РЕШЕНИЕ
№ 1708
гр. Пловдив, 18.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Пламена Н. Славова - Милева
при участието на секретаря Даниела Й. Тошева
като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско
дело № 20225330111895 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Подадена е искова молба от А. З. Т. с ЕГН ********** против „ТИ БИ
АЙ Банк“ ЕАД с ЕИК *********, с която се иска да бъде прогласена за
нищожна клауза от договор за кредит от ******** г., обективирана в чл. 7.1.,
сключен с ответника и предвиждаща заплащане на „***********“ в размер на
69,34 лв., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящa
материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща
договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките по
чл. 11, т. 9 и 11 от ЗПК относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит.
Ищецът сочи, че на ********* г. е сключен договор с ответника,
посредством който ответникът е предоставил потребителски кредит на ищеца
в размер на 1000 лв. при фиксиран лихвен процент 25,83% и годишен процент
на разходите 49,56%. Наведени са твърдения, че съгласно чл. 7.1. от този
договор заемателката дължи „***********“ в размер на 69,34 лв., която
следва да бъде заплатена разсрочено и да се включи в размера на всяка от
погасителните вноски.
Твърди се, че ищецът е усвоил цялата сума, но не дължи посочената
такса. Ищецът е на мнение, че липсва каквато и да било еквивалентност
между таксата и извършената услуга от ответника, поради което счита, че
1
клаузата има неравноправен характер по смисъла на чл. 114, т. 9 от ЗЗП.
Изтъква се, че оспорваната клауза представлява скрит разход по договора за
кредит, който привидно е уговорен като такса преди отпускането и
усвояването на кредита и с нея се цели реално заобикаляне на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Твърди се, че таксата противоречи на добрите търговски практики, като
е уговорена във вреда на потребителя. Сочи се, че таксата не отговоря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на страните по договора за потребителски кредит.
Излагат се твърдения и че клаузата противоречи на добрите нрави, като този
извод се формира от естеството на договора за кредит с по-слаба и уязвима
страна, от съотношението на заема и таксата за експресно разглеждане на
документи, както и от твърдението, че се постига неоснователно обогатяване
за кредитора без същият реално да извършва някаква услуга. Направено е
искане за присъждане на разноски по чл. 38, ал. 2 от ЗА в полза на адв. С. Н..
Подаден е в срок отговор на исковата молба от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД.
В него се излагат твърдения за неоснователност на иска с аргументи, че
начислената такса за оценка на риска не е свързана с „*********“, а е
дължима преди сключването на договора. Сочи се, че удобството за
потребителя да е разсрочена в погасителните вноски, не променя момента на
нейната изискуемост. Наведени са твърдения от ответника, че таксата
предмет на иска, не е свързана с „**********“, понеже плащането не обуславя
дали потребителят ще усвои кредита, или не, а само се покриват направени от
ответника разходи към момента на сключване на договора за потребителски
кредит и непосредствено след него. Ответникът твърди, че таксата се включва
в разходите по кредита и заедно с годишния лихвен процент формира
годишния процент на разходите, който в конкретния случаи отговаря на
изискванията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в същото време ответникът е
предоставил на ищеца необходимата информация по чл. 11, ал. 1 от ЗПК.
Оспорват се твърденията в исковата молба за нищожност на процесната
клауза. Сочи се, че таксата има двойствен характер – като разход и като
главница. Ответникът твърди, че е получил плащания от ищеца в размер на
151,20 лв. на **********г. и 1 123,82 лв. на ******** г., които според
ответника са погасили главница в размер на 1 224,95 лв. и договорна лихва в
размер на 50,04 лв. Сочи се, че ищецът не е материално затруднено лице и в
тази връзка се възразява срещу твърденията на ищеца за присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Приложени са
доказателства в подкрепа на това твърдение. Направено е искане за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение, както и възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.
Като взе предвид становищата на страните, въз основа на
2
доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от
правна страна:
Предявени са при условията на евентуаленост установителни искове с
правно основание чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД; чл. 26, ал.1, предл. 2 ЗЗД, вр. с чл.19,
ал.4 от ЗПК, чл.143 ЗЗП и чл.22, вр. с чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК за прогласяване
недействителността на клауза от договор за кредит от ******** г.,
обективирана в чл. 7.1., сключен с ответника и предвиждаща заплащане на
„*******************“ в размер на 69,34 лв. С оглед фактическите
твърдения на страните съдът намира исковете за допустими. Съгласно
практиката на ВКС, когато се предявяват няколко основания за
недействителност, съдът следва да разгледа същите при условията на
евентуалност, доколкото ищецът няма интерес от прогласяване нищожността
на всички основания едновременно и не ги свързва с различни прави
последици.
По реда на предявяване, посочен в петитума на исковата молба, на
разглеждане първо подлежи искът по чл.26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД. За
основателността му следва да е реализиран следния фактически състав:
наличието на правоотношение по договор за потребителски кредит и на
уговорка, предвиждаща плащане на еднократна такса за оценка на риска в
посочения размер, както и наличие на такива характеристики на посочената
клауза, които накърняват добрите нрави.
Като безспорно обстоятелство с приетия за окончателен доклад по
делото е обявено, че между страните на ********** г. е сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца
в заем сумата от 1 000 лв., при фиксиран лихвен процент 25,83% и годишен
процент на разходите 49,56%. В чл.7.1. от Договора е предвидено задължение
на ищеца да плати в деня на подписване на договора еднократна такса за
оценка на риска в размер на 69, 34 лв. Това се установява и от приложения
договор за кредит.
Съдът счита, че са основателни твърденията на ищеца, че срещу тази
такса не се предоставя конкретна услуга и същата води до неоснователно
обогатяване. Оценката на риска е част от решенето дали кредитът да бъде
отпуснат или не. Това решение се взима от кредитора и същият има право в
тази връзка да извърши проучване на длъжника. Дейността по формиране на
решение за отпускане на заема по естеството си не е услуга, предоставяна на
потребителя, поради което и същият не следва да дължи такса за тази
дейност. Отпускането на заема винаги е съпроводено с такава дейност,
независимо дали тя се осъществява с по-прости действия или се прави
детайлен анализ на платежоспособност. Следователно, оценката на риска от
невръщане на заема е част от самите действия по водене на преговорите и
3
сключването на договора. Преценката на кредитора за риска, който поема с
отпускане на заема, е в негова полза, а не в полза на заемополучателя, за
който е безразлично дали получава заемните средства при висок риск или без
оценка на същия. След като длъжникът не се възползва от определена дейност
и не му се предоставя определена услуга, различна от отпускане на заема,
дължимостта на съответна такса ще доведе до обогатяване на кредитора без
насрещна престация за длъжника. Това положение накърнава добрите нрави,
които не допускат едната страна в правоотношението да се облагодетелства
неоснователно за сметка на другата в нарушение принципа на
равнопоставеност на страните в облигационното отношение и насрещност на
престациите. Неоснователни са твърденията на ответника, че с тази такса се
покриват разходи на кредитора, направени преди и непосредствено след
сключване на договора. В клаузата на чл.7.1. нито дължимостта на таксата,
нито нейният размер са обвързани по някакъв начин със сторени или бъдещи
разходи за кредитора. Това само по себе си накърнява добрите нрави, защото
не дава възможност да се прецени съотношението между евентуалните
разходи на кредитора за оценка на риска и дължимата такса.
Обсъжданите по-горе принципи са намерили израз и в закона – в
нормата на чл.10а ЗПК, съгласно която кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора. Срещу процесната такса обаче не се предоставят допълнителни
услуги, и изобщо никакви услуги, поради което същата е нетърпима от
установения правов ред и накърнява правилата на добросъвестността,
наричани още добри нрави.
Поради изложеното главният иск като основателен, следва да се уважи
и да се прогласи нищожността на клаузата поради накърняване на добрите
нрави.При това положение не е настъпила процесуалната предпоставка за
разглеждане на евентуалните искове. Право на разноски с оглед изхода от
спора има ищецът. Същият е сторил разноски за държавна такса в размер на
50 лв., които следва да се присъдят в тежест на ответника. Основателно е
искането за присъждане на адвокатски хонорар при условията на чл.38 ЗА,
тъй като от представените доказателства от ответника не се доказват
възраженията за липса на затруднено материално положение на ищеца, а
тъкмо напротив. Видно от справката от ****** през месеците, предхождащи
завеждането на делото, доходите на ищцата са се понижили значително.
Ответникът ще бъде осъден да плати на адв. С. Н. сумата в размер на 300 лв.
за адвокатски хонорар.
Така мотивиран, съдът:
4
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ТИ БИ АЙ
Банк“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София – 1421, район Лозенец, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, по
предявения от А. З. Т., с ЕГН **********, с адрес: с. Р., ул. „***********“
№ ****, иск с правно основание чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД, че клаузата на
чл.7.1. от Договор за потребителски кредит от **********г., сключен
между страните, предвиждаща дължимостта на еднократна такса за
оценка на риска, е недействителна като накърняваща добрите нрави.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД с ЕИК ********* да плати на А.
З. Т. с ЕГН ********** сумата в размер на 50 лв. за държавна такса.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД с ЕИК ********* да плати на адв.
С. К. Н., ЕГН: **********, с адрес: гр. П., ул. „***********“№ ***, сумата в
размер на 300 лв. за адвокатски хонорар на основание чл.38 ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ___________/п/____________
5