Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 14.03.2022 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О ДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
четиринадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Цветелина
Добрева - Кочовски, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска
въззивно гражданско дело № 1824 по описа
за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Обжалвано
е решение
№ 20247897 от 10.11.2020 г., постановено по
гр.д. № 55778/2019 г. по описа на СРС, 40 състав, в частта, с която по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено, че С.Н.М. дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД
сумата от 675,17лв. – главница по договор за паричен заем № 3227134 от
17.05.2018г., сключен между ответника и „И.А.М.“ АД, ведно със законната лихва
от 16.05.2019 г. до изплащане на вземането, което вземане е прехвърлено на
ищеца от „И.А.М.“ АД с договор за цесия, и за което е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 27483/2019г. по описа на СРС, 40 състав.
В
подадената от ответника С.Н.М., чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК
особен представител, адв. П. К., въззивна жалба са наведени оплаквания за
неправилност и необоснованост на съдебното решение в очертаната по-горе част.
Жалбоподателят оспорва правилността на изводите на решаващия състав на
първоинстанционния съд, че за ищеца е налице активна материална и процесуална
легитимация да претендира процесното вземане. Поддържа се, че в производството
не са били представени доказателства за наличието на представителна власт на
лицата, положили подписи за ищеца в процесния договор за цесия. Оспорва се
наличието на представителна власт и на лицето, подписало договора за заем за „И.А.М.“
АД
На
следващо място с жалбата са заявени възражения, че ответникът не е бил надлежно
уведомен за извършеното прехвърляне на вземането. В тази връзка се обръща
внимание, че по делото не е било установено кое лице е получило пратката за
ответника. Също така жалбоподателят счита, че уведомяването за прехвърляне на
вземането следва да бъде осъществено от стария кредитор по арг. от чл. 99, ал.
3 и ал. 4 ЗЗД. В обобщение на тези си доводи заявява, че за новия кредитор не е
налице легитимация да претендира от ответника дължимостта на това вземане. От
въззивния съд се иска да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли
предявения иск.
Въззивната
жалба се оспорва с отговор, подаден от „А.з.с.н.в.“, в който е заявено
становище за нейната неоснователност. Въззиваемият навежда съображения, че като
пълномощник на цедента чрез него е изпълнено задължението за уведомяване на
длъжника за прехвърлянето на вземането. Също така към исковата молба е било
приложено уведомително писмо, препис от което е бил връчен на ответника и като
приложение към исковата молба, с оглед което последният следва да се счита
уведомен в хода на съдебното производство. Поддържа се, че сключеният договор
за цесия е валиден и същият е породил целените от страните правни последици, а
възраженията срещу процесуалната и материалната легитимация на ищеца са неоснователни.
Заявено е искане за потвърждаване на решението в обжалваната от ответника част
и за присъждане на разноски за производството.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба оплаквания по допустимостта и правилността на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната от ответника част. Във връзка с доводите на въззивника за
недопустимост, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба,
съдът намира следното:
Възраженията
за недопустимост на обжалваното решение са неоснователни. Процесуалната легитимация
на страните в гражданското производство е абсолютна положителна процесуална
предпоставка за
надлежното упражняване на правото на иск, за която съдът следи служебно. Предопределя
се от твърденията на ищеца в исковата молба. В конкретния случай ищецът твърди,
че е титуляр на съдебно предявените вземания, които са му били прехвърлени по
силата на договор за цесия, че е бил упълномощен от стария кредитор да извърши уведомяване
на длъжника за прехвърлянето на вземането от негово име и за негова сметка, както
и че това задължение е било изпълнено. Ето защо и за ищеца е налице активна
процесуална легитимация в производството, с оглед което неоснователен е отводът
за недопустимост, релевиран с въззивната жалба.
Следва
да бъдат разгледани оплакванията за неправилност на решението, съдържащи се в
сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, съдът намира следното:
По
предявените искове в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване следните обстоятелства: сключване на договор за паричен заем, по
който праводателят на ищеца е изправна страна, настъпване на падежите на
вземанията по договора, кредитор по който е бил цедента, сключване на валиден
договор за прехвърляне на вземанията, които се претендират с предявения иск от „И.А.М.“
на ищеца, уведомяване на длъжника за прехвърляне на вземанията. При доказване
на горните предпоставки в тежест на ответника е да установи погасяване на
задълженията си към ищеца.
Като
писмено доказателство по делото е приет договор за паричен заем № 3227134 от
17.05.2018 г., сключен между ответника и „И.А.М.“ АД за сумата от 1500 лева,
които заемателят е поел задължение да върне на 36 седмични вноски, всяка по
46,26 лева. Съгласно чл. 3 от договора за заем същият има значението на
разписка, че заемната сума е предадена на заемателя. Ето защо и с оглед
ангажираното пред въззивния съд единствено възражение за липса на
представителна власт у лицето, подписало договора за заемодателя, въззивният
съд приема, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по
договор за заем, като за ответника е възникнало задължението за връщане на
заемната сума.
Неоснователно
от страна на въззивника се поддържа, че договорът е недействителен, тъй като
ищецът не е установил в производството, че праводателят му не е бил надлежно
представляван при сключване на договора за заем. За въззивника липсва
легитимация да релевира и поддържа такова възражение в производството /в този
смисъл в т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 г., постановено по тълк. д. № 5/2014 г. на
ОСГТК, ВКС/. Още повече в конкретния случай приложима е и презумпцията на чл.
301 ТЗ. След като кредиторът е сключил договор за цесия за вземанията по този
договор за заем, следва да се приеме, че дори да не е бил надлежно
представляван при сключването му, то не се е противопоставил на встъпването в
правоотношение по договор за заем с ответника, с оглед което и договорното
правоотношение е валидно възникнало.
Предвид
изложеното следва да се обсъдят възраженията на въззивника, касаещи валидността
на сключения договор за цесия и надлежното уведомяване на длъжника за
прехвърляне на вземанията по договора за заем.
Неоснователни
са доводите, наведени с въззивната жалба, за липса на материалноправна
легитимация на ищеца с оглед липсата на установяване в настоящото производство
дали страните по договора за цесия са били надлежно представлявани при
подписване на същия. Както се посочи и по-горе, ответникът не разполага с
такова защитно възражение и не може да се позовава на липсата на представителна
власт у лицата, сключили от името и за сметка на страните по договора за цесия
същия. Когато едно процесуално действие е извършено от името на едно лице, но
без представителна власт, последното е нередовно извършено. Тази нередовност
обаче може да бъде санирана, като лицето, от чието име действието е
осъществено, потвърди същото. По силата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД това лице може
както да се позове на това, че действията, извършени от негово са извършени без
представителна власт и не са породили правни последици за него, така и по своя
преценка да потвърди същите. Правото на потвърждаване принадлежи само на
лицето, от чието име са извършени действията и само то може да се позовава и на
липсата на представителна власт на извършилия действията пълномощник. Трети
лица, които не са страна по договора, не могат да се позовават на липсата на
представителна власт и да искат да се прилагат последиците от нея. По тези
съображения въззивният съд приема за неоснователни изложените в тази насока с
въззивната жалба доводи.
Не
могат да бъдат споделени съображенията на въззивника, с които се обосновава
тезата, че за длъжника договорът за цесия не е породил действие поради
ненадлежното му уведомяване от стария кредитор за настъпилото прехвърляне на
вземанията по договора за заем.
Съгласно
чл. 99, ал. 3 ГПК предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи,
както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне.
В
конкретния случай с договора за цесия /чл. 4.9/ е предвидено задължение за продавача
да изпрати уведомление до длъжниците за сключения договор, с който вземанията
се прехвърлят. Това задължение не е за лично незаместимо действие, с оглед
което на общо основание страната може да упълномощи друго лице, което от нейно
име и за нейна сметка да изпълни задължението, като уведоми длъжниците за
прехвърлянето на вземанията, предмет на договора за цесия /в този см.
Определение № 213 от 16.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 1745/2015 г., II т. о.,
ТК/.
Като
писмени доказателства в производството са приети пълномощно по силата на което „И.А.М.“ АД, чрез изпълнителния си
директор, е упълномощил „А.з.с.н.в.“ АД да уведоми от името и за сметка на
стария кредитор всички длъжници по всички вземания на дружеството, които са
били прехвърлени по силата на сключения рамков договор за цесия, и уведомително писмо, изх. № УПЦ-П-ИАМ/3227134, за извършено прехвърляне на
вземания /цесия/ от „И.А.М.“ чрез „А.з.с.н.в.“ ЕАД, адресирано до ответника С.Н.М..
Видно
е от представеното известие за доставяне, в което изрично е посочено, че се
изпраща уведомително писмо, изх. № УПЦ-П-ИАМ/3227134, че адресираната до
ответника пощенска пратка, изпратена на посочения в договора за заем постоянен
адрес на заемателя, е получена от Павел Христов на 13.03.2019 г. - родственик на ответника, означен в
разписката като „чичо“ на получателя. Последният е приел пратката със
задължение да я предаде на получателя /чл. 46, ал. 1, вр. ал. 2 ГПК/. С
получаването на уведомлението, то се счита връчено на адресата – чл. 46, ал. 4 ГПК, с оглед което съдът приема, че длъжникът е надлежно уведомен за
прехвърлянето на вземането, преди предявяването на иска.
За
пълнота следва да се посочи още, че с Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т.
д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, е
утвърдено схващането, че уведомление, изходящо от цедента, но приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно
съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99,
ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното
право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
Ето
защо, дори да се приеме, че ответникът не е бил надлежно уведомен за
настъпилото прехвърляне, макар уведомлението за прехвърлянето на задълженията
по договора за заем да е получено от родственик на адресата на адрес, посочен в
договора за заем, то препис от уведомлението е връчен на ответника с исковата
молба, който факт съдът следва да съобрази по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК, като
на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към изложените в мотивите на
обжалваното решение съображения, които напълно споделя.
С въззивната жалба не са ангажирани други
конкретни оплаквания по правилността на решението в обжалваната от ответника
част, с оглед което същото следва да се потвърди поради съвпадането на крайните
изводи на двете инстанции.
По разноските:
За
въззивното производство разноски се следват само на въззиваемия. Искане за
присъждане на такива е заявено своевременно, като сторените от страната
разноски са в размер на 150 лева – депозит, от който е изплатено
възнаграждението на особения представител на въззивника. На основание чл. 78,
ал. 8 ГПК в полза на въззиваемия следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50 лева.
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК въззивникът следва да заплати по сметка на СГС
сумата от 25 лева - държавна такса за
въззивното производство.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 20247897 от 10.11.2020 г., постановено по гр.д. № 55778/2019 г. по описа на
СРС, 40 състав, в частта, с която по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за
установено, че С.Н.М. дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД сумата от 675,17лв. – главница
по договор за паричен заем № 3227134 от 17.05.2018г., сключен между ответника и
„И.А.М.“ АД, ведно със законната лихва от 16.05.2019 г. до изплащане на
вземането, което е прехвърлено на ищеца от „И.А.М.“ АД с договор за цесия, и за
което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
27483/2019г. по описа на СРС, 40 състав.
ОСЪЖДА С.Н.М., ЕГН
**********, да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл.
78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК сумата от 200 лева – разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА С.Н.М., ЕГН **********,
да заплати в полза на Софийски градски съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК
сумата от 25 лева – държавна такса за въззивното производство.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу С.Н.М. искове, като необжалвано, е влязло в сила.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.