№ 50
гр. София, 09.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
С. ОКРЪЖЕН СЪД, I ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН НАКАЗАТЕЛЕН
СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Пламен Д. Петков
Членове:Андон Г. Миталов
Кристина Ив. Тодорова
при участието на секретаря Елизабета Д. Николова
в присъствието на прокурора М. Ил. М.
като разгледа докладваното от Кристина Ив. Тодорова Въззивно наказателно
дело от частен характер № 20231800600224 по описа за 2023 година
С присъда № 55 от 15.12.2021 г. на Районен съд – гр.С., постановена по
н.ч.х.д. № 371/2020 г. по описа на същия съд, подсъдимият П. Д. К., с ЕГН
**********, от гр. С., е признат за виновен в това, че на 17.02.2020 г., около
10,05 часа, в с. П., Софийска област, в състояние на силно раздразнение,
предизвикано от пострадалата Н. Г. В., с ЕГН **********, с противоправното
деяние - хвърляне на камък по него и обида, че краде дърва, е нанесъл на Н. Г.
В., лека телесна повреда - разстройство на здравето извън случаите на чл. 128
и чл. 129 НК, изразяваща се в разкъсно-контузна рана в лявата теменна
област без загуба на съзнание, причинила на пострадалата временно
разстройство на здравето неопасно за живота, поради което и на основание
чл. 132, ал. 1, т. 3, вр. чл. 130, ал. 1 НК и във вр. с чл.54 от НК му е наложено
наказание „пробация“ за срок от шест месеца, при следните пробационни
мерки: - задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца,
изразяваща се в явяване и подписване пред пробационния служител или
1
определено от него длъжностно лице, два пъти седмично; - задължителни
периодични срещи с пробационен служител за срок от шест месеца. Със
същата присъда подсъдимият П. Д. К. е признат за невиновен и оправдан по
първоначално повдигнатото му частно обвинение за извършено престъпление
по чл. 130, ал. 1 НК.
Срещу осъдителната част на така постановената присъда е постъпила
жалба от упълномощения защитник на подсъдимия П. К. – адв.Е. М.. Във
въззивната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност, неправилност и
необоснованост на атакувания съдебен акт. Възразява се от защитникът срещу
приетата от първостепенния съд доказаност на обвинението. Твърди се, че
първоинстанционният съд е основал осъдителната си присъда, позовавайки се
едностранчиво на показанията на свидетелката А. Д. В тази насока се изтъква
от защитата, че обективността на показанията на тази свидетелка следва да се
постави под съмнение, предвид следните обстоятелства: не е установено дали
разстоянието, от което свидетелката твърди, че е наблюдавала инцидента,
действително е позволявало да възприеме действията на подсъдимия, предвид
напредналата й възраст; същата е участвала в качеството й на свидетел в
полза на частната тъжителка и по други две дела, по които последната е била
пострадала; установените при тъжителката наранявания са локализирани на
„лесно достъпни места по тялото й“ и е възможно било да бъдат причинени
при самонараняване. С оглед тези характеристики на посочените свидетелски
показания, се твърди от защитникът, че първоинстанционния съд е допуснал
съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като оценката на
същите е била извършена непрецизно и пристрастно на обвинителната теза.
Иска се от въззивния съд да отмени на основание чл.334 т.2 от НПК
обжалваната присъда и да постанови нова такава, с която подсъдимия да бъде
признат за невиновен по повдигнатото му с частната тъжба обвинение.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция защитникът на
подсъдимия П. К. – адвокат Е. М. поддържа така подадената въззивна жалба и
основните си оплаквания, изложени в същата - за недоказаност на
авторството на инкриминираното с частната тъжба деяние, в лицето на
подсъдимия. Моли атакуваната първоинстанционна присъда да бъде отменена
и да бъде постановена нова такава, с която подсъдимия да бъде оправдан по
повдигнатото му частно обвинение. Алтернативно се прави искане от
защитата въззивния съд да измени атакуваната присъда, като намали размера
2
на наложеното на подсъдимия наказание „пробация“.
В проведеното от въззивната инстанция съдебно заседание,
повереникът на частния тъжител Н. Г. В. – адвокат В. Б., моли въззивния съд
да постанови решение, с което да потвърди атакуваната първоинстанционна
присъда, като правилна и законосъобразна. Пледира жалбата на подсъдимия
да бъде оставена без уважение, като излага доводи за неоснователност на
направените в нея оплаквания. В тази насока повереникът възразява срещу
доводите на защитата за доказателствена негодност на показанията на
свидетелката Д.. Изтъква и доводи срещу приетата от първостепенния съд
правна квалификация на процесното деяние, доколкото същата е основана
единствено на обясненията на подсъдимия.
Настоящата въззивна инстанция, при изпълнение на задължението си по
чл.313 и чл.314 от НПК, да извърши цялостна проверка на правилността на
невлязлата в сила първоинстанционна присъда, включваща и проверка за
допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените в
производството пред първата инстанция или на предходната процесуална
фаза, констатира допуснати в тази насока от първостепенния съд особено
съществени процесуални нарушения, с оглед разпоредбата на чл.348 ал.3, т.1
от НПК, съставляващи самостоятелно отменително основание по чл.335 ал.2
от НПК.
Известно е, че подобно на обвинителния акт – за престъпленията от
общ характер, така и за престъпленията преследвани по реда на частното
обвинение – тъжбата следва да очертае рамките на предмета на доказване в
съдебната фаза на наказателния процес. По тези дела, процесуалното качество
на подсъдим, възниква едва след като съдията-докладчик приеме тъжбата за
редовна /удовлетворяваща изискванията на чл.81 ал.3 от НПК/ и в
разпореждането, с което й даде ход по чл.252 ал.4 от НПК /до изм. й с Дв.бр.
48/2023 г. не се даваше изрична уредба на това задължение, но то е наложено
еднозначно и безпротиворечиво в съдебната практика/ даде правна
квалификация на фактите на твърдяното престъпление. Именно поради това,
по делата, образувани по тъжба на пострадалия, съгласно чл.252 ал.4 от НПК
на подсъдимия се връчва освен процесуалния документ, по който е
образувано делото /тъжбата/ и препис от разпореждането на съдията-
докладчик за насрочване на делото. Обвинението е съвкупност от факти и
3
право, поради което повдигането му по този вид дела, е фактически състав,
който приключва с разпореждането на съдията-докладчик, с което се дава ход
на тъжбата и се определя правната квалификация на престъплението, предмет
на разглеждане. Предявяването на обвинението се извършва с факта на
връчването на двата документа с процесуално значение, които заедно дават
яснота за фактическите и правните му рамки. Едва тогава лицето, срещу
което започва наказателното преследване, има процесуална възможност да
разбере в какво точно е обвинено, за да упражни правото си на защита в
пълен обем.
В случая, производството пред първата съдебна инстанция е било
инициирано по частна тъжба на пострадалата Н. В. срещу подсъдимия П. К., в
която са изложени фактически обстоятелства, за извършени от последния две
престъпления – закана с думите „Ще те ликвидирам” и причиняване на лека
телесна повреда, чрез нанасяне на удар с тояга в областта на главата на
тъжителката.
С разпореждане от 10.09.2022 г., съдията-докладчик от
първостепенният съд е квалифицирал твърдяните в тъжбата факти като две
престъпления – причиняване на лека телесна повреда по чл.130 ал.1 от НК и
закана по чл.144 ал.1 от НК, и съответно именно по тези обвинения
/съобщени и на подсъдимия по реда на чл.252 ал.4 от НПК/ е дал ход на
тъжбата за разглеждането й в открито съдебно заседание.
При съпоставяне обаче на фактическите и правни параметри на така
повдигнатото частно обвинение и постановената първоинстанционна
присъда, се установява липса на произнасяне от страна на решаващия съд по
едно от обвиненията. Така, с проверяваната присъда първостепенният съд се е
произнесъл само по едно от престъпленията, в извършването на което
подсъдимия е обвинен, а именно това по чл.130 ал.1 от НК, а за другото
престъпление по чл.144 ал.1 от НК, липсва произнасяне от страна на
решаващия съд.
Освен това, в процесуалната си дейност, първостепенният съд е
нарушил съществено и поставените от процесуалния закон правила, относно
разглеждането на гражданския иск в наказателния процес, като не се
произнесъл по искането на частната тъжителка, заявено в тъжбата й, за
съвместно разглеждане в наказателното производство, на предявени от нея
4
граждански претенции за материална и морална обезвреда от процесните
деяния. Районният съд не е предоставил възможност посоченото искане за
присъждане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, да бъде
заявено и съответно уточнено устно в първото проведено от него съдебно
заседание, когато съставът на този съд е следвало да се произнесе по
конституирането на нови страни в съдебното производство, в частност по
въпроса за конституирането, респ. отказът да бъде конституирана
тъжителката в качеството й на граждански ищец. По този начин, в нарушение
на процесуалния закон, първият съд е лишил от участие в съдебното
производство частната тъжителка в процесуалното й качество на граждански
ищец и е препятствал възможността й да упражни предвидените й в НПК
права, произтичащи от това й качество.
Изложените съображения оправдават констатацията за реализирани
нарушения по смисъла на чл.348 ал.3, т.1 от НПК, които от своя страна
съставляват основание за упражняване на правомощието на въззивната
инстанция, предоставено й с разпоредбата на чл.334 т.1, пр.2 във вр. с чл.335
ал.2 от НПК - отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за ново
разглеждане от друг състав на същия първоинстанционен съд. В случая, обаче
настоящата въззивна инстанция не може да упражни правомощието си по
чл.335 ал.2 НПК, предвид действащата в рамките на настоящото въззивно
разглеждане на делото, забрана за влошаване на наказателно-правното
положение на обжалвалия подсъдим. Последната лишава от възможност този
състав на въззивната инстанция да отмени присъдата на първата такава и да
върне делото за ново разглеждане – за произнасяне по другото повдигнато
частно обвинение за престъпление по чл.144 ал.1 от НК и за произнасяне по
приемането за съвместно разглеждане на гражданските искове, предявени от
тъжителката. Както е известно, забраната за reformatio in pejus представлява
допълнителна процесуална гаранция за правото на защита и осигурява
свобода на подсъдимия да обжалва постановената присъда, без опасения, че
сам ще влоши положението си. Процесуалните гаранции за тази забрана са
намерили израз в разпоредбите на чл.336 ал.2, чл.337 ал.2 и чл.355 ал.2 и ал.3
от НПК. Известно е и, че тази забрана не е абсолютна, като за преодоляването
й е необходимо да има подаден съответен протест или съответна жалба от
частното обвинение.
В случая, производството пред въззивната инстанция е инициирано
5
единствено по въззивна жалба на защитника на подсъдимия срещу присъдата
на първоинстанционния съд. При това положение, за съдебният състав на
СОС не съществува възможност да да отмени присъдата на първата
инстанция и да върне делото за ново разглеждане от последната – за
произнасяне по другото повдигнато частно обвинение за престъпление по
чл.144 ал.1 от НК и за произнасяне по приемането /респ. отказа/ за съвместно
разглеждане в наказателното производство, на гражданските искове,
предявени от тъжителката. Това е така, доколкото в този случай на
подсъдимия ще му се налага да се защитава срещу още едно обвинение, респ.
да организира защитата си и срещу предявени от тъжителката искове за
гражданска обезвреда. Ето защо, въззивната инстанция дължи произнасяне по
същество на делото.
Въз основа на доказателствените материали, събрани и проверени в
хода на първоинстанционното и въззивното съдебно следствие и след
цялостния анализ на доказателствената съвкупност, решаващият състав на
въззивния съд намира за безспорно установена и съответно възприема
следната относима към предмета на делото фактическа обстановка, а именно:
На 17.02.2020 г., около 10,05 часа, тъжителката Н. Г. В. била в двора на
къщата си в село П., община С.. По улицата приближил подсъдимият П. Д. К.,
който пасял животните си. Докато минавал покрай двора на тъжителката,
последната започнала да го обвинява с думите, че краде дърва и хвърлила по
него камък. Подсъдимият К. се ядосал от проявената спрямо него от страна
тъжителката агресия. В този момент същият държал в ръката си дървена
тояга, с която се пресегнал през оградата и ударил с нея тъжителката в
областта на главата. В резултат на удара, от главата на тъжителката започнала
да тече кръв. Случилото се било възприето от свидетелката А. Д., която в
същото време стояла и чакала автобуса на спирката, която се намирала в
близост до къщата на тъжителката. Веднага след това тъжителката се
отправила до ЦСМП – филиал гр.С. за оказване на медицинска помощ, като
прегледа, проведената й терапия и констатираните увреждания на
тъжителката били отразени във фиш за спешна медицинска помощ /л.4 от
първоинстанционното дело/. В последният било посочено, че при
тъжителката Н. В. е установена „рана 4 см. в ляво париетално”.
На 22.02.2020 г. тъжителката посетила специалист – хирург в
6
АИПСМП”Д-р. Л. Д.” – гр.С., като след извършеният й преглед, й била
поставена диагноза – разкъсно-контузна рана в лява париетална област
/медицинско свидетелство – л.7 от делото/.
От заключението на съдебномедицинската експертиза, назначена,
изслушана и приета от първата инстанция, се установява следното
констатирано при тъжителката Н. В. травматично увреждане – разкъсно-
контузна рана в лява теменна област, без загуба на съзнание и отпадна
неврологична симптоматика. Според вещото лице, това увреждане на
тъжителката, по своята медико-биологична характеристика й е причинило
временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Относно механизма
на причиняването му, експертът е заключил, че увреждането категорично е в
резултат на удар с или върху твърд тъп предмет или тъпоръбест предмет, и
може да бъде получено по начин, описан в тъжбата на пострадалата.
В хода на проведеното въззивно съдебно следствие е била назначена и
приета съдебно-психологическа и психиатрична експертиза, от заключението
на която се установява, че по време на деянието подсъдимия П. К. е бил в
състояние на физиологичен афект или т.н. „силно раздразнение”. Посочено е
още в заключението, че подсъдимия не страда от психично заболяване, може
да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи
постъпките си, както към момента на инкриминираното деяние, така и към
настоящия момент.
Възприетата фактическа обстановка и изведените въз основа на нея
фактически констатации от въззивния съд са в съответствие с изложените
такива от първата инстанция. Районният съд е обсъдил внимателно всички
гласни и писмени доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност, и е
изложил убедителни и логични доводи и съждения, въз основа на същите, кои
факти от предмета на доказване приема за безспорно установени.
Анализирани са показанията на разпитаните по делото свидетели и са
изложени подробни мотиви кои от гласните доказателства се кредитират и на
кои не е дадена вяра от съда. В тази насока правилно са кредитирани изцяло
показанията на свидетелката А. Д, тъй като същите са единствените, които
възпроизвеждат непосредствените възприятия на този свидетел за отделните
етапи на случилото се, както и показанията й са логически последователни,
достоверни и обективни. В съответствие с приетото от първият съд при
7
анализа му на посочените свидетелски показания, въззивната инстанция също
намери, че въз основа на посочените гласни доказателствени средства се
установяват по несъмнен и категоричен начин релевантните за предмета на
доказване фактически обстоятелства относно времето и мястото на
извършване на процесното деяние, неговото авторство, начина на
извършването му. В частност, от показанията на тази свидетелка, въззивният
съд приема за установени фактите относно възникналия на процесната дата,
вербален конфликт между подсъдимия и тъжителката, и причината за
пораждането му; оказаното от страна на подсъдимия физическо въздействие
върху организма на тъжителката, чрез нанесения й от него удар с тояга в
лявата теменна област на главата й; причиненото й в резултат на този удар
увреждане; действията на подсъдимия и тъжителката веднага след деянието;
състоянието на тъжителката. Вярна е и преценката на първият съд, че
доказателствата, установени чрез показанията на свидетелката Д. се
подкрепят по безспорен начин от приобщените като писмени доказателства
по делото – фиш за спешна медицинска помощ, издаден на 17.02.2020 г. от
ФСМП С. и медицинско свидетелство, издадено на 22.02.2020 г. от АИПСМП
„Д-р.Л. Д.” /приложени съответно на л.4 и 7 от първоинстанционното дело/,
както и от заключението на приетата съдебномедицинска експертиза.
Посочените доказателствени средства са категоричен източник на фактически
данни за причиненото на инкриминираната дата на частната тъжителка
телесно увреждане, за вида, характера и естеството му, и механизма на
причиняването му. В частност – дадените от свидетелката Д. сведения за
нанесен на тъжителката от страна на подсъдимия удар с дървена тояга в
областта на главата, намират опора в установеното по експертен път
увреждане на тъжителката – разкъсно-контузна рана в лява теменна област.
Правилно първостепенният съд е отбелязал и, че показанията на
свидетелката Д. кореспондират още с показанията на свидетелите Ц. Д., Г. М.
и Л. Д., в които се съдържа информация за състоянието на частната
тъжителка непосредствено след деянието – същата имала рана на главата, от
която се стичала кръв по лицето й. От своя страна, обсъжданите свидетелски
показания не се опровергават от показанията на свидетелката Ц. Д., която
дава категорични сведения за присъствието на свидетелката Д. на мястото на
инцидента.
Въззивната инстанция обсъди обясненията на подсъдимия П. К. /дадени
8
от него в хода на първоинстанционното съдебно следствие/, във връзка с
останалия доказателствен материал, и констатира в съгласие с първия по
степен съд, че са налице основания същите да бъдат кредитирани, макар и не
в тяхната цялост. Не следва да се дава вяра единствено на твърденията на
подсъдимия К., че не е нанасял удар с тояга в областта на главата на
тъжителката. В тази им част обясненията на подсъдимия се опровергават по
безспорен начин от всички останали доказателствени материали, възприети и
кредитирани с доверие от въззивния съд, за които стана реч по-горе.
Обясненията на подсъдимият, че бил силно раздразнен от отправените спрямо
него от тъжителката обвинения, че „краде дърва”, както и от това, че същата
хвърлила по него камък, правилно са кредитирани от първостепенния съд.
Същите се потвърждават от показанията на А. Д, която свидетелства, че е
видяла подсъдимия и тъжителката „да се разправят”. Тези обяснения на
подсъдимият са съответни и на изводите на съдебно-психологичната и
психиатрична експертиза, че в момента на нанасянето на удара с тояга по
тъжителката, подсъдимия се е намирал в състояние на силно раздразнение,
което е улеснило поведението му.
В обобщение следва да се отбележи, че въззивният съд споделя напълно
дадената от първостепенния съд оценка на събрания по делото
доказателствен материал.
На базата на възприетите горепосочени фактически положения и въз
основа на логически издържания и безпротиворечив анализ на
доказателствения материал, първоинстанционният съд правилно е заключил,
че с поведението си на датата 17.02.2020 г., около 10,05 часа, в с. П.,
Софийска област, в състояние на силно раздразнение, предизвикано от
тъжителката Н. Г. В., с противозаконни действия - хвърляне на камък по него
и обида, че краде дърва, подсъдимия К. е нанесъл на Н. Г. В., лека телесна
повреда - разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 НК,
изразяваща се в разкъсно-контузна рана в лявата теменна област без загуба на
съзнание, причинила на пострадалата временно разстройство на здравето
неопасно за живота. В рамките на установените и възприети от първия съд
факти, правилно този съд е приложил материалния закон, като е приел, че
това деяние на подсъдимия К. следва да се квалифицира по чл. 132, ал. 1, т.3,
вр. чл. 130, ал. 1 от НК и съответно е преквалифицирал същото като
9
престъпление по този текст от НК. Срещу тези правни изводи на районният
съд, залегнали в основата на осъждането на подсъдимия К. за престъпление
по чл. 132, ал. 1, т. 3, вр. чл. 130, ал. 1 НК, не се възразява по реда на
инстанцонния контрол от страна на частното обвинение.
Настоящата инстанция приема, че от обективна страна безспорно се
установява, че изпълнителното деяние “причиняване другиму на лека телесна
повреда” е осъществено от подсъдимия К., като същият чрез действията си
/нанасяне на удар с тояга в областта на главата на тъжителката/ е упражнил
такова физическо въздействие върху организма на тъжителката, което е
предизвикало увреждане на същата, изразяващо се в разкъсно-контузна рана
в лявата теменна област на главата й, довело до временно разстройство на
здравето неопасно за живота. Т.е. подсъдимият К. с действията си е причинил
на тъжителката лека телесна повреда, изразяваща се в разстройство на
здравето, извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК, по смисъла на чл.130 ал.1
от НК.
Правилна и в съответствие с доказателствата по делото е и
констатацията на първостепенният съд, че подсъдимият К. е извършил
деянието в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалата
/тъжителката В./ с насилие и обида. С вербалната си активност и физическа
агресия – отправените спрямо подсъдимия обидни думи, че „краде дърва” и
замерянето му с камък, които са били неочаквани от подсъдимия,
тъжителката е предизвикала в него /подсъдимия/ прилив на силен гняв и
съответно в резултат на това е нанесен удара с тояга от подсъдимия на
тъжителката. Следователно правилно първият съд е приел, че
противозаконните действия на тъжителката са били такива и са предизвикали
ответна реакция на подсъдимия, която да се свърже със състояние на
физиологичен афект. Тези изводи на първата инстанция се потвърждават и по
експертен път, доколкото от заключението на съдебно-психологичната и
психиатрична експертиза несъмнено се установи, че в момента на нанасянето
на удара с тояга по тъжителката, подсъдимия се е намирал в състояние на
силно раздразнение, което е улеснило поведението му
От субективна страна подсъдимия К. е извършил посоченото деяние
при форма на вината пряк умисъл по смисъла на чл.11 ал.2 от НК, тъй като
същият е съзнавал общественоопасния характер на своето деяние –
10
причиняването на увреждане на организма на тъжителката чрез
причиняването й на временно разстройство на здравето неопасно за живота.
Подсъдимият е предвиждал общественоопасните последици от деянието си и
е искал настъпването им. За да приеме за безспорно установено, че
подсъдимия е съзнавал всички тези обстоятелства, представляващи елементи
от обективната страна на състава на престъплението, т.е. извършил е деянието
при условията на пряк умисъл, въззивният съд взе предвид данните по делото,
установяващи конкретните действия на подсъдимия при изпълнение на
престъплението. Прекият умисъл у подсъдимия К. се извежда от характера на
конкретните действия, извършени от подсъдимия, от характера и вида на
нанесеното на тъжителката телесно увреждане, както и от начина, по който то
е било причинено – подсъдимия е нанесъл удар с тояга и то в областта на
главата на тъжителката.
С оглед на изложените съображения, СОС намери за обоснована и
законосъобразна атакуваната първоинстанционна присъда, с която е
приложен правилно материалния закон и подсъдимия е бил признат за
виновен по правилната правна квалификация на деянието му, съставомерно
по чл. 132, ал. 1, т. 3, вр. чл. 130, ал. 1 от НК.
Настоящият състав на СОС намери, че при правилната правна
квалификация на деянието на подсъдимия К., по което е признат за виновен,
наложното му от районния съд наказание „пробация” и реда за неговото
определяне, не са съобразени със закона. В случая, предвид изложеното по-
горе относно съставомерността и правната квалификация на деянието, в
извършването на което подсъдимия е признат за виновен, въззивният съд
счита, че са налице предпоставките за приложение на разпоредбата на чл.78а
ал.1 от НК, доколкото алтернативно предвидените за престъплението по
чл.132 ал.1, т.3, вр. чл.130 ал.1 от НК наказания са лишаване от свобода 3
месеца или пробация до 6 месеца, подсъдимия не е осъждан и липсват данни
същия да е бил освобождаван от наказателна отговорност по реда на раздел
ІV от глава VІІІ, с извършеното от него престъпление не са причинени
имуществени вреди. Приложението на института на „освобождаване от
наказателна отговорност с налагане на административно наказание” е
императивно, доколкото са налице предвидените в посочената норма
обективни предпоставки, чието наличие в случая първостепенният съд не е
отчел.
11
В тази насока първата инстанция не е съобразила настъпилата спрямо
подсъдимия К. реабилитация по чл.88а ал.4 от НК, който юридически факт е
довел до промяна на наказателно-правния му статут.
Не са спорни установените по делото факти, че подсъдимия К. е бил
осъден по следните влезли в сила присъди: - с влязла в сила на 02.05.1989 г.
присъда от 18.04.1989 г. на Районен съд С. по НОХД № 95/1988 г. по описа на
същия съд, е бил признат за виновен в извършването на престъпление по
чл.343 ал.1, б.”б”, вр. чл.342 ал.1 от НК, за което му е било наложено
наказание лишаване от свобода за срок от 1 година, чието изтърпяване е било
отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане в сила на
тази присъда – за това осъждане същия е бил реабилитиран по право на
основание чл.86 ал.1, т.1 от НК на датата 02.05.1992 г.; - с влязла в сила на
22.01.2004 г. присъда /споразумение/ на Районен съд – С. по НОХД №
141/2003 г. по описа на същия съд, е бил осъден за престъпление по чл.195
ал.1, т.4 и т.5, вр. чл.194 ал.1, вр. чл.18 ал.1 от НК, за което му е било
наложено наказание лишаване от свобода за срок от 3 месеца, чието
изтърпяване е било отложено за изпитателен срок от три години, считано от
влизане в сила на присъдата; - с влязла в сила на 15.03.2007 г. присъда на
Районен съд С., постановена по НОХД № 50/2006 г. по описа на същия съд, на
подсъдимия К. е наложено наказание пробация, което същия е изтърпял на
датата 16.04.2008 г.
При тези данни е очевидно, че за да настъпи реабилитация на осъдения
К., следва да са изтекли предвидените в разпоредбата на чл.82 ал.1 от НК
срокове за последните две осъждания, доколкото за първото осъждане същия
е реаблитиран по право /аргумент от разпоредбите на чл.86 ал.2 НК и чл.88а
ал.4, вр. ал.1, вр. чл.82 ал.1 НК/. Именно преценката на тези срокове, дава
основание да бъде сторен извод за наличието на предпоставки за безусловна
реабилитация на подсъдимия К.. Така, за осъждането му по НОХД 141/2003 г.
на С.ски РС, реабилитационния срок по чл.88а ал.4, вр. ал.1, вр. чл.82 ал.1, т.
4 от НК, който съгласно разпоредбата на чл.88а ал.3 от НК е започнал да тече
считано от датата 22.01.2007 г. /деня, в който е изтекъл изпитателния срок/, е
изтекъл на датата 22.01.2012 г. За осъждането му по НОХД № 50/2006 г. по
описа на С.ски РС, реабилитационния срок по чл.88а ал.4, вр. ал.1, вр. чл.82
ал.1, т.5 от НК, който съгласно чл.88а ал.1 от НК е започнал да тече от датата
12
на изтърпяване на наказанието по тази присъда – пробация, изтърпяна на
16.04.2008 г., е изтекъл на датата 16.04.2010 г.
Ето защо и във връзка с всичко изложено, към момента на процесното
деяние, подсъдимия К. е имал статут на неосъждано лице, с оглед
настъпилата абсолютна реабилитация по последните му две осъждания /по
първото му осъждане същия е реабилитиран по право на основание чл.86 ал.1,
т.1 от НК/. Наличието на това обстоятелства, наред с останалите обективни
предпоставки, поставени от закона, обосновава приложението на института за
освобождаване от наказателна отговорност на подсъдимия К. за
престъплението по чл.132 ал.1, т.3, вр. чл.130 ал.1 от НК, с налагане на
административно наказание /глоба/ по реда на чл.78а от НК, поради което и
проверявания съдебен акт следва да бъде ревизиран в тази му част.
При индивидуализацията на наказанието глоба, като смекчаващи вината
на подсъдимия К. обстоятелства, въззивният съд отчете чистото му съдебно
минало, липсата на отрицателни характеристични данни за личността му,
сравнително ниската степен на обществена опасност на извършеното деяние и
на подсъдимия, засягането на телесния интегритет на тъжителката с един
единствен удар от страна подсъдимия. Отегчаващи вината му обстоятелства,
настоящата инстанция не намери. Така при съществуването единствено на
смекчаващите вината и отговорността на подсъдимия К. обстоятелства,
въззивният съд счете, че следва да определи размера на административното
наказание „глоба” в минималния, предвиден в закона размер от 1000 лева.
Гореизложеното налага на основание чл.337 ал.1, т.4 от НПК,
въззивната инстанция да измени атакуваната присъда, като отмени същата в
частта, с която на подсъдимия П. К. е наложено наказание пробация за срок
от шест месеца и на основание чл.78а ал.1 НК да освободи подсъдимия от
наказателна отговорност за процесното престъпление по чл.132 ал.1, т.3, вр.
чл.130 ал.1 от НК, с налагане на административно наказание глоба в размер
на 1000 лева.
С оглед изхода на делото пред двете съдебни инстанции и предвид
разпоредбата на чл.189 ал.3 от НПК, в тежест на подсъдимия следва да бъдат
възложени направените разноски във въззивното производство в размер на
655,20 лева /възнаграждение на вещи лица/. Доколкото частната тъжителка не
направи искане пред въззивния съд за присъждане на направените от нея
13
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство,
настоящият съд не следва да ги възлага на подсъдимия /аргумент от чл.189
ал.3 от НПК/.
Предвид всичко гореизложено и след извършена на основание чл.314 от
НПК служебна проверка на правилността на проверявания съдебен акт, при
която проверка не се констатираха основания за неговото отменяване, респ.
отменяване и връщане за ново разглеждане, СОС намери, че същият следва
да бъде изменен в посочения смисъл.
Воден от горните мотиви и на основание чл.334 т.3, вр. чл.337 ал.1,т.4
от НПК, С.ят окръжен съд
РЕШИ:
ИЗМЕНЯВА присъда № 55 от 15.12.2021 г. на Районен съд – гр.С.,
постановена по н.о.х.д. № 371/2020 г. по описа на същия съд, като
ОТМЕНЯВА същата В ЧАСТТА, с която на подсъдимия П. Д. К. е наложено
наказание пробация за срок от шест месеца при пробационните мерки по
чл.42а ал.2, т.1 и т.2 от НК, за престъплението по чл.132 ал.1, т.3, вр. чл.130
ал.1 от НК, като на основание чл.78а ал.1 от НК го освобождава от
наказателна отговорност за това престъпление и му налага административно
наказание – ГЛОБА в размер на 1000 /хиляда/ лева.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.
ОСЪЖДА на основание чл.189 ал.3 от НПК, подсъдимия П. Д. К., с
установена по делото самоличност, да заплати по сметка на С. окръжен съд
сумата от 655,20 лева, представляваща направени във въззивното
производство разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране по
касационен ред.
Председател: _______________________
Членове:
14
1._______________________
2._______________________
15