Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 12.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-А въззивен състав в открито съдебно заседание на осемнадесети
януари две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при
секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от мл. съдия Стоянов
в.гр.д. № 9446/2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от 24.04.2019 г. (п. кл. от 17.04.2019 г.) на Г.П. чрез адв. К.П.срещу
Решение № 73663 от 24.03.2019г. по гр.д. № 22805/2018 г. на СРС, с което е отхвърлен искът по чл. 79, ал. 1 ЗЗД на Г.П. срещу „У.“ ЕООД за заплащане на сумата в размер на 2 000 лв.,
частична претенция от 500 000 лв., представляваща дължимо възнаграждение
(бонус), произтичащо от анекс от 01.04.2005 г. към договор за управление от
07.06.2001 г.
Твърди, че по делото са приети договор за управление и анекс към
него, от които е видно уговореното между страните. Съдът е бил длъжен да зачете
действието на процесния анекс, за който липсват доказателства да е антидатиран.
Представената от ответника спогодба е с различен предмет и ответникът не е
страна по нея. Спогодбата е развалена едностранно от Д.А.И.считано от
29.09.2015 г. и съответно преди датата на завеждане на иска, тъй като
развалянето има обратно действие. Иска отмяна на обжалвания акт като неправилен
и уважаване на иска.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на
въззивната жалба от „У.“ ЕООД, в който я оспорва като неоснователна.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите
на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Обжалваното решение е изцяло
валидно, а в обжалваната част допустимо (чл. 269 ГПК).
Предявен е иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
С обжалваното решение е
прието, че анексът от 01.04.2005 г. е частен диспозитивен документ, поради
което няма обвързваща доказателствена сила по отношение на съдържанието му.
Дори да се приеме, че процесното вземане е възникнало въз основа на анекса, то
с подписването на спогодба през 2015 г. на ищеца му се дължи само сумата от
40 000 лв., както е посочено в спогодбата.
Не се спори между страните,
че ищецът е бил управител на ответното дружество въз основа на договор за
управление от 07.06.2001 г. до 06.03.2015г., когато е заличен като управител на
същото дружество видно от горепосочения договор, удостоверение от 28.05.2018 г.,
както и от служебно извършена от съда справка в ТРРЮЛНЦ.
Спорен между страните е
въпросът дали Анекс от 01.04.2005 г., от който ищецът извежда претенцията си,
има достоверна дата с оглед твърденията на ответника, че узнал за анекса с
получаване на препис от исковата молба и приложенията към нея.
Съгласно т. 2 от ТР № 3 от
15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г., ОСГТК на ВКС забраната по чл. 38, ал. 1 ЗЗД представителят да договаря сам със себе си освен при изрично съгласие на
представлявания не се прилага при сделка, сключена между две търговски
дружества, представлявани от едно и също лице като техен органен представител
по силата на закона, тъй като се касае за външни отношения на съответните
дружества. Независимо че представителната власт на управителя на дружеството не
възниква нито от разпоредба на закона, нито чрез упълномощаване (чл. 36 ЗЗД),
вътрешните отношения между дружеството и него като физическо лице са отношения
между представляван и представител, доколкото управителят действа от името и за
сметка на дружеството, като придобива права и поема задължения, възникващи
направо за последното, както е в случаите при пълномощие съгласно разпоредбата
на чл. 292, ал. 1 ЗЗД. Сключвайки с представляваното от него дружество
облигационна или вещнопрехвърлителна сделка като физическо лице, в тези
отношения управителят встъпва като самостоятелен гражданскоправен субект, воден
от собствен интерес. Поради това сключването на сделка между дружеството,
представлявано от управителя му, и самия управител в качеството му на физическо
лице, попада в приложното поле на забраната по чл. 38, ал. 1 ЗЗД за договаряне
сам със себе си, тъй като органният представител сключва договор между себе си
като самостоятелен правен субект и юридическото лице, което представлява (Решение
№ 149 от 10.03.2020 г. на ВКС по т. д. № 260/2019 г., II т. о.; Решение № 91 от
16.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3513/2017 г., IV г. о.; Решение № 14 от
27.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 1453/2014 г., II т. о.; Решение № 217 от
10.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 2296/2015 г., I т. о.).
Това разрешение не винаги е приложимо
за органното представителство на дружеството с ограничена отговорност (ООД) и в
частност към хипотезата, при която управителят и представляващ ООД е сключил
сделка от името на дружеството лично със себе си като физическо лице.
Дружеството, което осъществява търговска дейност под формата на ООД, се
представлява от управителя и извършва правни действия чрез неговите
волеизявления. Волята на управителя като представляващ дружеството не може да
бъде заместена от друг орган, включително от общото събрание, което няма
представителни функции. По тази причина за времето, през което се управлява и
представлява от договарялия сам със себе си управител, дружеството не би могло
да наведе нарушението на чл. 38, ал.
1, пр. 1 ЗЗД чрез иск или възражение, за да се освободи от правните последици
на сделката, която управителят е сключил сам със себе си (Определение № 428 от
18.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2295/2019 г., II т. о.).
Основанието за нищожност по
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е налице, когато сделката противоречи на императивна,
но не и на диспозитивна правна норма, доколкото от предписанията на
диспозитивните норми страните са свободни да се отклоняват. Правилото на чл.
38, ал. 1 ЗЗД не е от императивен характер. Същото не е установено в защита на
публичен интерес, поради което и не е от публичен ред. Нормата е установена в
защита единствено на интереса на представлявания предвид възможността при
сключване на сделка от представителя сам със себе си да е налице конфликт на
интереси между представителя и представлявания. Интересът на представлявания и
начините за неговата защита обаче са предоставени единствено на неговата
свободна преценка, при което същият разполага с възможността да се откаже от
общо предоставената му от чл. 38, ал. 1 ЗЗД защита, като изрази предварително
съгласие, изрично упълномощавайки представителя да договаря сам със себе си съгласно
изрично предвиденото в чл. 38, ал. 1 ЗЗД или като впоследствие потвърди
сключената сделка. Нормата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД е диспозитивна, поради което
сделките, сключени в отклонение от нея, не са нищожни на основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД (Решение № 60149 от 19.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2376/2019 г.,
I т. о.; Решение № 143 от 17.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 2703/2017 г., I т.
о.; Определение № 266 от 4.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 625/2009 г., I г. о.).
Извършената сделка без
съгласието на представлявания е извън предоставената представителна власт и
съответно в състояние на висяща недействителност, като представляваният може да
я потвърди или да откаже потвърждаването й. В последния случай на
недействителността може да се позовава извънсъдебно или чрез иск, респ.
възражение по насочен срещу него иск за изпълнение по този договор само
представляваният, респ. неговите универсални правоприемници, но не и лица, трети
за сделката и произтичащите от нея последици. Отказът за потвърждаване на
договора е равнозначен на позоваване на недействителността от страна на мнимо
представлявания. В тези случаи висящата недействителност се трансформира в
окончателна. В хипотезата на чл. 301 ТЗ противопоставянето на търговеца, но
само ако е направено веднага след узнаването, представлява отказ за
потвърждаване и позоваване на недействителността (т. II.1, II.4 и II.6 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г.,
ОСГТК на ВКС; Решение № 60149 от 19.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2376/2019 г.,
I т. о.; Решение № 143 от 17.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 2703/2017 г., I т.
о.; Определение № 266 от 4.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 625/2009 г., I г. о.;
Решение № 411 от 22.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1856/2008 г., II г. о.).
Процесният анекс представлява
договор между дружеството, действащо чрез неговия управител, и самия управител
в лично качество. Поради това към тази сделка е приложима забраната по чл. 38,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чието нарушение превръща сделката във висящо недействителна. След
прекратяването на правомощията на ищеца като управител на ответното дружество същото
в качеството си на страна по процесната сделка се е позовало на това нарушение чрез
възражение в отговора на исковата молба
(I - 17), поддържано и в отговора на въззивната жалба (II - 12-13).
В покана за доброволно
изпълнение от ищеца до ответника за заплащане на процесната сума е
възпроизведено част от съдържанието на процесния анекс, а именно основната
клауза по т. 5.2 от анекса, че се дължи бонус в размер на 500 000 лв. при
определени условия, но не и останалите клаузи от анекса - относно падежа на
задължението за заплащане на сумата (т. 5.3 от анекса) и относно прилагането на
правилата на договора за управление от 07.06.2001 г. за всички останали
условия. Към поканата не е приложен и препис от анекса (I - 113). Липсва
нотариално удостоверяване на съдържанието и подписа на поканата за доброволно
изпълнение, поради което същата не притежава материална доказателствена сила
относно това какво е нейното съдържание и от кого е подписана към съответен
момент (чл. 179 ГПК и Решение № 225 от
7.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 567/2018 г., III г. о.; Решение № 107 от 29.10.2012
г. на ВКС по т. д. № 555/2011 г., I т. о.). Нотариалното удостоверяване към
процесната покана касае единствено нейното представяне пред нотариуса и нейното
връчване на ответника на съответни дати (I - 114). Нито поканата за доброволно
изпълнение, нито други доказателства по делото възпроизвеждат, и то по несъмнен
начин съдържанието на анекса.
С получаване на препис от
исковата молба и приложенията към нея ответникът е узнал за анекса и е оспорил
представителната власт на ищеца веднага, а именно в срока за отговор на
исковата молба, който е подал на 31.05.2018 г. Така ответникът е направил отказ
за потвърждаване и съответно се е позовал на недействителността на процесния
анекс, който е станал окончателно недействителен, без да поражда целените с
него правни последици. При това положение съдът не изследва останалите доводи
на страните касателно действието на анекса, включително относно достоверността
на датата на неговото съставяне.
На следващо място, договорът
за спогодба от 05.03.2015 г. и Споразумение от 07.07.2011 г. са сключени между ищеца и „Д. А.И.С.р.л.“, а не с ответното
дружество „У.“ ЕООД, поради което тези договори не се прилагат в отношенията
между страните по делото (I - 21; 80).
С оглед на гореизложеното и при
съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, макар и при различни мотиви, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските
С оглед изхода на делото и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият има право на доказани разноски за
адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 370 лв. при
основателност на възражението за прекомерност с оглед липсата на фактическа и
правна сложност на делото, обема на извършените процесуални действия от
въззиваемия и материалния интерес по делото (чл. 78, ал. 5 ГПК вр. чл. 7, ал. 2,
т. 2 НМРАВ).
По обжалваемостта на акта
Когато е предявен частичен
иск, какъвто настоящият случай е, при преценката за наличие на начална
допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК цената на
иска се определя според предявения размер на паричното вземане, а не според
неговия непредявен общ размер, тъй като процесуалният закон не прави разлика
между решение, постановено по частичен иск за вземане, и решение, постановено
по иск за целия размер на вземането (т. 1 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д.
№ 1/2001 г., ОСГК на ВКС, чиято постановка е потвърдена при действието на новия
ГПК (обн. ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г.) като актуална в
практиката на Гражданска и Търговска колегия на ВКС: Определение № 93 от 3.02.2015
г. на ВКС по ч. гр. д. № 75/2015 г., IV г. о.; ; Определение № 516 от 5.08.2013
г. на ВКС по ч. гр. д. № 4249/2013 г., III г. о.; Определение № 64 от
31.03.2017 г. на ВКС по т.д. № 422/2017 г., I т. о., ТК; Определение № 302 от
15.06.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 1253/2016 г., II т. о.; Определение № 775 от
4.11.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 2556/2014 г., I т. о.; Определение № 377 от
29.05.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 2154/2013 г., II т. о.; Определение № 497 от
30.06.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 491/2011 г., II т. о.).
По изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 73663 от 24.03.2019 г. по гр.д. № 22805/2018г. на СРС.
ОСЪЖДА Г.К.П.,
ЕГН: ********** да заплати на „У.“ ЕООД, ЕИК: ******* сумата в размер на 370
лв. - разноски за настоящото производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.