Решение по дело №14085/2019 на Районен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

№

гр. Варна, 21.08.2020 год.

                       

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, тридесети състав, в публично заседание на двадесет и трети юли две хиляди и двадесета година в състав:

                                                       РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЕЛЕНА НИКОЛОВА

при секретаря Антония Пенчева като разгледа докладваното от съдията гр.дело №14085 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.422 от ГПК. Образувано е по искова молба от „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 представлявано от Изпълнителени директори Николина Тодорова Станчева и Мартин Деспов Деспов, подадена след провеждане на производство по чл. 410 от ГПК, с искане да бъде признато за установено, че ответникът С.К.С., ЕГН **********, с адрес: *** дължи н. „А.з.с.н.в." ЕАД сумите както следва:

-  2000,00 лв. (две хиляди лева ), представляващи главница по договор за паричен заем № 3292576/08.08.2018 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и С.К.С., ЕГН **********, вземанията по който са прехвърлени от страна на „Изи Асет Мениджмънт“ АД в полза н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *********, по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от дата 16.11.2010 г.;

-  250,97 лв. (двеста и петдесет лева и 97 стотинки), представляващи договорна лихва за периода от 24.08.2018 г. до 5.04.2019 г. (падеж на последна погасителна вноска).

-18,00 лв. /осемнадесет лева /, представляващи такса разходи за събиране на просрочени вземания;

-  1185,24 лв. /хиляда и сто осемдесет и пет лева и 24 стотинки/ - неустойка за неизпълнение, за периода от 24.08.2018 г. до 5.04.2019 г. (падеж на последна погасителна вноска);

-  90,00 лв. (деветдесет лева) - представляващи обезщетение за забава за периода от за периода от 25.08.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда, както и законната лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението,

за които вземания е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 4298/04.06.2019 г. по ч.гр.д.№ 8462/2019 г. на ВРС.

Обстоятелства, от които се твърди, че произтича претендираното право:

С Договор за паричен заем № 3262576 от 08.08.2018 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт" АД като Заемодател и С.К.С. като Заемател при спазване на разпоредбите на Закона за потребителския кредит, съгласно който Заемодателят се е задължил да отпусне на Заемополучателя паричен заем в общ размер на 2000,00 лева, а последният усвоява цялата сума веднага след сключване на процесния договор, с което Заемодателят е изпълнил задължението си. С.К.С. се е задължил да ползва и върне заемната сума, съгласно условията на сключения договор, като заплати сума в размер на 2250,97 лв., ведно с договорната лихва в размер на 250,97 лв. на 17 равни двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 132,41 лв. (включваща първоначална главница и договорна лихва), като падежът на първата погасителна вноска бил 24.08.2018 г., а на последната 05.04.2019 г.

Твърди, че в сключения между страните договор, ответникът се е задължил в 3-дневен срок от усвояване на сумата да предостави на Заемодателя едно от обезпеченията, посочени изчерпателно в договора, като се съгласил, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, ще дължи неустойка. Неустойката се начислявала еднократно, след 3 дни, от датата на сключения между страните договор и се дължала като допълнителна сума към всяка от погасителните вноски. На ответника била начислена неустойка в размер на 1185,24 лв., която страните са постигнали споразумение да бъде разсрочена на 17 равни вноски, всяка в размер на 69,72 лв., платими на съответните падежни дати на погасителния план.

Сочи, че разпоредбите на договора предвиждат, че съгласно Тарифа на „Изи Асет Мениджмънт" АД, при забава на плащане на погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, се начисляват разходи за събиране, представляващи такси и разноски за напомнителни писма, електронни съобщения, телефонни разговори и посещения на адрес в размер на по 9,00 лв. за на всеки 30 дневен период, до максимален размер от 45,00 лв., поради което С.К.С. дължи разходи и такса за извънсъдебно събиране на просроченото задължение в размер 45,00 лв.

Сочи, че на основание Закона за потребителския кредит и в съответствие с разпоредбите на сключения договор на длъжника била начислена лихва за забава в размер на действащата законна лихва за периода от 25.08.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда. Общият размер на начислената лихва бил 90,00 лева, който е съвкупност от лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала, неплатена погасителна вноска, включваща главница и договорна лихва.

Твърди, че длъжникът не е извършил нито едно плащане до момента и дължи по договора за кредит.

Твърди, че срокът на договора е изтекъл с падежа на последната погасителна вноска, а именно 05.04.2019 г. и не е обявяван за предсрочно изискуем.

Сочи, че така описаното вземе му е прехвърлено от кредитодателя на основание сключен Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 16.11.2016 г. на основание чл. 99 от ЗЗД и Приложение № 1 към него от 01 януари 2018 г. между „Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК ********* и „Агенция за събиране на вземанията" ЕАД, ЕИК *********, по силата, на който вземането е прехвърлено в полза на „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности.

Ответникът чрез особен представител, в срока за отговор, е депозирал такъв по делото. В отговора ответникът оспорва предявените искове по основание и размер. Твърди, че договорът е нищожен, тъй като липсва ясен погасителен план, от който да е видно каква част от главницата, съответно от лихвата се погасява с всяка вноска. Позовава се на чл.9, ал.5 от ЗПК, съгласно който за нищожни следва да се считат клаузи в договора, надвишаващи определените по ал. 4 на чл.19 от ЗПК. Договорът е типов, а ответникът не е бил запознат на достъпен и разбираем език с основните показатели оформящи размера на вноските по кредита, размера и начина на формиране на общата дължима сума, вкл. методологията на олихвяването, ГПР и други такси.

Счита, че от така представения договор не би могло да се приеме, че заемополучателят би могъл да разбере какъв е лихвеният процент след извършване на съответните математически изчисления, а именно от сбора на определените погасителни вноски да извади размера на главницата по договора за кредит и по този начин да получи сумата, която дължи, като договорна лихва. Посочен е годишен лихвен процент, от който обаче не става ясно, по какъв начин той се отразява в размера на погасителните вноски. Липсва погасителен план, съставен съгласно изискванията на закона, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Твърди, че липсата на изрично посочените в чл.22 във вр. с чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност на същия, като в закона не е предвидена възможност тези реквизити да са определяеми такива.

Твърди, че чл.4, ал.2 от Договора съдържа неравноправна клауза, тъй като уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 1185,24 лева, т.е. представлява повече от 80 % от реално получената сума, след направеното прихващане. Освен това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т.е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението, а размерът ѝ е твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди, и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. Навежда твърдения, че основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната ѝ функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка, тъй като в интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа ѝ да прецени дали да предостави заемната сума. Сочи, че с така въведеното задължение за представяне на обезпечение кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това е прехвърлил изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Отделно сочи, че не неустойката изпълнява и санкционна функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите счита за утежняващи и затрудняващи получаването на информация за тях, като реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за заем и по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Всичко това счита, че води фактически до оскъпяване на кредита, като неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство. Твърди, че претендираната неустойка противоречи и на чл. 143, т.5 от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, като сочи че разпоредба не прави разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай. Както се посочи по-горе не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка, а в случая нейният размер е и драстично завишен - над 80 % от получената главница, което води до реализиране на по-висок доход за кредитора, който не е предварително обоснован и регламентиран.

Също така оспорва и претенцията на ищеца за сумата от 18,00 лв., представляваща такса разходи за събиране на просрочени вземания, дължима на основание Тарифа за такси на „Изи Асет Мениджмънт" АД, тъй като липсват доказателства за реално извършени такива, а клаузи в договорите и Общите условия, според които потребителят предварително се задължава с подобни такси, съгласно константната съдебна практика са нищожни.

Отделно от горното твърди, че цесията не е надлежно съобщена на ответника, както и че ищцовата страна не е направила претендираните разходи за събиране на твърдените вземания.

Съдът, като прецени съобразно чл.12 и чл.235 ГПК поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, и по вътрешно убеждение, приема за установено от фактическа страна следното:

Със Заповед за изпълнение № 4298/04.06.2019 г. по ч.гр.д.№ 8462/2019 г. на ВРС е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: Сумата от 2000,00 /две хиляди/ лева, представляваща дължима главница по Договор за паричен заем № 3292576/08.08.2018 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и длъжника, прехвърлени от страна на „Изи Асет Мениджмънт“ АД по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от дата 16.11.2010 г., в полза н. „А.з.с.н.в.” ООД, ЕИК ********* /правоприемник на който е „Агенция за събиране на вземанията” АД, ЕИК *********/  понастоящем „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 03.06.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 250.97/двеста и петдесет лева и деветдесет и седем ст./ представляваща договорна лихва за периода от 24.08.2018 г. до 05.04.2019 г., сумата от 18,00 лв./осемнадесет лева/, представляваща такса разходи, сумата от 1185.24 лв./хиляда сто осемдесет и пет лева и двадесет и четири ст./, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение, за периода от 24.08.2018 г. до 05.04.2019 г., сумата от 90,00/деветдесет лева/, представляваща обезщетение за забава, считано от 25.08.2018 г. до датата на подаване на заявлението във ВРС – 03.06.2019 г.,както и сторените по делото съдебно-деловодни разноски в размер на 70,88 /седемдесет лева и осемдесет и осем ст./ – заплатена държавна такса и 50,00 /петдесет/ лева - юрисконсултско възнаграждение.

С исковата молба по делото е представен Договор за паричен заем №3292576 от 08.08.2018  г. (л.5) между „Изи Асет Мениджмънт” АД и С.К.С., съгласно който се предоставя на ответника заем в размер на 2000,00 лв., който трябва да се погаси чрез 17 двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 132,41 лв. Съгласно чл.2, т.6 от договора фиксираният годишен лихвен процент по заема в размер на 35%, годишният процент на разходите за заема е 40,92% (т.8), а общата дължима сума от заемателя е в размер на 2250,97 лв. В  чл. 3 от договора страните се съгласяват с част от отпусната сума да се погаси изцяло задължението по договор за паричен заем №3207500 в размер на 568,42 лв.

Съгласно чл.4 от договора заемателят се задължава в срок до 3 дни от сключването му да предостави подробно описани обезпечения на заемодателя, като в случай на неизпълнение на това задължение дължи неустойка в размер на 1185,24 лв., която ще се заплаща разсрочено с всяка погасителна вноска, към които се добавя сума в размер на 69,72 лв. В чл. 3 от договора са посочени и датите, на които се дължат погасителните вноски, без да е посочено как се формира размерът на всяка една от погасителните вноски – или какъв е размерът на главницата и какъв на лихвата. Към договора е приложено предложение за сключване на договор за паричен заем.

Представен е и рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. (л.11), сключен между „Изи асет мениджмънт” АД като продавач и „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕАД като купувач, съгласно който продавачът ще прехвърля на Купувача на месечна база ликвидни и изискуеми вземания по договори за потребителски кредит, сключени между продавача и трети физически лица, които вземания ще се индивидуализират в Приложение №1, неразделна част от договора. Представено е и приложение №1/01.11.2018г. (стр.14-16) със заличени други данни, в което под №657 е записан договор за паричен заем №3292576/08.08.2018 г. с главница 2000,00 лв., общо дължими по кредита 3436,21 лв. за длъжник С.К.С., ЕГН **********, с което съдът намира, че на ищеца от кредитора „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ е прехвърлено именно вземането по процесния договор.

Представено и е потвърждение за сключена цесия от „Изи асет мениджмънт” АД (л. 14 гръб и л. 15) без посочена дата, на която е направено обективираното в него изявление.

Представени са два броя уведомителни писма (от 02.11.2018 г. и 07.08.2019 г.) за извършено прехвърляне на вземания (цесия) от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕАД, с което длъжникът се кани да заплати дължимите от него суми и пълномощно към тях даващо право на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕАД да уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията от името на стария кредитор „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД. Пратките не са връчени на адресата.

От така изложената фактическа обстановка, в съответствие с приложимите към спора правни норми, съдът стигна до следните правни изводи:

Предявеният иск е с правно основание чл.422 във връзка с чл. 415 ГПК. Предявен е след успешно провеждане на производство по чл.410 ГПК и надлежно депозирано възражение от длъжника по реда на чл.414, ал.1 ГПК и в срока, предвиден в разпоредбите на чл.415, ал.1 ГПК, с оглед на което е процесуално допустим. Предмет на установителния иск е съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение и успешното му провеждане предполага установяване на дължимостта на сумата, за която е издадена оспорената заповед. Или, в контекста на основанието, на което се претендира вземането, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване възникването в негова полза на изискуемо вземане, за което е издадена заповедта, т.е. да докаже, че между „Изи Асет Мениджмънт” АД и ответника е възникнала валидна облигационна връзка по посочения в исковата молба договор за заем, по силата на който на ответника е предоставена в заем сума срещу задължение за връщането ѝ на 17 двуседмични вноски, заедно с договорна лихва и такси в посочения размер, наличието на валидна клауза на неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, изпадането на заемателя в забава, че между цесионера и ищеца е сключен валиден договор за цесия, по силата на който на ищеца са прехвърлени вземанията по договора за заем с ответника, че цесията е съобщена на ответника от надлежната страна и размера на исковете.

От събраните по делото писмени доказателства, се установява, че ищецът в качеството му на цесионер и „Изи асет мениджмънт” АД в качеството му на цедент, е сключен валиден рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., както и че е подписано приложение №1, с които вземането на цедента от ответника по процесния договор за паричен заем е прехвърлено на ищеца. Разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД изисква цедентът да съобщи на длъжника за станалото прехвърляне на вземането. В настоящия случай, въпреки че по делото не бяха представени доказателства ответникът да е уведомен за извършеното прехвърляне на вземането преди образуване на настоящото производство, съдът намира, че последният е надлежно уведомен за извършеното прехвърляне с получаване на препис от исковата молба от назначения му от съда особен представител.

От процесуалния представител на ответника е направено възражение за липса на уведомяване по чл. 99, ал.3 във вр. с чл. 99, ал.4 от ЗЗД, с твърдение че в този случай цесията не е породила действие спрямо ответницата. Въпреки че по делото липсват доказателства уведомлението по чл. 99, ал.4 от ЗЗД да е връчено на ответника преди завеждане на настоящото производство, съдът намира за неоснователно възражението на ответницата за липса на надлежно уведомяване за прехвърляне на вземането на кредитора по сключения от него Договор за кредит. Уведомлението за извършената цесия е приложено към исковата молба и е връчено на ответника от цесионера, но действащ в качеството си на пълномощник на цедента, ведно със съобщението по чл. 131 ГПК на 09.10.2019 г. Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомяването, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано, а следва да бъде взето предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. В тази връзка изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника като приложение към нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание  чл. 99, ал. 4, предл. 2 ЗЗД.

В съдебната практика са налице противоречиви становища относно възможността цесията да бъде съобщена на длъжника с връчване на исковата молба, когато на същия е назначен особен представител. Според едното становище  при връчване на особен представител на уведомлението за цесия не се стига до фактическото му връчване на длъжника, поради което съдилищата приемат, че не настъпва материално –правния ефект по чл.99, ал.4 от ЗЗД и само на това основание се приема, че претенцията е неоснователна. Според другото становище връчването на особен представител се приравнява на фингирано връчване, с което се счита, че длъжникът е узнал за цесията – предпоставка за валидно задължение спрямо цесионера. По очертания спор липсва обективирано становище на ВКС, но съдът счита, че може да се приложи по аналогия възприетият в Решение №198/18.01.2019г., постановено по т.д.№193/2018г. I т.о. на ВКС на РБ, подход. В този съдебен акт, постановен по реда на чл. 290 от ГПК, съдът е дал положителен отговор на въпроса, дали връчването на препис от исковата молба на особен представител, в която е обективирано изявление за обявяване на предсрочна изискуемост, води до уведомяване на длъжника-ответник. Хипотезата е аналогична – изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост на кредит се извършва с исковата молба, която се връчва на назначен от съда особен представител. Въз основа на горното, съдът възприема становището, че с връчване на исковата молба или както е в случая с отделно направеното изявление на извършената цесия, на назначения от съда особен представител на ответника, спрямо последния настъпва материално –правния ефект на цесията, предвиден от  чл.99, ал.4 от ЗЗД.

Цедираното вземане произтича от сключен между ответника С.К.С. и „Изи асет мениджмънт” АД договор за паричен заем № 3292576/08.08.2018 г.  Видно от чл. 3 от договора с подписването на договора заемателят е удостоверил, че е получил заемната сума от 2000,00 лв. С оглед на това за ответника е възникнало задължение да погаси усвоената заемна сума и уговорената договорна лихва на падежните дати съгласно договора за заем. Ответникът следва да заплати и законната лихва за забава върху просрочената главница, считано от падежа на всяко от плащанията до подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда.

Претенцията на ищеца освен главница и договорна лихва включва и неустойка. Доколкото процесният договор за заем е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, както и на Закона за защита на потребителите, то съдът следва служебно да съобрази разпоредбите на двата закона и да изследва действителността на клаузите на договора.

Съгласно чл.4 от договора заемателят се задължава в срок до 3 дни от сключването му да предостави подробно описани обезпечения на заемодателя, като в случай на неизпълнение на това задължение дължи неустойка в размер на 1185,24 лв. (при сума на отпуснатия заем 2000,00 лв.), която ще се заплаща разсрочено с всяка погасителна вноска от лв132,41лв., към които се добавя сума в размер на 69,72 лв.

Съгласно чл. 11, ал.1, т.11 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа  условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

В настоящото производство от ищеца не бяха представени доказателства за предоставянето на кредитополучателя на погасителен план, но съдът счита, че  такъв е възпроизведен в самия договор, доколкото с елементарни математически изчисления може да се установи, че размерът на погасителната вноска включва главница в размер на – 117,65 лв. и лихва в размер на 14,76 лв., или общо 132,41 лв.

Чл. 16 от ЗПК предвижда императивно задължение на кредитор да оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния. Същевременно в заявлението се твърди, че претендираното вземане за неустойка, произтича от клауза на договора за кредит, съгласно която такава се дължи, в случай, че заемателят не предостави в тридневен срок от подписване на договора обезпечение на задълженията си посредством поръчителство на две физически лица. Следователно тази клауза де факто прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция (вменени ѝ с нормата на чл. 16 от ЗПК) за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора. Т.е. клаузата за предоставяне на обезпечение, респективно за уговаряне на неустойка при непредоставяне на такова, противоречи на цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната търговия с кредитни продукти. Наред с това неустойката е договорена за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на главното задължение на потребителя за връщане на заетата сума. Уговорена по този начин, неустойката очевидно излиза извън присъщите ѝ обезпечителни и обезщетителни функции и цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване, поради което породеното от нея вземане влиза в противоречие и с нормата на чл. 92, ал.1 от ЗЗД.

Отделно от горното, за пълнотата на изложението следва да се отбележи, че Законът за защита на потребителите в чл.143, т. 5 определя, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Законът в нормата на чл. 146, ал. 1, обявява неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146, ал. 2 ЗЗП – клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В настоящия случай няма данни за индивидуално уговаряне на условията и клаузите по процесния договор за заем, нито се установява възможност за равноправно обсъждане на варианти за предоставяне на обезпечение. Напротив – последица от тази клауза е възможността на кредитора да увеличи своето възнаграждение до непосилен за потребителя размер. Макар да е уговорена като санкционна, тъй като се дължи при неизпълнение на договорно задължение, заплащането на неустойката е добавено към заплащането на погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителна функция и води до скрито оскъпяване на кредита. По този начин тази неустойка по същество е допълнение към възнаградителната лихва и би представлявала сигурна печалба за заемодателя, надвишаваща с над 50% заемната сума. Поради това тази сума би следвало да бъде включена в годишния процент на разходите. С оглед на това се налага изводът, че с клаузата на чл.4 от договора за заем се цели заобикаляне на установения в чл.19, ал.4 от ЗПК праг на годишния процент на разходите, а именно пет пъти размер на законната лихва. Тази клауза е  неравноправна и недействителна както по арг. на чл.143, т.5 ЗЗП, така и по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД. Тя противоречи на добрите нрави като уговорка във вреда на потребителя, целяща заобикалянето на императивната правна норма на чл.19, ал.4 от ЗПК, поради което е нищожна и на основание чл.21, ал.1 от ЗПК и като такава не поражда права и задължения за страните по договора за заем.

Съобразно твърденията на ищеца вземането за такса разходи за извънсъдебно събиране е възникнало под условие за настъпил падеж на главните задължения. Същевременно съобразно императивното правило на чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса разходи. Така с уговарянето на таксата, на практика се постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. С оглед изложеното съдът приема, че подобна клауза противоречи на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава. Освен това твърдените разходи на кредитодателя – изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др., по естеството си са такива по управление на кредита. Поради това заплащането им от потребителя, съответно претендирането им, колидира и със забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, съобразно която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. По изложените съображения искът в частта, с която са претендирани вземанията за непогасени разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото вземане следва да бъде отхвърлен.

На основание изложеното по-горе предявеният  от ищеца иск се явява основателен за сумата от 2 000,00 лв., представляваща неплатена главница по договора;  сумата от 250,97 лв.,  представляваща договорна лихва за периода от 08.08.2018 г. до 05.04.2019 г., сумата от  90,00 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху непогасената главница от 2000 лв. за периода от 25.08.2018г. (датата на допускане на забавата на погасителна вноска) до 02.06.2019г. (датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение), както и законната лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението, поради което и следва да бъде уважен за тези суми. За сумата от 1185,24 лв. представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение и за сумата от 18,00 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение искът се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и направеното от ищеца искане, ответникът следва да бъде осъден да заплати на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, направените от него разноски в производството, съобразно на уважената част от иска. По делото са представени доказателства за заплатена държавна такса в размер на 209,12 лв., възнаграждение за особен представител в размер на 400,00 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв. Или общо претендираната сума за разноски е в размер на 709,12 лв. От тази сума  съразмерно на уважената част от исковете на ищеца се следва сума от 468,38 лева.

Съгласно дадените указания в т. 12 на ТР № 4/2013 год., в полза на ищеца следва да се присъдят и сторените в заповедното производство разноски за заплатена държавна такса – 70,88 лв. и юрисконсултско възнаграждение, 50,00 лв., като съразмерно на уважената част от исковете тези разноски възлизат общо на 79,78 лева.

Мотивиран от гореизложените съображения, съдът

 

Р  Е  Ш  И:

 

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО искове с правно основание чл. 422 от ГПК, че ответникът С.К.С., ЕГН **********, с адрес ***  ДЪЛЖИ НА ищеца „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата от 2000,00 лв. (две хиляди лева ), представляващи главница по договор за паричен заем № 3292576/08.08.2018 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и С.К.С., ЕГН **********, вземанията по който са прехвърлени от страна на „Изи Асет Мениджмънт“ АД в полза н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *********, по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от дата 16.11.2010 г., сумата от 250,97 лв. (двеста и петдесет лева и деветдесет и седем стотинки), представляващи договорна лихва за периода от 24.08.2018 г. до 5.04.2019 г. (падеж на последна погасителна вноска), сумата от  90,00 лв. (деветдесет лева), представляващи обезщетение за забава за периода от за периода от 25.08.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда 02.06.2019 г., както и законната лихва за забава върху главницата от 2000 лв. от датата на входиране на заявлението 03.06.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 1185,24 лв. /хиляда и сто осемдесет и пет лева и 24 стотинки/ - неустойка за неизпълнение, за периода от 24.08.2018 г. до 5.04.2019 г. (падеж на последна погасителна вноска) и за сумата от 18,00 лв. /осемнадесет лева/, представляващи такса разходи за събиране на просрочени вземания и за които вземания е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 4298/04.06.2019 г. по ч.гр.д.№ 8462/2019 г. на ВРС.

ОСЪЖДА С.К.С., ЕГН **********, с адрес ***  ДА ЗАПЛАТИ н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата от 468,38 лева (четиристотин шестдесет и осем лева и тридесет и осем стотинки), представляваща сторени съдебно-деловодни разноски в настоящото производство, както и сумата от 79,78 (седемдесет и девет лева и седемдесет и осем стотинки), представляваща сторените от ищеца разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№ 8462/2019г. на ВРС, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: