лева за периода 20.10.2016 г.- 05.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда- 06.02.2018 г. до окончателното й погасяване, както и направените в заповедното производство разноски.
В исковата молба е посочено, че на 01.06.2017 г. се подписало приложение № 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и „Агенция за събиране на вземания” ООД, ЕИК: ********* (с правоприемник ищецът), по силата на който вземането на кредитора по договор за паричен заем № **** от 13.07.2016 г., сключен с ответника, се прехвърлило на ищеца, ведно с всички привилегии и обезпечения. До адреса на ответника било изпратено уведомление по реда на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД за станалата продажба на вземането с писмо от „Изи Асет Мениджмънт” АД, изпратено с известие за доставяне, двукратно върнато като неполучена пратка. Съгласно сключения договор за паричен заем № **** от 13.07.2016 г., на ответника била предоставена в заем сумата от 750 лева, която следвало да бъде върната с договорна лихва в размер на 110, 40 лева на 20 равни двуседмични погасителни вноски, всяка от по 43, 02 лева или общо 860, 40 лева. Срокът на договора изтекъл с последната погасителна вноска от 19.04.2017 г. и не бил обявяван за предсрочно изискуем. С подписването му заемателят удостоверил, че е запознат с всички клаузи от договора, съгласен е с тях, като желае договорът да бъде сключен. В случай на забава в плащанията на погасителните вноски, се предвиждало заплащане на такса разходи за събиране на просрочените вземания (изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и други), като общият размер на тези разходи възлизал на сумата от 45 лева. Съгласно договора, заемателят следвало да представи обезпечение на кредитора в 3- дневен срок, чрез поръчител или банкова гаранция, като поради неизпълнението на това си задължение, му била начислена неустойка за периода 02.11.2016 г.- 19.04.2017 г. в размер на 526 лева. На ответника била начислена още и лихва за забава за периода от 20.10.2016 г. до подаване на заявлението в съда, възлизаща в размер на 53, 74 лева, чийто размер представлявал съвкупност от лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала и неплатена главница. До момента ответникът бил заплатил само сумата от 466, 60 лева, с която се погасили, както следва: сумата от 184, 10 лева- неустойка за неизпълнение, сумата от 9 лева- такса разходи, сумата от 61, 11 лева- договорна лихва и сумата от 212, 29 лева- главница. Тъй като сумите по кредита не били върнати в уговорения срок, за събирането им било подадено заявление по чл. 410 от ГПК и по образуваното по случая частно гр. дело № 1978/ 2018 г. на ПРС, XIV гр. с-в, се издала заповед за изпълнение. Същата била връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, което обуславяло правния интерес от предявяване на настоящия иск. Моли за установяване на вземането по заповедта. Прави се искане и за разглеждане на делото в отсъствие на ищеца. Претендират се и разноските в настоящия процес. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище по иска.
В срока по чл. 131 от ГПК назначеният на ответника
особен представител е подал писмен отговор, с който оспорва иска. На първо
място се твърди, че претенцията била недопустима, поради липса на материалноправна легитимация на ищеца. Уведомлението за
цесия не било стигнало до длъжника, то не можело да се връчи на особен
представител, поради което договорът за цесия не бил породил действие спрямо
ответника. В рамковия договор за цесията липсвала индивидуализация на
вземанията, нямало и цена, поради което договорът не можел да породи своите
правни последици. На следващо място, се твърди, че претенцията била
неоснователна и недоказана, клаузите за неустойки противоречали на добрите
нрави и се явявали нищожни, като нямало данни за направени разходи, за да се
начислява такса за тях. Моли за отхвърляне на иска. В съдебно заседание особеният
представител поддържа отговора.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от
фактическа страна установява следното:
Със заповед за изпълнение на парично
задължение № 1360/ 07.02.2018 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело
№ 1978/ 2018 г. на ПРС, XIV гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати
на ищеца следните суми: 537, 61 лева, представляваща
дължима главница по договор за
паричен заем от 13.07.2016 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“
АД, вземанията по
който са прехвърлени, съгласно приложение 1 от 01.06.2017 г. към Рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземанията /цесия/ от 16.11.2010 г., договорна лихва в размер на 49, 29 лева за периода 19.10.2016 г.- 19.04.2017 г., такса
разходи в размер на 36 лева, неустойка в размер на 341, 90 лева за неизпълнение
на договорно задължение за предоставяне
на обезпечение чрез поръчителство на две физически
лица или банкова гаранция, за периода 02.11.2016 г.- 19.04.2017 г., обезщетение за забава в размер
на 53, 74 лева за периода 20.10.2016 г.- 05.02.2018 г., ведно
със законната лихва върху главницата
от датата на подаване на
заявлението в съда- 06.02.2018 г. до окончателното й погасяване, както и направените в заповедното производство разноски в общ размер
на 75 лева.
Така издадената заповед за изпълнение е
връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на
кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от
връчване на съобщението.
Установителният иск е предявен в преклузивния
едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
С договор за паричен заем
№ **** от 13.07.2016 г., сключен между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, на лицето бил отпуснат кредит в размер на 750 лева- за
рефинансиране на задължение по друг договор за паричен заем
№ **** в размер на 349,
13 лева, при следните условия: срок- 40 седмици, 20 двуседмични погасителни вноски,
всяка от по 43, 01 лева, първата с падеж- 27.07.2016 г., а последната- на 19.04.2017
г., при ГЛП- 35 % и ГПР- 41, 67 %. Предвидена е още неустойка в размер на 526
лева, платима разсрочено с всяка от погасителните вноски, при непредставяне на
обезпечение- двама поръчители или банкова гаранция в тридневен срок. Към
договора са представени предложението за сключване на договора и Тарифата на
кредитора за такси по кредита.
С рамков договор за цесия от 16.11.2010 г. по
приложение № 1/ 01.06.2017 г.,
„Изи Асет Мениджмънт“ АД е
прехвърлил вземането по процесния кредит на ищеца,
като до длъжника е изготвено и уведомление за извършената цесия на база
издадено пълномощно за това на цесионера, като е
налично и потвърждение за цесията.
Изпратеното до длъжника уведомително писмо за
цесията не е връчено, като пратката е върната в цялост с отбелязване
„непотърсена“.
По делото е прието заключение на съдебно-
счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило размера на дължимите
по кредита сума, които са останали неплатени, като те съвпадат изцяло с
посочените размери на исковете от ищеца.
При така установената по делото фактическа
обстановка, съдът от правна страна намира следното:
Няма спор по делото относно това, че
ответникът е кредитополучател по договор за заем, вземането по който е
прехвърлено с цесия на ищеца. Между заемателя и цедента е възникнало валидно правоотношение по договор за
кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е физическо лице,
което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните
имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
Законът за потребителския кредит.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени
изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1, т. 7- 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12 ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата дори само на всяко едно от тези императивни изисквания
води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
Макар че в случая в отговора са наведени
възражения за нищожност на отделни клаузи от договора за кредит, трайната и
задължителна практика на ВКС изисква съдът винаги да извършва проверка на
действителността на договора, дори и при ненаведени от страните основания, ако
се касае за нарушение на добрите нрави, за неравноправни клаузи във вреда на
потребителя и за нарушение на императивни правни норми. Нормите в защита на
правата на потребителя като по- слабата икономически страна в едно облигационно
отношение са императивни правни норми.
На първо място, договорът е недействителен
поради неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е
наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да
се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са
включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не
отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във
фиксиран размер от 41, 67 %, а пък лихвата е 35 %, без да е записана точната й
стойност в лева като сума. Също така не става ясно какво представлява разликата
между горните проценти и кои разходи покрива. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото законово основание.
На второ място- не е спазено изискването на
чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на
лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за
целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за
това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната
лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е
променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията
(начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не
може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на
упоменатия от кредитора фиксиран размер от 40 %, поради което е налице
нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си
е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл.
22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
На трето място, нарушена е нормата на чл. 11
ал. 1 т. 11 от ЗПК, която изисква в погасителния план трябва да има разбивка,
като се посочи всяка вноска от какви пера е съставена. Отделно от това, за да
бъде изпълнено изискването договорът за кредит да е ясен и разбираем за
потребителя, е необходимо да има разпределение на съответната погасителна
вноска между различните дължими суми, както и последователността, в която
същите ще се погасяват. В процесния договор обаче
липсва информация колко е размерът на възнаградителната
лихва, както и с изплащане на всяка вноска каква част от лихвата се погасява.
Това създава необходимост от тълкуване на договора, а законовото изискване в
погасителния план да е посочен размерът на лихвата е въведено в защита на
потребителя, като неспазването му също обуславя недействителността на
съглашението.
Предвид констатираната от съда нищожност на
договора на посочените основания не е необходимо излагане на повече съображения
по същество, защото законодателят е предвидил в чл. 23 от ЗПК, че когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, неустойки, такси или
други разходи по кредита. Доколкото настоящото производство е такова по чл. 422
от ГПК, предявеният иск трябва да е идентичен по основание и размер на
претенцията в заповедното производство. При положение, че съдът приема, че
договорът е недействителен, тази сума, търсена като главница в процеса, няма
как да бъде прието за установено, че подлежи на връщане на договорно основание,
защото връщането й произтича от института на неоснователното обогатяване- че
всеки, който е получил нещо при липса на основание, дължи връщането му. Както
вече се посочи, тук сумата се претендира от ищеца въз основа на договора между
страните, т.е. на договорно основание, в която връзка е била издадена и
заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Хипотезата обаче на чл. 23 от ЗПК
визира връщане на дадено по едно недействително правоотношение и в тази връзка
искът следва да се отхвърли изцяло, доколкото произнасяне на решаващия състав
за връщане на заема по нищожния договор би довело до промяна в основанието на
претенцията, което е недопустимо. За кредитора съществува възможност да търси
съответната сума в отделно производство на друго основание- извъндоговорно
такова, където да реализира правото си да получи връщането на даденото поради
липса на основание.
С оглед недействителността на кредита поради
несъответствие с императивните изисквания на закона, се явява безпредметно да
се излагат съображения досежно останалите претенции за
лихви, неустойка и такси, тъй като при всички положения нищожността на договора
освобождава потребителя от задължението да остане отговорен за разходи по
кредита извън „чистата“ му стойност- отпуснатата в заем сума. Горните суми, претендирани от кредитора, не са част от предоставения заем
от 750 лева, а представляват допълнителни разходи по кредита, поради което се
явяват недължими, предвид недействителността на договора.
Доколкото не се доказа да съществува присъденото вземане в полза на
заявителя, следва да се приеме, че заповедта за изпълнение е била издадена
неправилно, защото предявената претенция е неоснователна и като такава тя
следва да се остави без уважение.
С оглед изхода на делото, а именно- отхвърляне на исковата претенция, принципно на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК на ответника се дължат направените по делото разноски. Такива обаче не се претендират от страната, а и няма доказателства те да са реално направени от нея, поради което и не следва да й се присъждат. Направените от ищеца разноски за внесени държавна такса, за депозити за особен представител и за вещо лице, както и за юрисконсултско възнаграждение на неговия пълномощник си остават за сметка на страната. Особеният представител на ответника има право на разноски от внесения за него депозит от ищеца, независимо от изхода на спора, като за сумата ще му бъде издаден РКО при поискване.
Поради изложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от *** *** М.Д.Д., против А.Н.А., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 1978/ 2018 г. на ПРС, XIV гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1360/ 07.02.2018 г., суми, както следва: 537, 61 лева, представляваща дължима главница по договор за паричен заем от 13.07.2016 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията по който са прехвърлени, съгласно приложение 1 от 01.06.2017 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземанията /цесия/ от 16.11.2010 г., договорна лихва в размер на 49, 29 лева за периода 19.10.2016 г.- 19.04.2017 г., такса разходи в размер на 36 лева, неустойка в размер на 341, 90 лева за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство на две физически лица или банкова гаранция, за периода 02.11.2016 г.- 19.04.2017 г., обезщетение за забава в размер на 53, 74 лева за периода 20.10.2016 г.- 05.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда- 06.02.2018 г. до окончателното й погасяване, както и направените в заповедното производство разноски в общ размер на 75 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала.
АД