№ 1140
гр. София, 07.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Татяна Д.а
Членове:Михаил Ал. Малчев
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100513244 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение №20133697 от 07.06.2021 г., постановено по гр. д. № 11021/2019 г. на
Софийски районен съд, 66 състав, е признато за установено по предявените от ищеца „У.Б.”
АД, ЕИК *******, обективно кумулативно съединени положителни установителни искове
по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД,
че ответниците „Д.Е.И. 2011“ ЕООД с ЕИК:*******, и Н. С. А. с ЕГН:********** дължат на
„У.Б.” АД при условията на солидарна отговорност сумата от 3640,06 лв., представляваща
главница по Договор за кредитна карта за бизнес клиенти № 9 от 09.05.2013 г., ведно със
законна лихва от 06.10.2017 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед
за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от 20.11.2017 г., постановена по ч. гр. д. №
71541/2017 г. по описа на СРС, 66 състав, като е отхвърлен предявеният иск по реда на чл.
422 ГПК с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата 1252,19 лв. представляваща договорна
лихва за периода от 25.11.2015 г. до 05.10.2017 г. Решението ев неговата отхвърлителна
част, не е обжалвано и е влязло в сила, поради което не е предмет на въззивното
производство.
Решението е обжалвано изцяло от ответниците в първоинстанционното производство
- „Д.Е.И. 2011“ ЕООД и Н. С. А., действащи чрез процесуалните си представители.
Изложените доводи във въззивната жалба са за неправилност на решението. Твърди се, че в
случая всички вземания на „У.Б.” АД по договор за кредитна карта за бизнес клиенти № 9 от
09.05.2013 г. са погасени по давност, което необосновано не е съобразено от районния съд.
1
Поддържа се, че районният съд при уважаването на иска не е съобразил качеството на
потребител на солидарния длъжник Н. С. А., поради което спрямо него клаузите от договора
са нищожни поради тяхната неравноправност по смисъла на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО. В
тази насока се излагат подробни съображения. Моли се да се уважи въззивната жалба, като
предявените искове бъдат отхвърлени изцяло и се присъдят сторените пред двете съдебни
инстанции разноски.
Ответникът по въззивната жалба - „У.Б.” АД, действащ чрез процесуалния си
представител, е депозирал в законовоустановения срок отговор на въззивна жалба. В
отговора се излагат съображения за правилност и законосъобразност на решението на
районния съд и се оспорва като неоснователна въззивната жалба.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени
на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване относно фактите и приложимото
право, което очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивната жалба доводи за неоснователни.
Въззивният съд не установи при служебната проверка нарушение на приложими
императивни материално правни норми от страна на районния съд, включително липсват
неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП или Директива 93/13/ЕИО, на които да се
основава дължимостта на процесното вземане на „У.Б.” АД за главница по договора за
кредитна карта за бизнес клиенти.
За да постанови съдебно решение в обжалваната част, с което искът за главница е
уважен, първоинстанционният съд е приел за установено съществувалото между страните
правоотношение, възникнало в резултат на сключен между тях договор за кредитна карта.
По силата на процесния договор на първия ответник - „Д.Е.И. 2011“ ЕООД, с
картодържател Н. С. А., е предоставена кредитна карта е лимит 4000 лв., а вторият
2
ответника - Н. С. А. се е задължил да отговаря за задълженията на кредитополучателя като
солидарен длъжник. Видно от представения по делото договор за кредитна карта като
страни по същия са посочени първия ответник „Д.Е.И. 2011“ ЕООД, представляван от Н. С.
А. - кредитополучател, ответникът Н. С. А., като оправомощен държател и солидарен
длъжник. Договорът за кредитна карта е бил със срок на действие 2 години, считано от
датата на сключването му, т.е. действал е до 09.05.2015 г., като страните не твърдят и
липсват доказателства срокът на договора да е продължаван. Ето защо обосновано
районният съд е приел, че договорът е прекратен, поради изтичането на срока за който е
сключен, на 09.05.2015 г. От приетата в първоинстанционното производство съдебно-
счетоводната експертиза, която районният съд обосновано е кредитирал и която се
кредитира също и от въззивния съд, се установява, че ответникът е усвоявал периодично
суми по предоставената му кредитна карта, като общия размер на изтеглените суму е 22800
лв. с последно изтеглени суми на 23.05.2015 г. , като тази сума е погасявана с периодични
платежи за периода 26.08.2013 г. - 30.12.2015 г. с последно плащане на 30.12.2015 г. От
заключението на експертизата се доказа и размерът на непогасените задължения по
кредитната карта за главница, а именно 3640,06 лв., в какъвто размер е и претенцията на
ищеца, която правилно е уважена от районния съд. При установеното ползване на суми чрез
кредитната карта следва да се приеме, че за солидарните длъжници е възникнало задължение
да върнат предоставения им кредит. Изпълнението на поетото от ищеца задължение да
предостави парични суми и съответно останалия невърнат ползван остатък в размер на
3640,06 лв. е доказано по категоричен начин от кредитираното заключение на съдебно-
счетоводната експертиза. От друга страна не са ангажирани доказателства за заплащане на
възникналото задължение в размер на 3640,06 лв. от солидарните длъжници по договора.
Изложените правни аргументи на районния съд са законосъобразни, обосновани са, при
правилно прилагане на закона и след анализ на събраните по делото доказателства, поради
което настоящият състав счита, че постановеното решение в обжалваната част е правилно и
следва да се потвърди.
По възражението на въззивниците, че спрямо длъжника Н. С. А. са налице
неравноправни клаузи от процесния договор:
На първо място тези възражения касаят клаузи от договора, свързани с уговорените
лихви и разноски по кредитирането, които са извън предмета на въззивното производство.
Съшият касае единствено дължимостта главницата по договора – изтеглена чрез кредитната
карта, но невърнато до прекратяването на договора сума. Ето защо това възражение е
неоснователно и не може да бъде съобразявано в настоящото въззивно производство. За по-
голяма яснота може да се посочи, че разпоредбите на Закона за потребителския кредит и
Директива 93/13/ЕИО не намират приложение в отношения между страните, доколкото
кредитополучател по договора е юридическо лице, което не е потребител по смисъла на
ЗЗП. Потребителски кредит е форма на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или
за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
3
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне (аргументирано чл. 9, ал. 1
ЗПК). Следователно отправна точка при дефиниране на потребителския кредит е понятието
за потребител, за което законът установява легална дефиниция в чл. 9, ал. 3 ЗПК. По смисъла
на посочената разпоредба потребител е всяко физическо лице, което при сключването на
договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност (чл. 9, ал. 3 ЗПК). За разлика от потребителя кредиторът, който му
предоставя или обещава да предостави потребителския кредит, действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност и затова законът предпочита и защитава интересите
на контрагента му, въпреки че допуска кредитор да бъде и физическо лице съгласно чл. 9,
ал. 4 ЗПК. Поради изложеното следва, че от субективните предели на защитата са изключени
всички юридически лица, както и физическите лица, които макар и да нямат качеството на
търговец, сключвайки договора за потребителски кредит, действат в рамките на своята
професионална дейност, какъвто е разглеждания случай. (аргументирано чл. 9, ал. 3 ЗПК).
Н. С. А. е действал като управител на „Д.Е.И. 2011“ ЕООД – кредитополучателя и като
оправомощен държател на кредитната карта.
По възражението за погасителна давност:
Процесното вземане за главница произтича от договор за кредит, разновидност на
общата фигура на договора на заем, а за вземания, произтичащи от договор за заем, се
прилага общата петгодишна давност предвид разпоредбите на чл. 110 и чл. 111 ЗЗД. В този
смисъл е трайната и еднопосочна съдебна практика. Съобразно константната практика на
ВКС (напр. решение № 38 от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на ВКС, II т. о.,
решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ВКС, IV г. о. и др.) уговореното
между страните връщане на представената в заем сума на погасителни вноски не превръща
договора за кредит в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение
на задължението на части. Този извод съответства изцяло и на дадените с ТР № 3 от
18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно
съдържанието на понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. С
оглед мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични
плащания (вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги) се налага изводът, че макар
да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително
самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по
договора (в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се задължение на
едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния период, а на другата страна -
за заплащането на конкретно получените през този период стоки и услуги). По отношение
на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на кредитора
за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е
повтарящо се. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски
представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части
4
(чл. 66 ЗЗД). Поради това, приложима по отношение на това задължение е общата
петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Ето защо вземането за главница няма как да е погасено
по давност предвид предявяването на исковата молба по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Когато
вземането по договор за кредит е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта
на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на постигнатото
от страните съгласие, което има силата на закон между тях. При договорите за кредитна
карта не е налице погасителен плат с разсрочване на главницата, а усвоената сума
следва да бъде върната до края на срока на договора - в случая 09.05.2015 г.
Следователно това е датата на настъпване на изискуемостта за главницата, от който момент
започва да тече петгодишната погасителна давност. Същата е прекъсната с подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - на 06.10.2017 г., до който момент не е
изтекъл петгодишния срок. Поради изложеното напълно основателно районният съд е
приел, че вземането на ищеца за главница не е погасено по давност.
Напълно неотносими към предмета на съдебното производство са останалите,
обективирани във въззивната жалба общи възражения. Освен това те са твърде общи, без
никаква конкретика, поради което няма как да се обсъждат в детайли от въззивния съд и
няма как да се отразят на правилността на решението в обжалваната част.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се
потвърди изцяло. С оглед правилността на постановения от районния съд резултат,
решението следва да се потвърди и в частта за разноските, които правилно са разпределени
от съда.
Поради неоснователността на въззивната жалба, на въззивниците не се следват
разноски. Въззиваемият на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК има право на
разноски за въззивното производство, но доколкото такива не се претендират, то съдът не
следва да се произнася по този въпрос.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение №20133697 от 07.06.2021 г.,
постановено по гр. д. № 11021/2019 г. на Софийски районен съд, 66 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5