РЕШЕНИЕ
Номер ІІ-29 20.08.2021 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: шестнадесети март две
хиляди двадесет и първа година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 317 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда
на чл.258 и сл. ГПК.
Бургаският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба от Й.П.Т. ***, подадена чрез пълномощник адв.Недялка
Атанасова, против решение № 260044/08.01.2021
г., постановено по
гр.д.№ 2351/2020 г. по описа на РС-Бургас, с което са отхвърлени исковете на Й.П.Т.
против „Термотрейд“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес ***,
представлявано от Стоян Йорданов, за осъждане на ответника за заплати на ищеца
сумата от 7712 лв. – неплатено нетно трудово
възнаграждение за периода от 05.07.2019 г. до 16.11.2019 г., сумата от 454.78 лв. – обезщетение за забава върху сумата за периода от
датата на изискуемост на всяко трудово възнаграждение до 22.05.2020 г., сумата
от 185.82 лв.
– направени пътни разходи във връзка с командировка, ведно със законната
лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба – 22.05.2020 г.
до окончателното плащане на сумите, както и Й.П.Т. е осъден да заплати на
„Термотрейд“ ООД сумата от 1237 лв. за съдебно-деловодни разноски.
Във въззивната жалба се изразява
недоволство от първоинстанционното решение, като същото се счита за неправилно,
поради нарушение на материални закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост, като районният съд не е взел
предвид всички доказателства по делото, а някои от тях е игнорирал. Според
въззивника, от събраните доказателства не се установява по несъмнен и безспорен
начин, че ответникът е изплатил изцяло трудовите му възнаграждения, вкл. и за
последния отработен месец, като се сочи, че в случая нормата на чл.270, ал.3 КТ
е неприложима, тъй като ищецът не е получавал възнаграждението си на ръка в
България, а е престирал труд в Г., поради което и трудовото му възнаграждение е
било изплащано по банков път по сметката на приятелката му К. Б., а по
изключение и на ръка, като начинът на плащане е бил установен от показанията на
св.Д.и от експертното заключение, установило размера на неплатените
възнаграждения. Въпреки това, БРС неправилно и необосновано отхвърлил иска с
мотива, че „вещото лице е изчислило получените от ищеца суми според представените
по делото извлечения от банкова сметка и РКО, но се установи, че Т. е получавал
и възнаграждения на ръка, като за общия размер на получената сума се е
разписвал във ведомости и платежни фишове“. Въззивникът счита този извод на
съда за неправилен, тъй като по делото не е установено кога са били извършвани
тези други разплащания и в какъв размер. В тази връзка, извършвайки собствен
анализ на доказателствата по делото, въззивникът счита, че показанията на св.Д.са
нелогични и противоречиви в частта им, в която се твърди, че на ищеца е платено
на ръка всичко, което е имал да взима на 15.11.2019 г., когато е прекратено
трудовото му правоотношение, без да е установено по делото какво точно е
следвало да получи, но въпреки това тези свидетелски показания са били изцяло
кредитирани от съда. В заключение, моли въззивния съд да отмени обжалваното
решение и да уважи предявените искове. Не се правят доказателствени искания.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна “Термотрейд“ ООД, подаден чрез пълномощник адв.Мима Иванова, в който са
изложени подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба и на
навадените в нея възражения и доводи. Моли се за потвърждаване на обжалваното
решение. Не са направени доказателствени искания. Претендира се присъждане на
направените разноски във въззивното производство
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице, поради което съдът я
намира за допустима.
Бургаският окръжен съд, като
взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за
установено следното:
Районен
съд – гр.Бургас е сезиран с кумулативно съединени искове с правно основание чл.128,
т.2 КТ, чл.215, ал.2 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени от Й.П.Т. против „Термотрейд” ООД, за заплащане на сумата общо от 7712 лв. –неплатено трудово възнаграждение за
периода от 05.07.2019 г. до 16.11.2019 г., сумата общо от 454.78 лв. – сборно обезщетение за забава върху
всяка месечна главница за неплатено трудово възнаграждение за периода от датата
на изискуемост на всяко трудово възнаграждение до 22.05.2020 г., сумата от 185.82 лв. – направени пътни разходи във
връзка с командировката, ведно със законната лихва върху главниците от подаването
на исковата молба – 22.05.2020 г. до окончателното плащане на сумите.
Изложени са твърдения, че между
страните е сключен трудов договор № */02.07.2019 г., съгласно който ищецът бил назначен на работа
в предприятието на ответника на длъжността „Монтажник, окачени тавани”, с
основно трудово възнаграждение в размер на 605 лв. На 04.07.2019 г. между страните
било подписано допълнително споразумение, по силата на което ищецът бил
командирован на работа в Г., считано от 05.07.2019 г. до 18.10.2019 г., с размер
на трудовото възнаграждение от 15.20 евро на изработен час, а с допълнително
споразумение от 18.10.2019 г. срокът на командировката бил продължен до
15.12.2019 г. Твърди се, че трудовото правоотношение между страните е
прекратено на 16.11.2019 г., но на ищеца не му е заплатено пълното трудово
възнаграждение за отработените месеци в процесния период в общ размер на 7712
лв. В тази връзка е заявено, че в началото на м.август 2019 г. ищецът получил
сумата от 855 евро, част от възнаграждението му за м.юли, на ръка чрез
приятелката му К. Б., а всички останали плащания са превеждани по банков път по
сметката на Б. – през м.септември 2019 г. са преведени общо 1251.44 евро, част
от възнаграждението за м.август; през м.октомври 2019 г. са преведени 1884
евро, част от възнаграждението за м.септември; през м.ноември 2019 г. са
преведени 1815 евро, част от възнаграждението за м.октомври, а възнаграждение
за м.ноември 2019 г. не е получавано. При това, ищецът твърди, че дължимото му
и неизплатено от ответника трудово възнаграждение е както следва: за м.юли 2019
г. – 2061.61 лв., за м.август 2019 г. – 1875.80 лв., за м.септември 2019 г. –
438 лв., за м.октомври 2019 г. – 1306.60 лв. и за м.ноември 2019 г. – 2030 лв.
Върху така неплатените главници ищецът претендира плащане и на лихва за забава
в общ размер от 454.78 лв., конкретизирана по размер и периоди в допълнителна
молба-уточнение (л.26). Твърди се също, че на основание чл.215, ал.2 КТ
ответникът дължи на ищеца и направените от него разходи за връщане обратно след
приключване на командировката в размер на 185.82 лв., представляващи стойността
на автобусен билет за връщането му в България, която сума също не му е
заплатена.
В депозирания писмен отговор
ответникът е оспорил исковите претенции като неоснователни, като е изложил
твърдения, че всички дължими възнаграждения са заплатени лично на ищеца и на
неговия представител Б. на ръка и по банков път, като ищецът е подписал лично
платежните фишове и ведомостите за заплати за всеки месец от претендирания
период. Оспорен е като неоснователен и иска за заплащане на пътни разходи, като
се твърди, че ищецът е отхвърлил предложението на работодателя да пътува с
неговия автомобил до България, тъй като е искал да остане при приятелката си и
едва на 30.11.2019 г. същият е пътувал към България от населено място, в което не
е била местоработата и квартирата му.
Пред първата инстанция страните са
ангажирали писмени и гласни доказателства, както и съдебно-счетоводна и
съдебно-графологична експертизи.
След
обстоен анализ на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е
приел, че страните
са били в трудово правоотношение през процесния период, като от ангажираните писмени
доказателства се установява,
че сумите за възнаграждение са били изплащани на Т. в брой (видно от
представените РКО, както и приетото за безспорно обстоятелство за заплащане на
сумата 855 евро на ръка) или по банков път (видно от приложеното извлечение от
сметка на Б.), като освен това Т. се
е разписвал на ведомости
за заплати, платежни карти и платежни фишове. Преценено е от съда, че приложените документи
обхващат всички месеци, за които се претендира трудово
възнаграждение, съдържат изписване на името на лицето, сумата, която се
изплаща, основание за плащането, съответния месец и подпис на получателя, като оспорването на тяхното авторство от страна на
ищеца е останало недоказано,
с оглед приетата съдебно-графологична експертиза,
поради което същите се ползват с формална доказателствена сила и могат да
послужат като доказателство за неизгодните за издателя факти. Съдът е приел също, че представените ведомости за
заплати са редовно оформени, подписани от ищеца, като нетното
трудово възнаграждение, което същият е получил съобразно
представените ведомости е в общ размер от 19068.24 лв. за процесния период, който размер съвпада с този по платежните
фишове и платежни карти, както и с изчисленията на вещото лице, поради което е
прието, че същите имат доказателствена стойност за посочените в тях
обстоятелства. В тази връзка е прието, че вещото лице
е изчислило получените от ищеца суми според представените по делото извлечение
от банкова сметка и РКО, но по делото е установено, че Т. е получавал и
възнаграждения на ръка, като за общия размер на получената сума се е разписвал
във ведомостите и платежните фишове. По тези съображения, БРС е приел, че ответникът е доказал надлежно изпълнението на задължението
си за плащане на пълния размер начислено трудово възнаграждение в процесния период м.юли 2019
г. – м.ноември
2019
г., поради което е отхвърлил иска по
чл.128, т.2 КТ като неоснователен. В тази връзка като неоснователен е отхвърлен
и акцесорният иск по чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху
главниците за неплатено трудово възнаграждение.
По отношение на иска по чл.215, ал.2 КТ съдът е приел, че в заповедта за
командировка изрично е посочено, че командированият следва да се яви в офиса на
дружеството в 10-дневен срок от завръщането си от командировка и да приложи
всички документи за пътуването си, като в противен случай разходите се поемат
от служителя, а в случая по делото не е
установено ищецът да е уведомил своевременно работодателя за сторените
разноски за връщането му в България, няма изложени и твърдения в тази насока.
Поради това, БРС е приел, че тази искова претенция е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, липсват нарушения
на императивни материалноправни норми.
Въззивният съд, като прецени събраните в процеса
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение. Районният
съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства,
въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви
релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното
производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и
изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което настоящият
съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е
необходимо да се преповтарят отново събраните пред районния съд доказателства.
Настоящата
инстанция напълно споделя и решаващите правни изводи на БРС за неоснователност
на предявените искове по чл.128, т.2, чл.245, ал.2 и чл.215, ал.1 КТ, поради
установено плащане от работодателя на претендираните от работника трудови
възнаграждения, както и поради липса на отчет на работника след завръщането му
от командировката. Изводите на първата инстанция за неоснователност на исковите
претенции са формирани въз основа на установената в пълнота фактическа
обстановка, като БОС намира същите за правилни и в съответствие с приложимия
закон, поради което препраща към мотивите на първоинстанционното решение на
основание чл.272 ГПК и по този начин те стават част и от настоящия съдебен акт.
По изложените във въззивната
жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се
отбележи следното:
По отношение на иска по чл.128,
т.2 и чл.245, ал.2 КТ:
Спорният по делото въпрос е дали
за процесния период м.юли – м.ноември 2019 г. ответникът е заплатил на ищеца
претендираното трудово възнаграждение. В случая, с оглед събраните по делото
доказателства, въззивният съд намира за правилен извода на БРС, че ответният
работодател е заплатил дължимите на ищеца вземания за трудови възнаграждения за
исковия период, поради което и предявените осъдителни искове са изцяло неоснователни.
Съгласно
разпоредбата на чл.270, ал.3 КТ, трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника,
по ведомост или срещу разписка, или по писмено искане – по банков път. Следователно,
цитираната норма урежда начина
на плащане на дължимото на работника трудово възнаграждение, както и писмената
форма за доказване изпълнението на задължението на работодателя. Съдебната практика е последователна и
постоянна в становището, че „съгласно чл.270,
ал.3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор
парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се
удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в
разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. Подписаната
от работника ведомост доказва основанието, на което е извършено плащането. По
същия начин, когато основанието за плащане на определена сума е изрично
посочено от работодателя в нареждането за банков превод или в разписката,
съставените документи установяват вида на плащането“ – в този смисъл са Решение
№ 89/29.03.2013 г. по гр.д.№ 558/2012 г.
на ВКС, IV г.о., Решение № 241/07.01.2015 г. по гр.д.№ 3269/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение №
258/03.11.2017 г. по гр.д.№ 1007/2017 г.
на ВКС, IV г.о.
и др., които се
споделят от настоящия състав.
В случая, за удостоверяване изпълнението на задължението
си за плащане на трудовото възнаграждение на ищеца, ответникът е представил по
делото ведомости за заплати за м.юли, август, септември, октомври и ноември
2019 г., платежни фишове и двуезични
платежни карти за заплати
(zahlungskarte fur das arbeitsentgelt)
за същия период, РКО от 03.07.2019 г.
и РКО от
17.07.2019 г., като всички документи съдържат подпис на Й.Т.. Така
представените писмени доказателства са оспорени от ищеца, без РКО от 03.07.2019
г., като неавтентични – неподписани от него, като от неоспореното заключение на
приетата пред първата инстанция СГЕ е установен, че подписите в документите са
изпълнени от Й.Т.. Ответникът е представил и извлечение от банкова сметка ***
(приятелка на ищеца), по която е извършвал преводи на суми за Й.Т., като
последният не оспорва, че тези преводи са били за трудови възнаграждения, както
и не оспорва, че приятелката му е получавала от негово име на ръка част от
трудовите му възнаграждения.
С оглед горното, въззивният съд намира, че ответният
работодател е доказал с надлежни писмени доказателства плащането на дължимите
на ищеца трудови възнаграждения за процесния период в съответствие с нормата на
чл.270, ал.3 КТ, поради което възраженията на въззивника в обратния смисъл са
неоснователни. В тази връзка, настоящият състав не споделя доводите във
въззивната жалба, че вещото лице по приетата ССчЕ е установило неплатени
възнаграждения в размер на 6246.92 лв., което според въззивника не било
съобразено от районния съд. В случая, тези изчисления на експертизата са
извършени единствено на база платежните документи по делото – разходни касови
ордери, извлечение от банкова сметка *** и безспорното между страните обстоятелство
за плащане на ръка на сумата 855 евро, без обаче да са взети предвид
ведомостите и фишовете за заплати, което изрично е заявено от вещото лице.
Поради това, не може да се приеме така застъпената от ищеца теза във въззивната
му жалба. И това е така, тъй като релевантното за спора обстоятелство е
установената от експертизата еднаквост на нетните стойности на трудовите
възнаграждения за процесния период, отразени в платежните карти, фишовете и във
ведомостите за заплати, като е налице идентичност в начисленото брутно и нетно
трудово възнаграждение във всички приложени по делото доказателства.
Ето защо и доколкото ведомостите за заплати, платежните
фишове и двуезичните платежни карти за заплати са подписани от ищеца за всеки
месец от процесния период, с което същият е удостоверил получаването на
отразените в тях суми, за съда се налага извода, че всички дължими на Т. трудови
възнаграждения са изплатени от работодателя. Обратен извод не следва от
ангажираните от ответника гласни доказателства, от които всъщност се
установява, че всички заплати са му били заплатени, както и предвид
представените писмени документи (ведомости, фишове и карти), удостоверяващи с
подписа на работника получаването от него на трудовите му възнаграждения. В
тази връзка, БОС намира за неоснователни възраженията на въззивника, че
районният съд неправилно е приел представените ведомости за редовно оформени,
както и доводите му за приложението Инструкция № 5/30.06.2005 г. Следва да се
има предвид, че представените по делото ведомости за заплати са първичен
счетоводен документ по смисъла на чл.7, ал.1 ЗСч и имат необходимото съдържание
по чл.6 ЗС, подписани са от съответните длъжностни лица, което ги прави
достоверни (липсват доказателства за обратното), а с подписването им от ищеца,
същият е удостоверил получаването на начислените в тях възнаграждения. А що се
отнася до цитираната от въззивника Инструкция № 5/30.06.2005 г., същата е
неприложима за конкретния спор, тъй като касае реда за предаване и съхранение
на ведомости и други трудовоправни документи, издадени от осигурители
(работодатели), които са прекратили дейността си без правоприемник, каквато
хипотеза не е налице в случая, доколкото ответникът не е прекратил дейността си
и е действащо предприятие. Поради това, всички изложени в този смисъл доводи от
въззивника са неоснователни.
Изложените съображения обосновават извод за
неоснователност на исковата претенция по чл.128, т.2 КТ за заплащане на сумата
от 7712 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода
05.07.2019 г. – 16.11.2019 г., поради което искът правилно е отхвърлен от
районния съд.
С оглед неоснователността на главния иск, неоснователна
се явява и акцесорната претенция по чл.245, ал.2 КТ за заплащане на лихва за
забава върху трудовите възнаграждения в размер на 454.78 лв. В случая, не са
налице доказателства за забавено плащане на възнагражденията, доколкото с
подписа си ищецът е удостоверил получаването им на посочените в платежните
карти дати в уговорения в трудовия договор срок, поради което тази претенция е
неоснователна и правилно е отхвърлена от БРС.
По отношение на иска по чл.215, ал.2 КТ:
Съгласно нормата на чл.215, ал.2 КТ, при командироване по
чл.121а, ал.1, т.1 КТ (на територията на друга държава-членка) работникът има право да получи освен брутното си трудово
възнаграждение още и пътни пари при условия, определени в наредбата по чл.121, ал.8 КТ, като приложима за спора е Наредбата за
служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ).
В случая обаче, по делото е безспорно
установено, че ищецът не се е върнал в страната след прекратяване на трудовото
му правоотношение и приключването на командировката, когато работодателят му е
предложил да пътува със служебния транспорт, а е предпочел да остане в Г. за
още две седмици (св.Б.), след което се прибрал в България. При това положение,
на основание чл.14 НСКСЧ на ищеца не следва да бъдат възмездявани пътните
разходи за прибирането му страната, доколкото му е било предложено безплатно
пътуване, което той е отклонил. Освен това, съгласно уговореното в
командировъчната заповед и чл.38-39 от Наредбата, работодателят е поставил срок
от 10 дни от завръщането си командрованото лице да се яви в офиса на фирмата и
да представи доклад за извършената работа и финансов отчет, като при
неизпълнение на задължението за представяне на отчет направените разходи,
свързани с пътуването се поемат от служителя. В случая, нито се твърди в
исковата молба, нито по делото са ангажирани доказателства ищецът да е
представил в уговорения 10-дневен срок отчет, поради което и с оглед изложеното
по-горе следва да се приеме, че направените от него разходи за автобусен билет
за връщането му в страната следва да останат за негова сметка и същите не се
дължат от работодателя. Ето защо, исковата претенция е неоснователна и правилно
е отхвърлена от районния съд.
Предвид изложените
съображения, Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна, а
поради съвпадане изцяло на изводите на настоящата инстанция с тези на районния
съд, постановеното от БРС решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
При този изход
на спора, на въззивника Й.Т. не му се дължат съдебни разноски и такива не
следва да му се присъждат, като на основание чл.78, ал.3 ГПК същият следва да
заплати на въззиваемата страна „Термотрейд“ ООД сумата от 720 лв. за разноски
във въззивното производство за платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното,
Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно
решение № 260044/08.01.2021 г., постановено по гр.д.№ 2351/2020 г. по описа на
Районен съд – гр.Бургас.
ОСЪЖДА Й.П.Т. ***, егн **********, да заплати на „Термотрейд“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес ***,
представлявано от Стоян Йорданов, сумата от 720 лв. за направените
във въззивното производство пред БОС съдебни разноски.
Решението може
да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.