Решение по дело №60/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С присъда № 5011/14.07.2014 год., постановена по н.о.х.д. № 760/2014 год. на Благоевградския районен съд, подсъдимите А. М. Е. и В. С. С. са признати за невиновни в това, че на 09.11.2012 год. в Б., на ул. „П” №1, в съучастие като съизвършители, са улеснили непълнолетно лице от мъжки пол – М. В С. на 15 /петнадесет/ години и лице от женски пол, което не е навършило 14 /четиринадесет/ годишна възраст – В. Н. И. на 13 /тринадесет/ години, да заживеят съпружески, без да са сключили брак, като са им предоставили за това жилището си, поради което са оправдани по повдигнатото им обвинение за извършено престъпление по чл.191, ал.3 във вр. с ал.2 и чл.20, ал.2 от НК.

Районна прокуратура – Б. е протестирала посочената присъда, оспорвайки изцяло изтъкнатите в мотивите към нея съображения. Оспорва се както приложимостта на института на крайната необходимост, позовавайки се на разпоредбата на чл.13, ал.2 от НК, така и на съображенията, че липсва умисъл в поведението на двамата подсъдими. Иска се отменяване на атакувания съдебен акт и признаването на дейците за виновни по повдигнатото им обвинение. Нови доказателствени искания пред въззивната инстанция не се правят.

Представителят на Окръжна прокуратура – Б. изцяло поддържа протеста по изложените в него съображения. В пледоарията си изтъква, че не са налице предпоставките и за приложението на чл.9, ал.2 от НК, защото обществената опасност от „деца да се отглеждат от деца” е значителна и не може да бъде туширана с традициите на ромския етнос.

Защитникът на подсъдимите пледира за потвърждаване на атакуваната присъда като поставя акцент върху липсата на умисъл у доверителите му относно престъпното улесняване на непълнолетния им син и малолетната му приятелка да заживеят в жилището им на съпружески начала. Според него те са били изправени пред свършен факт и съобразно това са взели най-доброто за децата решение. В потвърждение на това разбиране са и заключенията на социалните работници, че изведена от тази среда за В. И. е съществувал сериозен риск да посегне на живота си, както и че условията на съответните социални заведения в никакъв случай не могат да бъдат определени като по-добри в сравнение с тези, в които е съществувала, включително и към момента на разпита им пред съда. В предоставеното им право на последна дума и двамата подсъдими категорично заявиха пред въззивната инстанция, че се считат за невиновни по повдигнатото им обвинение.

Въззивният съд, след самостоятелна проверка на атакувания съдебен акт съобразно изискванията на чл.314 от НПК и собствен анализ на събрания по делото доказателствен материал, намира, че при изследване на относимите към предмета на доказване в наказателния процес обстоятелства и на база събраната доказателствена съвкупност, Районният съд е изложил една подробна и ясна фактическа обстановка, с която се съгласява и въззивната инстанция. Според нея към месец ноември на 2012 година непълнолетният М. С. и малолетната В. И. били приятели. На 04.11.2012 год. в дома на родителите на първия от тях осъществили полов акт и съобразно традициите в ромската общност, от която произхождали, те потропали на врата на родителите на М., за да им кажат, че занапред смятат да живеят заедно. До този момент двамата родители – подсъдимите А. Е. и В. С. – знаели, че двете деца се виждат, но не и за намеренията им да живеят заедно. Веднага се опитали да им обяснят, че са много малки за съвместен живот, но поради категоричната им позиция, че ако им попречат, ще се самоубият, Е. още същата нощ се обадил на родителите на В. и им съобщил, че по техните традиции децата им са се „оженили”, защото са осъществили полов акт. На следващия ден двете семейства се събрали и се опитали отново да разубедят децата, че са още малки за съвместен живот, но отново не успяли. В създалата се ситуация значително повлияло обстоятелството, че бащата на момичето категорично не искал да вземе дъщеря си обратно в дома си, защото „вече била обезчестена”. В крайна сметка и отчитайки категоричността в поведението на М. и В., които им заявили, че не могат да живеят разеделени, подсъдимите след няколко дни /на 09.11.2012 год./ организирали годеж, след който предоставили на двамата възможност да живеят в жилището им в [населено място]. По време на тези събития в социалната служба в Б. постъпил сигнал, че детето В. И. не посещава училище, при което се извършила проверка, която констатирала, че момичето е заживяло на съпружески начала в ромската махала на града. Свидетелките Е. М. /началник в „ОЗД” към „ДСП” – Б./ и Е. К. /социален работник в същата служба/ провели множество срещи както с двете деца, така и с родителите им. На всички било разяснено, че е неблагоприятно децата да бъдат оставени да създават семейство на тази възраст, но се сблъскали с позициите на М. и В., че ако бъдат разделени, ще се самоубият. Отделно от това, родителите на В. вече не са искали да я приемат обратно в къщи и по тази причина вариант е бил настаняването й в социален дом. При разговори с двамата подсъдими посочените свидетелки констатирали, че и те първоначално са се протипоставили на съвместния живот на децата, но са отстъпили впоследствие, защото на практика не са имали друг избор. От своя страна социалните работници установили, че в дома на подсъдимите условията за живот били много добри и там В. се чувствала много по-добре в сравнение, че бъде изведена и настанена в социално заведение. Отчитайки безспорния приоритет на детския интерес, заключили, че за детето е много по-добре да остане в дома на подсъдимите, още повече, че след около година тя родила дъщеря, за отглеждането на която много и помагали родителите на М.. Независимо от тези си констатации, отразени и в изготвения социален доклад, М. уведомила прокуратурата за съвместното съжителство на двете деца, в резултат на което било образувано и настоящото наказателно производство.

За извеждането на горната фактическа обстановка са отчетени както показанията на разпитаните свидетели, така и приобщените по надлежния процесуален ред писмени доказателства. В конкретният казус е налице сравнителна еднопосочност на всички събрани доказателства, отчетена и в разсъдителната част на мотивите към проверяваната присъда. Свидетелките М. и К. по сходен начин описват установеното спрямо В. И., както и категоричното й желание да живее съвместно с М.. И двете социални работнички са категорични, че подсъдимите ясно са съзнавали риска за двете деца и първоначално са искали те да бъдат разделени докато пораснат, и едва по-късно, с оглед тяхната неотстъпчивост, са приели да живеят съвместно в тяхното жилище. В показанията си те сочат и за осъществени контакти с родителите на В. – Н. Р. и К. М., които опасявайки се за живота на дъщеря си, както и поради това, че е обезчестена, не са искали да я приемат обратно в къщи. Междувпрочем показанията на М. и К. намират потвърждение и при разпита на посочените двама – Р. и М., които са заявили, че по техните традиции не е имало възможност след осъществен полов акт да приемат обратно дъщеря си. От друга страна социалните работници са обсъдили възможността В. да бъде изведена без съгласието й от дома на подсъдимите, но са отчели, че условията, в което и да било социално заведение, не са били толкова добри, колкото в жилището на подсъдимите, съобразявайки разбира се и психологическото й състояние. Крайният извод на двете жени е, че в интерес на В. И. е било да остане да живее заедно с М., тъй като всяко противно решение би се оказало не в нейна полза, а в нейна вреда. В синхрон с техните показания е и заявеното от самата В. И.. Тя е потвърдила, че първоначално родителите на М. им се скарали, както и че нищо не са знаели за намеренията им да се съберат, но след като осъществили полов акт и собствените й родители не я искали обратно, се съгласили да живеят у тях. Думите на младото момиче се потвъждават и от показанията на М. С., според който те двамата сами решили да се съберат и са били готови да посегнат на живота си, ако бъдат раделени насила. Обясненията и на двамата подсъдими са все в същата насока. Всеки от тях е бил наясно, че децата са още много малки, но с оглед създалата се ситуация и тяхната неотстъпчивост, не са имали друг избор, освен да ги оставят да живеят при тях.

От доказателствена гледна точка, отчетено и в първоинстанционните мотиви, по един еднопосочен и безпротиворечив начин се налага извода, че малолетната В. и непълнолетният М. са осъществили по собствени подбуди полов акт, след което и съобразно традициите на ромската общност са заживели заедно в дома на родителите им, които първоначално са били против това, но впоследствие се съгласили, поради липсата на друга възможност, която да не уврежда живота и здравето на децата. На тази основа Б. е заключил, че на инкриминираните дата и място от обективна страна подсъдимите в съучастие са осъществили престъплението по чл.191, ал.3 във вр. с ал.2 и чл.20, ал.2 от НК, като са улеснили двете деца, едното от тях малолетно, а другото непълнолетно, да заживеят съпружески, без да са сключили брак, предоставяйки им за това жилището си. В тази връзка подробните доводи на първата инстанция се споделят и от Б..

Основните спорни въпроси, повдигнати в протеста на прокуратурата, касаят приложимостта на крайната необходимост по смисъла на чл.13, ал.1 от НК и приетата от съда липса на престъпление от субективна страна, тъй като според него и двамата подсъдими са действали невиновно. С тези два извода проверяващата инстанция не се съгласява. На първо място, поведението на А. Е. и В. С. не може да бъде отнесено на плоскостта на крайната необходимост, защото според алинея втора на посочения чл.13 от НК липсва такава, когато самото отбягване на опасността съставлява престъпление. Б. не намира за нужно да изброява всички предпоставки, характеризиращи този правен институт, но в конкретния случай не може да има спор, че и за двамата подсъдими е съществувала наказателно правна забрана за избягване на опасността, свързана с улесняване на съвместното съжителство на двете деца. При това категорично законодателно решение въпроса за подвеждане на поведението на подсъдимите под нормата на чл.13, ал.1 от НК не може въобще да се дебатира. Относно приетата липса на умисъл у двамата за извършване на посоченото престъпление, са налице доказателства в противната насока. Както Е., така и С., в обясненията си твърдят, че не са знаели за това, че децата им ще осъществят полов акт и съответно ще поискат според традициите им да заживеят заедно, но след като са били уведомени от тях за случилото се, възразили, тъй като ги смятали за много малки. Отделно от това са посочили, че тогава са разбрали и точната възраст на В. И., тъй като още на следващия ден с нейните родители са обсъдили създалата се ситуация. Предприетите от тях съвместни действия по предоставяне на помещения в жилището им в Б., което двете деца да ползват съвместно като съпрузи, разкрива безапелационно наличието на изискуемия се пряк умисъл от чл.191, ал.3 във вр. с ал.2 от НК. Затова и от строго формална гледна точка протеста на прокуратурата се явява основателен, доколкото от обективна и субективна страна има безспорни данни за запълнен състав на престъпление по чл.191, ал.3 във вр. с ал.2 и чл.20, ал.2 от НК от страна на двамата подсъдими.

Независимо от тези разсъждения, въззивният съд счита за правилна постановената оправдателна присъда. Съобразно чл.9, ал.2 от НК „не е престъпно деянието, което макар и формално да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е обществено опасно или неговата обществена опасност е явно незначителна”. В пледоарията си представителят на Окръжна прокуратура – Б. отхвърли възможността да се приложи чл.9, ал.2 от НК в конкретния случай, приемайки, че прекъсването на училищното обучение, раждането на дете и неговото възпитание от друго дете, се явява в пълна степен обществено опасно и следователно следва да бъде санкционирано. Онова, което остава недооценено, са останалите известни факти, които са пряко относими към въпроса за малозначителността на конкретно извършеното от двамата подсъдими. На първо място е безспорно установено, че в качеството си на родители на непълнолетния М., са били изправени пред свършен факт, когато двете деца ги уведомили, че са извършили полов акт и искат занапред да живеят заедно. Първоначалната им реакция е била отрицателна и те са се противопоставили на тази идея, заявявайки им, че са още много малки. Подчертаната неотстъпчивост на децата обаче ги принудило да предприемат най-разумния в такава ситуация ход – да уведомят родителите на момичето, с които заедно да решат какво да правят. Още на следващия ден такава родителска среща е била проведена, което отново потвърждава стремежа на подсъдимите да бъдат в нужната степен отговорни за бъдещето на децата си. И тук, на второ място, следва дебело да се подчертае съществуващата ромска традиция, съгласно която осъщественият полов акт е приравнен на фактическо бракосъчетание. По тази именно причина бащата на В. /свидетелят К. М./ е заявил, че не може да я приеме обратно в къщи, защото би била опозорена в очите на общността им. Силата на тази макар и силно укорима според законите в страната традиция, е довела и до последващо потвърждение пред социалните работници от родителите на В., че няма начин тя отново да заживее при тях, ако бъде разделена с М.. При това развитие на нещата, единствената възможност е била в силовото разделяне на двете деца и настаняването на В. в социално заведение. Но и според двете социални работнички – свидетелките М. и К., в интерес на детето В. е било да избегне настаняването в такъв дом, още повече, че условията в жилището на подсъдимите, занимаващи се с бизнес, били повече от добри. Затова и на трето място следва да се изтъкне заключението им в съставения социален доклад, според който запазването на фактическото състояние е в най-пълна степен в интерес на В. И.. Не бива да се игнорира и психологическата заплаха от страна и на двете деца, че ако бъдат разделени, могат съвсем реално да посегнат на живота си. Това е отчетено както от М. и К., така и от четиримата родители, за които заплахата е била осъществима. При такова развитие на нещата, за родителите на М. не е съществувал никакъв друг избор, освен да приемат децата да живеят при тях, още повече, че в този смисъл напълно идентична е нагласата и традициите и сред българската общност. Последващият факт на раждане на дете от съвместното съжителство на М. и В., е още едно значително обстоятелство, съгласно което укоримостта в поведението на двамата подсъдими съществено се занижава. В противен случай би могло да се стигне до вариант, в който и майката В., и нейното бебе, да бъдат настанени в социални заведения, което според ноторно известни в обществото обстоятелства и в сравнение с възможността да съществуват в нормална семейна среда, не е в ничий интерес. Не бива да се игнорира и това, че В. е спряла да посещава училище далече преди да се събере с М., което няма как да бъде вменено във вина на подсъдимите. Всичко изброено до тук позволява на въззивната инстанция да заключи, че обществената опасност на извършеното от А. Е. и В. С. е явно незначителна, поради което и въпреки, че фактически поведението им формално запълва състава на чл.191, ал.3 във вр. с ал.2 и чл.20, ал.2 от НК, следва на основание чл.9, ал.2 от НК да бъдат оправдани по повдигнатото им обвинение. Тъй като направения краен извод в проверявания съдебен акт е в този смисъл и при сторените корекции в мотивите от страна на Б., същият следва да бъде потвърден.

Въз основа на изложеното по-горе и на основание чл.338 от НПК Окръжният съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА присъда № 5011/14.07.2014 год., постановена по н.о.х.д. № 760/2014 год. на Благоевградския районен съд.

Решението на въззивната инстанция е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.