Р Е Ш Е Н И Е
№ 111
гр. Габрово, 22.12.2022 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ГАБРОВО в
публично заседание на двадесет и осми ноември две хиляди двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ГИШИНА
при
секретаря РАДОСЛАВА РАЙЧЕВА и с
участието на прокурора ……………… като разгледа докладваното от съдия Гишина адм.
дело № 210 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.
118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/ във връзка с чл. 145 и сл. от
Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Съдът е сезиран с жалба от Р.И.И. *** против Решение № 41 от 07.10.2022 година на Директора на ТП на НОИ - Габрово, с което е отхвърлена жалбата на И. срещу Разпореждане № 071-00-564-7 от 01.09.2022 година на Ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Габрово.
В жалбата се твърди, че оспореното решение е неправилно и постановено в противоречие със закона. Оспорващият развива конкретни доводи против изводите на административните органи за липса на компетентност на българската институция в лицето на ТП на НОИ – Габрово поради факта, че именно България е държава по пребиваване на оспорващия и център на жизнените му интереси, поради което е приложим редът по чл. 65, § 2 във връзка с § 5 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, т.е. на И. неправомерно е отказано отпускане на обезщетение за безработица. Прави се искане за отмяна на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане, и връщане на преписката за ново произнасяне. Претендира се присъждане на направените в производството разноски.
В открито съдебно заседание
жалбоподателят Р.И. се явява лично и се представлява от надлежно упълномощен
процесуален представител – адвокат, поддържа се жалбата, както и искането по
същество. Представя се списък на разноските и Договор за правна защита и
съдействие /л. 243-244/.
Ответната страна Директор на ТП на
НОИ - Габрово, представляван от надлежно упълномощен процесуален представител -
юрисконсулт, изразява становище за неоснователност на жалбата, а по същество
прави искане за отхвърлянето по съображения, заявени в хода по същество, както
и в депозирана по делото писмена защита /л. 250-252/.
Съдът намира жалбата за допустима, като подадена от надлежна страна, срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол, и в законоустановения срок по чл. 118, ал. 1 от КСО, надлежно указан и от административния орган в оспорения акт.
След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, на доводите и възраженията на страните, и като извърши служебна проверка за законосъобразност по реда чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 от АПК, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Жалбоподателят Р.И. е подал заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а от КСО с вх. № 071-00-564 от 12.03.2021 година /л. 7-8/, а с допълнителни заявления от 15.03.2021 година /л. 10-20; л. 21-22; л. 34-39; л. 34-39; л. 42-46; л. 88-94; л. 147-148/ е представил допълнителни документи, вкл. Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 /л. 22/ и такива за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава – Испания /л. 11-20; 35-39/.
След събиране на документи, издадени от компетентните институции от Испания и България, спиране на производството по отпускане на парично обезщетение /л. 33/ и възобновяването му /л. 40/, отпускане на парично обезщетение, считано от 06.03.2021 до 05.07.2021 година в размер на 12.00 лева дневно /л. 41/, спиране на административното производство по оспорване на разпореждането за отпускане на парично обезщетение за безработица /л. 74-75/, спиране на производството по изплащане на паричното обезщетение за безработица /л. 80/, възобновяване на административното производство по оспорване на разпореждането за отпускане на парично обезщетение за безработица, отмяна на разпореждането и връщане на преписката за ново произнасяне /л. 149-150/, възобновяване на административното производство по изплащане на парично обезщетение за безработица /л. 165/, отмяна на разпореждането за отпускане на парично обезщетение за безработица /л. 166/, е издадено Разпореждане № 071-00-564-7 от 01.09.2022 година на Ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Габрово /л. 167/, с което на Р.И. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.
Недоволен от това разпореждане, И. е подал жалба до Директора на ТП на НОИ – Габрово /л. 168/, който се е произнесъл с Решение № 41 от 07.10.2022, с което жалбата е отхвърлена с мотив, че обичайното пребиваване на Р.И. през периода на последната му заетост от 05.07.2020 до 05.03.2021 година, а и значително преди това, е било в Испания; през м. март 2021 година И. е променил пребиваването си от Испания в България, но това не е основание за прилагане на чл. 65 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 година и паричното обезщетение за безработица следва да се отпусне и изплаща по общите правила на Регламента – от държавата по последната заетост, т.е. от Испания.
Решението е връчено на процесуален представител на жалбоподателя на 10.10.2022 година, видно от отбелязването върху решението /л. 180/, и по предприето в срок оспорване на решението е образувано настоящото съдебно производство.
Основният спорен въпрос между страните е относно мястото на обичайно пребиване на жалбоподателя след прекратяване на трудовото му правоотношение с работодателя в Испания, а от това и коя е компетентната държава да разгледа и определи правото и размера на паричното обезщетение за безработица.
Република България като държава-член на ЕС е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 година за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 година, както и в Регламент /ЕО/ № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 година за установяване на процедурата за прилагане на Регламент /ЕО/ № 883/2004 година.
Регламент /ЕО/ № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица /чл. 3, параграф 1, б. „з“/. Персоналният обхват на Регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че Регламентът се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.
Не е спорно по делото, че жалбоподателят Р.И. е гражданин на Република България, т.е. на държава-член на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент /ЕО/ № 883/2004.
Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент /ЕО/ № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 Регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия Регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил настоящият жалбоподател, и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент /ЕО/ № 883/2004. Съгласно чл. 65, § 2 от Регламента напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено. От своя страна чл. 65, § 5 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 предвижда, че: a/ Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. б/ Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а/ се спира за периода през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.
Във връзка с приложението на горецитираните норми от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие вече се посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай по отношение на жалбоподателя това е Испания. В случаите на чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 компетентна става държавата-членка по пребиваване. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент /ЕО/ № 883/2004, където се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което Регламентът определя като временно пребиваване /чл. 1, б. „к“). От своя страна правилата /елементите/ за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 по прилагането на т.нар. основен регламент – Регламент /ЕО/ № 883/2004. Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент /ЕО/ № 987/2009, уреждаща критериите, въз основа на които следва да се определи пребиваването на всяко едно лице и които следва да се приложат от всяка държава-членка по принцип при определяне на обичайното пребиваване на лицето, като целта на разпоредбата е уеднаквяването на критериите, въз основа на които държавите-членки определят мястото на обичайно пребиваване на едно лице, при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а/ продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б/ положението на лицето, включително: i/ естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii/ семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii/ упражняването на неплатена дейност; iv/ когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v/ жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi/ държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане /§ 1/. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице /§ 2/.
В случая отразеното във формуляр Н006 /л. 238-239/ от испанската компетентна институция само по себе си не може да се приеме за безспорно установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателя. Това е така поради факта, че в цитирания формуляр е налице единствено посочване на вписания адрес, на който жалбоподателят е бил регистриран за времето на престоя си в Испания, което е дало основание Испания да бъде определена като „държава на пребиваване“. При липса на попълнени каквито и да е други данни във формуляр Н006 за положението на лицето – естеството на упражняваната дейност, семейното положение, източници на доходи, жилищно положение и т.н. не би могло да се стигне до извод, че испанската институция е извършила преценка за мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл. 11, § 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009. От друга страна, още в хода на производството в административната му фаза е установено, че жалбоподателят е променил само настоящия си адрес, но постоянният му адрес винаги е бил в РБългария, като от 14.04.2022 година настоящият адрес на И. *** /л. 242/. В изготвения съвместно с държавите членки Наръчник са изяснени понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. В Наръчника се разглеждат и специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка; състоянието на трудова заетост /по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността на договора за работа/; упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти.
В случая не се спори от страните, че Р.И. е упражнявал трудова дейност като наето лице в Испания от 2005 година, последният период на трудова заетост е от 18.05.2009 до 05.03.2021 година, в рамките на който за периода 16.03.-05.07.2020 година е получавал извънредно обезщетение за безработица, дължимо заради COVID-19, като извършването на трудова дейност безспорно е налагало И. да живее в Испания. Въпреки това той се е завръщал в България, доколкото това е било възможно – при ползване на отпуск, видно от Удостоверение, издадено от сектор „Български документи за самоличност“ при ОД на МВР – Габрово, в което изрично е посочено, че след 01.01.2007 година поради членството на РБългария в ЕС и прилагането на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 година българските граждани се проверяват на ГКПП по метода „преценка на риска“, в резултат на което данните за пътуванията им в АИФ „Граничен контрол“ са непълни след тази дата. Жалбоподателят е неженен и няма деца, като семейният му кръг в широк смисъл обхваща родители, баба, брат. Първоначално И. е заминал за Испания с родителите и брат си, като в България се завръща майка му по причини на влошено здравословно състояние, а по-късно баща му и брат му, принудени от икономическата криза в Испания след 2009 година, които факти се установяват от свидетелските показания на майката на И. – Р. И., дадени в съдебно заседание на 28.11.2022 година /протокол на л. 245-247 от делото/. В тази връзка следва да се посочи, че в съображение 9 от Решение № U2 от 12 юни 2009 година относно обхвата на член 65, параграф 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно безработни лица, които не са погранични работници и които по време на последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка, се посочва следното: „Въпреки че понастоящем това е приемливо за пограничните работници и някои други категории работници, които също запазват близки отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход“. Посоченото становище на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност обаче не води автоматично до извод, че щом лицата имат относително стабилна /дългосрочна/ заетост в държава-членка, различна от държавата им по произход, то това изключва възможността последната да се явява и държава на пребиваване. Напротив, в т. 3 от диспозитива на това решение изрично е посочено, че за целите на прилагането на настоящото решение държавата на пребиваване се определя в съответствие с член 11 от Регламент /ЕО/ № 987/2009. Това означава, че за всеки конкретен случай следва да се определи доколко местоживеенето на роднините на лицето оказва влияние на центъра на жизнените му интереси. В процесния случай жалбоподателят И. е заминал за Испания заедно с родителите и брат си, които по-късно са се завърнали трайно в България по причини от различен характер, като И. е останал сам в Испания, като е запазил много тесни връзки с България като негова държава на пребиваване, въпреки че е осъществявал трудова дейност на територията на друга държава-членка – Испания. Освен че е поддържал непрекъснат контакт със семейството си в България, посещавал е България по време на годишния си отпуск, И. не е създал семейство в Испания, не е закупил или наел по време на последния период на трудова заетост недвижим имот с цел задоволяване на жилищни нужди, като е живял на адреса по месторабота – работел е като домоуправител и поддръжка на къща за гости, в която е ползвал стая за живеене, пребивавал е в къщата през цялата седмица, вкл. събота, неделя и официални празници, и е имал право на отпуск един път годишно, което се установява от свидетелските показания на майката на И. – Р. И., дадени в съдебно заседание на 28.11.2022 година /протокол на л. 245-247 от делото/. Видно от представен пред настоящата инстанция нотариален акт /л. 241/, И. е придобил през 2016 година недвижим имот, находящ се в гр. Габрово и представляващ земя заедно с построени върху нея сгради, вкл. двуетажна еднофамилна жилищна сграда. На 01.04.2022 година И. е сключил трудов договор, като е постъпил на работа на същата дата /л. 240/.
От изложеното по-горе следва, че приложимото законодателство към процесния случай е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на РБългария. Именно Република България се явява компетентна държава и обезщетението за безработица, претендирано от Р.И., правилно е било поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие и с приложимите норми от европейското право. В подкрепа на този извод е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 година на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост /например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл/, то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.
След като е доказано, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, съответно има подадена декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, параграф 2 от Регламент ЕО № 883/2004 година /л. 22/, заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС. В този смисъл са Решение № 10291 от 3.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15067/2018 г., VI отд.; Решение № 2695 от 22.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3077/2018 г., VI отд.; Решение № 4601 от 27.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14847/2018 г., VI отд. и др.
Предвид изложеното по-горе настоящият съдебен състав намира подадената жалба за основателна, а Решение № 41 от 07.10.2022 година на Директора на ТП на НОИ – Габрово и потвърденото с него Разпореждане № 071-00-564-7 от 01.09.2022 година на Ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Габрово за издадени от компетентни органи предвид разпоредбите на чл. 54ж, ал. 1 /за разпореждането/ и чл. 117 от КСО /за решението/ и в изискуемата писмена форма, но в противоречие с материалноправните разпоредби, както и в несъответствие с целта на закона. Тъй като естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, същото следва да се върне като преписка на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО за ново произнасяне по заявлението на Р.И. при съобразяване с мотивите на настоящото решение.
Направеното искане от процесуалния представител на жалбоподателя в настоящото производство за присъждането на направените по делото разноски като своевременно направено и основателно с оглед крайния изход на спора и разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от АПК следва да се уважи за сумата от 400 /четиристотин/ лева уговорено и платено в брой адвокатското възнаграждение съгласно посоченото в Договор за правна защита и съдействие /л. 244/ и списък на разноските /л. 243/.
Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. 2 във връзка с чл. 173, ал. 2 от АПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 41 от 07.10.2022 година на Директора на ТП на НОИ – Габрово и потвърденото с него Разпореждане № 071-00-564-7 от 01.09.2022 година на Ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Габрово.
ИЗПРАЩА преписката на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Габрово за ново произнасяне по заявление с вх. № 071-00-564 от 12.03.2021 година, подадено от Р.И.И. ***, при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона.
ОСЪЖДА Национален осигурителен институт да заплати на Р.И.И. *** с ЕГН ********** сумата от 400 /четиристотин/ лева, представляваща направени от страната разноски по делото.
Решението е окончателно на основание чл. 119, вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: