Р Е Ш
Е Н И
Е
Гр.С., 16.03.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ 11 св, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми септември през
две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. ВРАНЕСКУ
При секретаря Е.К.
като разгледа докладваното от съдията ВРАНЕСКУ т. д № 5905
по описа за 2012г. и за да се произнесе взе в предвид следното:
С
определение № 1001 от 28.03.2016г. САС, ГО, 2 св. е отменил определението на
СГС от 21.07.2015г., с което е прекратено производството по делото и
определението от 16.12.2015г. постановено по чл248 ГПК и е върнал делото за
разглеждане и произнасяне по иска по същество.
Предавен
е иск с правно основание чл.694 ТЗ вр.чл.73,ал.2 от ЗС от В. ЕООД ЕИК ******** СРЕЩУ Д.** ЕООД ЕИК ********
в несъстоятелност.
ИЩЕЦЪТ твърди,
че съдът по несъстоятелността неправилно с определение от 20.07.2012г.,
публикувано в ТР на 15.08.2012г. не е уважил възражението на ищецът срещу
включването на вземането му от 1 680 000 лева в списъка на неприетите
вземания. Моли да се установи това негово вземане, съответно да може да бъде
прието в производството по несъстоятелност. Ишецът твърди, че заявеното в
производството по несъстоятелност негово вземане произтича от обстоятелството,
че считано от 15.06.2006г. до 21.06.2010г. дружеството длъжник ползва без
правно основание следния недвижим имот собственост на ищецът : хотел „Д.“
находящ се в гр.В., кк.Златни пясъци, представляваща монолитна стоманобетонна
сграда на пет етажа, състоящ се от 144 стаи и хотелски бар, в партера ресторант
с кухненски блок, фоайе за отдих, рецепция и стълбище за етажите, първият етаж
състоящ се от офис и 29 стаи, втория, третия и четвъртия етажи, състоящи се от
по един апартамент и 28 стаи, петия етаж от 29 стаи, със застроена площ на
сградата 765 кв.м., построена в поземлен имот с идентификатор 10135.513.153 по
действащата кадастрална карта на к.к.Златни пясъци, одобрена със заповед № 300
– 5 – 64/-08.08.2003г. на изпълнителния директор на АК, стар идентификатор :
кв.24,п.ІV по плана на комплекса. . Твърди, че ответникът за този период е
ползвал имотът без правно основание и владението му е било недобросъвестно, то
дължи на ищецът на осн.чл.73 от ЗС обезщетение в размер на пропуснатите ползи в
размер на средната печалба след облагане с данък за този период. За една
календарна година при отчитане факта, че хотелът се експлоатира в летния
туристически сезон при средно статистическа заетост на хотела, средната печалба
след облагане с данък възлиза на 420 000 лева годишно. С оглед на това
твърди, че цялото му вземане за този период възлиза в размер на
1 680 000 лева. Твърди, че правото му на собственост се основава на
договор за продажба по нот. акт. № 46,т.ІІІ,2002г. на нотариус А.Г., като с
влязло в сила решение по гр.д.10308/2007г. по описа на ВРС – Х състав,
ответникът е осъден да предаде на ищецът собствеността на имота.
Моли да се приеме за установено в
отношенията между страните , че ответникът
Д.** ЕООД в открито производство по несъстоятелност дължи на ищеца В. ЕООД, гр.В.
сума в размер на 1 680 000 лева представляващи обезщетение за
ползване без правно основание в периода 15.06.2006г. до 21.06.2012г. на хотел Д., гр.В.,
к.к.Златни пясъци.
ОТВЕТНИКЪТ оспорва допустимостта
на исковата молба, като твърди, че в спорът за подобренията на имотът,
ответникът е оттеглил частната си жалба срещу отказът на ВРС да измени
съдебното решение, с което не се е произнесъл по възражението за прихващане. На
второ место оспорва основателността на исковата молба, като твърди, че за
процесния период е бил добросъвестен владелец на имота. Не оспорва
обстоятелството, че на 05.06.2006г. с постановление за възлагане на недвижим
имот по изп.д.4102/ 2003г. по описа на СИС при ВРС, Vти р-н на Д.** ЕООД е
възложен подробно описания в исковата молба недвижим имот – хотел Д.. Моли да
се приеме за безспорно, че след заплащане на дължимите към останалите
взискатели суми постановлението е влязло в законна сила на 13.06.2006г. и е
вписано в службата по вписания в гр.В.. Не оспорва проведеното съдебно
производство по чл.108 от ЗС, с което ищецът е установил правото си на
собственост, и съдебното решение е влязло в сила. Не оспорва и предаване на владението
чрез ЧСИ, но оспорва твърдението за недобросъвестно владение. Твърди, че по
силата на постановлението на ЧСИ се явява добросъвестен владелец до момента, в
който се е разрешил спорът във връзка със собствеността.
Съдът, като взе в предвид становищата на
страните и събраните по делото доказателства
приема за установено следното:
По
направените възражения за недопустимост на исковата претенция. Ищецът е
предявил иск по чл.73, ал.2 от ЗС в рамките на производството по
несъстоятелност – иск по чл.694 ТЗ , тъй като претенцията му за обезщетение по
чл. 73, ал. 2 от ЗС срещу твърдения
недобросъвестен владелец обявен в несъстоятелност е включена в списък с неприетите вземания. Тъй като
искът е подаден в 7 дневния срок/ съобразно приложен пощенски плик/ от
публикуване определението на съда, потвърдил списъкът, и отхвърлил възражението
на ответникът, то искът е допустим.
Съдът намира, че възражението за
недопустимост на иска, поради отказ от възражението за прихващане е
неоснователно, тъй като видно от определението за насрочване от 03.09.2011г. на
ОС В. по т.д.1118 по описа на ВОС за 2011г. /стр.168 от делото /, съдът не го е
приел, нито го е разгледал, като предявено в производството по несъстоятелност,
поради което не е било налице основание за допълване на решението на ОС В..
Наред с това дори да се приеме, че е налице отказ пред АС В. от възражението,
то спрямо същото, доколкото възражението
е средство за защита срещу основния иск, се формира сила на присъдено
нещо само ако е разгледано по същество и съдът се е произнесъл по същество по
направено възражение то става сила на присъдено нещо – решение по чл.290 № 134
от 11.11.2011г. на ВКС, т.д. № 61 от 2011г., І т.о.Доколкото основанието за
неприемане на възражението за прихващане на искане по чл.73 от ЗС е
предявяването му в производството по несъстоятелност, то съдът дължи
разглеждането му по реда на чл.694 от ТЗ.
По
отношение на второто възражение, а именно че искът е недопустим, тъй като между
страните е налице спогодба по чл.365 от ЗЗД, съдът намира следното. По реда на
чл.365 ЗЗД на страните по едно материално правоотношение е предоставена
възможност да избягнат един възможен спор т.е. свободно и по взаимно съгласие
да заявят, че нямат претенции във връзка с права и задължения по едно
материално правоотношение по което са се явявали страна. В отменителното
определение на САС е посочено, че тъй като постигнатата спогодба по чл.365 от ЗЗД е извънсъдебна и не се ползва със
силата на присъдено нещо, то съдът при разглеждането на спора може да преценява
нейното съдържание, действителност и относимост към спора.
По отношение на действителността на споразумението
оспорено по реда на чл.193 ГПК съдът намира, че по делото не се установи
неговата неистинност. От приетите по делото заключения на съдебно – почеркова -
експертиза – единична и тройна, които съдът възприема като обективни и
компетентни се установява по безспорен начин, че управителя Тодоров,
представляващ дружеството ищец В. ЕООД,
към посочената дата на споразумението, е подписал споразумението. Документът не
е с нотариална заверка на подписите, а нотариалната заверка на 9.10.2013г. е
само удостоверяване снемането на препис от оригинала. Доколкото обаче споразумението е представено
от ответникът, а оспорено от ищецът като документ и представителя на ищецът го
е подписал, то в тежест на ищецът е задължението да установи или обори датата на подписване на едно такова
споразумение съгласно чл.193,ал.3 пр.2 от ГПК. Тъй като той не е ангажирал доказателства,
с които да обори посочената дата на споразумението, то следва да се
приеме, че представеното от ответникът
споразумение е с дата 23.10.2010г., и двете страни са приели, че няма да имат
претенции за периодът на владение на хотел Д. от страна на ответникът – ІІ. 2
от споразумението.
Споразумението, като касаещо основателността е
представено след двукратната размяна на съдебни книжа, и определението с което
е изготвен доклад и делото е било насрочено, то съдът намира, че същото не
следва да бъде взето в предвид. Настоящия състав споделя становището, че тъй
като уредената с ГПК преклузия не е абсолютна, независимо от двукратната
размяна на съдебни книжа, становищата на страните във връзка с основателността
и доказателства следва да се изчерпят в първото открито съдебно заседание.
Налице е обаче задължителна практика на ВКС по въпроса, постановено по реда на
чл.290 ГПК, а именно Решение № 163 от 17.01.2012г. на ВКС,. С това решение е
посочено, че „установената в нормата на
чл.370 от ГПК преклузия на правото на ответника по иска да посочи доказателства
и да представи писмени доказателства в срока за отговор на исковата молба, има
за последица невъзможността пропускът да бъде поправен по-късно, освен ако същият се дължи на особени
непредвидени обстоятелства“. Наред с това ВКС приема, че правото на ответникът да представи писмени
доказателства не се преклудира с изтичане на срока за отговор с исковата молба
по чл.370 ГПК/респ.срока за допълнителен отговор/ , ако доказателственото
искане е заявено за първи път след доклада на делото и ангажираното
доказателство е за установяване на факти, от които ответникът извежда
възражение, заявено в отговора на исковата молба и уточнено от фактическа
страна с оглед на доклада и указанията на съда. В конкретния случай не е налице
посоченото изключение . При така
приетата задължителна съдебна практика на ВКС представеното споразумение като
представено по делото след изтеклите законови срокове, довели до преклузия за
доказателства и доказателствени искания, включително и относно постигнати
угоорки между страните преди отговора, не следва да бъде съобразявано.
От
представените по делото съдебни решения във връзка с правото на собственост
върху хотел Д., се установява, че е имало три инстанционно съдебно
производство/ВКС не е допуснал жалбата до разглеждане/, като с решение на РС В.,
от 27.10.2008г., влязло в сила на 15.03.2010г., предвид определение на ВКС №
251 от същата дата, с което последния не е допуснал до разглеждане касационната
жалба, то спрямо ответникът е признато
правото на собственост на ищцовата фирма върху хотела.
Видно от номера на делото на РС В., същото е
започнало през 2007г., като до момента на влизане в сила на решението, след
влизане в сила на постановлението за възлагане на недвижимия имот на ДСИ К. при
РС В. от 05.06.2006г. имотът не се спори че е ползван от ответникът , като закупил
имотът от ДСИ .Не се спори и че след постановяване решението на ВКС имотът е
предаден на ищецът, като не се оспорва и момента за това – 22.10.2010г.
Спори се, дали ответникът е
добросъвестен или недобросъвестен ползвател на имотът за процесния период
15.06.2006г. до 21.06.2010г. с оглед искането за обезщетение по чл.73 от ЗС.
Доколкото придобивното основание на ответникът е било постановление на ДСИ от
15.06.2006г., постановено в рамките на изпълнително производство спрямо
праводателя на ищецът, и собствеността върху имотът е преминала върху ищецът в
рамките на провежданото изпълнително производство, настоящия състав би приел,
че ответникът е бил добросъвестен владелец, тъй като е придобил имотът на
основание годно да го направи собственик. Във връзка обаче с проведено исково
производство по чл.72 от ЗС от страна на ответникът спрямо ищецът за заплащане
на направени подобрения в имотът , решението на АС В., с което е потвърдено
Решение от 18.11.2011г. на ОС В., с което са приели, че искът с правно
основание е основателен, е било отменено от ВКС и върховния съд с решение № 284
от 17.01.2014г. по гр.д.2415 от 2013г. по описа на ВКС, ГК е приел, че
Решението на АС В. е неправилно, тъй като ищецът няма качеството на
добросъвестен владелец, поради което се е произнесъл и му е присъдил дължими
суми за обезщетение за стойността на извършените подобрения в хотела на
осн.чл.74 от ЗС. В този случай настоящия състав е обвързан както от диспозитива,
така и от решаващите мотиви на решението
на ВКС по отношение на вида на владението от страна на ищецът упражнявано за
периода – 15.06.2006г. до 21.06.2010г. , същото е недобросъвестно такова,
поради което следва да се приеме, че исковата претенция по чл.73 от ЗС за
обезщетение за ползването на имота от страна на ответникът за процесния период
е основателна.
Спорен е и размерът на
обезщетението. По делото са приети две съдебно-оценъчни експертизи – основна и
допълнителна, с които вещото лице е дало размерът на средната печалба по
години, за процесния период, която се реализира от хотела. В първия вариант
вещото лице е дало размерът на печалбата въз основа на проучвания направени на
место, при оглед на хотела и справка за цените през силен и слаб курортен сезон, а във втория вариант на база
статистически данни в справочници издавани официално от НСИ – бюро В.. Съдът
намира, че следва да кредитира и възприеме допълнителното заключение, тъй като
същото е изготвено на база официални статистически данни, за хотелите от този
вид, като са съобразени, както статистическите данни за разходите, така и за
цените на едно легло, така и за приходите от него. Предвид на изложеното съдът
приема, че чистата печалба, която би се реализирала от владението или
ползването на хотела по години е както следва – за 2006г. – 73 186.70 лв.,
за 2007г.-36 864 лв., за 2008г.-83 148.30 лева, за 2009г.-
15 757.20 лева за 2010г.-1 971.90 лева или общо за целия исков период
печалбата възлиза в размер на 210 928.10 лева.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира, че искът с правно основание чл.694 вр.чл.73 от ЗС е
установен по основание и частично основателен по размер. Установи се, че
ответникът е ползвал за процесния период, като недобросъвестен владелец имот на
ищеца и на осн.чл.73, ал.1,пр.2 ЗС дължи на ищецът обезщетение за ползите от
които го е лишил за процесния период, а това е печалбата, която би могъл да
реализира, ако той би стопанисвал имота. Същата за целия процесен период,
15.06.2006 – 21.10.2010г. съдът приема, че би реализирал печалба, установена по
начин и размер с допълнителното заключение на приетата по делото експертиза или
това е сума от 210 928.10 лв. Същата следва да се приеме за дължима в
отношенията между страните като дължимо обезщетение в рамките на производството
по несъстоятелност на осн.чл.694 ТЗ вр.чл.73 от ЗС като искът за разликата до
пълния предявен размер от 1 680 000 лева следва да се отхвърли като
неоснователен.
Предвид уважената и отвърлена
част от иска ищецът дължи внасяне на ДТ см.СГС съобразно отхвърлената част от
иска или да внесе сума от 58762.87 лв., а ответника следва да внесе ДТ върху
уважената част от иска или сумата от 8 437.13 лв.см.СГС.
Всяка от страните претендира
присъждане на направените разоски и такива им се следват съобразно уважената и
отхвърлената част от исковете. Ищецът е представляван от един пълномощик, адв. Ж.
по делото, но няма договорено адв.възнаграждение и такова не следва да му се
присъжда. Разноските за възнаграждения на приетите по делото заключения
заплатени от тази страна възлиза в размер на общо 2 000лв. Следват му се
разноски в размер на 251.10лв. съобразно уважената част от исковете / 0.125/
Доколкото пълномощното на адв.М.,
представляваща ответника е без уговорка за адвокатско възнаграждение, но е
представен и договор за правна помощ / стр.253/
уговорено адв.възнаграждение по
делото в размер на 14050 лв.вписано като изплатено то съдът приема, че договора
за правна помощ служи и като разписка за изплащането на тази сума. Направени са
разноски за възнаграждения на вещи лица в размер на 1200лв. или общо разноските
на ответника са в размер на 15 250 лв. Следват му се разноски съобразно
отхвърлената част от исковете в размер на 13 300 лв./0.875/.
Водим от горното съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.** ООД ЕИК ******** в несъстоятелност, гр.С., ул.********** съществуване на вземане в полза на В. ЕООД ЕИК ******** , гр.В. , бул.********** представляващо обезщетение в размер на 210 928.10 лв. / двеста и десет хиляди деветстотин двадесет и осем лева и десет стотинки/ за периода за ползване без правно основание от 15.06.2006г. до 21.06.2012г. на хотел Д., гр.В., к.к.Златни пясъци на осн.чл.694 ТЗ вр.чл.73,ал.2 от ЗС,като ОТХВЪРЛЯ искът за разликата до пълния предявен размер като неоснователен.
ОСЪЖДА Д.** ООД ЕИК ******** в несъстоятелност, гр.С., ул.********** да заплати на В. ЕООД ЕИК ******** , гр.В. , бул.********** сума в размер на 251.10лв. / двеста петдесет и един лева и десет стотинки/ разноски на осн.чл.78 от ГПК.
ОСЪЖДА Д.** ООД ЕИК ******** в несъстоятелност, гр.С., ул.********** да заплати държавна такса по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД ,гр.С., бул.******** сумата от 8 437.13 лв. / осем хиляди четиристотин тридесет и седем лева и тринадесет стотински /.
ОСЪЖДА В. ЕООД ЕИК ******** , гр.В. , бул.********** да заплати на Д.** ООД ЕИК да заплати сума в размер на 13300лв. / тринадесет хиляди и триста лева/ разноски на осн.чл.78 от ГПК.
ОСЪЖДА В. ЕООД ЕИК ******** , гр.В. , бул.********** да заплати държавна такса по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД ,гр.С., бул.******** сумата от 58762.87 / петдесет и осем хиляди седемстотин шестдесет и два лева и осемдесет и седем стотинки /.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от уведомяването пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :