Р Е Ш Е Н И Е
№………./……..07.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на осми
юли през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА
МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
ПЛАМЕН
АТАНАСОВ
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от съдията
Митева
въззивно търговско дело № 299 по
описа за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД,
срещу решение №5562/9.12.2019г., с което е бил отхвърлен иск за установяване на
дължимостта на удостоверени като изпълняем дълг в нестабилизирана заповед за
изпълнение № 7702/12.10.2018г по ч.гр.д. 13068/18г на ВРС 47 с-в, вземания за
главница в размер на 852.45лв, договорено възнаграждение на заемодателя в
размер на 242.24лв и възнаграждение по допълнително закупен пакет услуги в
размер на 324.30лв по претенция на кредитора за вземане за главница в размер на 802.17лв,
договорено възнаграждение на заемодателя в размер на 214.14лв и възнаграждение
по допълнително закупен пакет услуги в размер на 302.68лв.
Въззивникът, чрез
пълномощника си юрк. Г. излага оплаквания за
необоснованост на изводите на съда, довели до неправилно отхвърляне на иска.
Сочи допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в едностранчив и непълен
анализ на доказателствата, неправилно установени факти, обусловили и
неприлагане на материалния закон и липса на логическа обосновка на изводите за
недължимост на претендираните от кредитора суми. Счита, че е ангажирал
необходимите доказателства както за възникването на вземането на кредитора за
връщане на предоставена главница, лихвата и допълнителното възнаграждение, така
и за остатъците от задълженията, намалени с приспадане на всички получени
плащания като доброволно направени вноски от кредитополучателя. В допълнителното
си становище обосновава валидност на уговорките за договорените допълнителни
услуги, избрани свободно от потребителя в негов интерес. В първата инстанция
евентуално се е позовавал и на настъпването на падежа на всички вноски
след 10.02.2019г.
В
писмено становище по същество, юрисконсулт на въззивника поддържа бланкетно
същите доводи и моли решението да бъде отменено за да се уважи иска на
кредитора в цялост.
Насрещната страна З.Х.М.,
чрез назначен особен представител адв. К.
оспорва жалбата като основана на бланкетно оплакване. Сочи, че ищецът не
е провел необходимото доказване на надлежно оспорена претенция, основана на
твърдения за задължения, които представляват скрити такси и допълнителни
разходи, недължими от кредитополучателя, като не е установил и точен остатък от
главница след отчитане на получени от кредитора вноски. Отделно поддържа
оспорването на предсрочната изискуемост поради липса на каквото и да е
уведомяване на длъжника.
В пледоария по
същество с доводи за неоснователност на
оплакванията моли за потвърждаване на обжалвания съдебен акт.
Въззивникът
е поискал и определяне на разноски, конкретизирани в списък по чл. 80 ГПК (л. 34).
По предварителните въпроси и допустимостта на производството въззивният съд се е
произнесъл с определения №795/09.03.2020г. и № 1353/28.05.20г, като е
осигурил служебно редовност на сезирането след уточняване на твърдения,
съответни на искане за установяване на ЧАСТ от посочени в издадената заповед
размери на претендирани вземания и е отстранил процесуално нарушение като е
указал на насрещните страни възможност
за процесуална защита по приложимите императивни норми, ограничаващи свобода на
договаряне с потребители на кредитни услуги.
Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК.
Оплакването за пълна неразбираемост на мотивите не може да бъде възприето, тъй
като макар и лаконично първата инстанция все пак е посочила че счита
претенцията на кредитора за недоказана по размер поради пропуск да ангажира
доказателства за начина, по който са се формирали търсените суми. Затова и
въззивният съд не намира обжалваното решение да страда от пороци, възприети в
задължителната практика (ПП1/53г, ПП1/80г, ТР № 1/10.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС), които да изключват валидността му.
В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира
наличието на издадена заповед за изпълнение в полза на въззивника за вземания
за предсрочно изискуема главница, договорено възнаграждение за основната услуга
по предоставянето й за ползване и възнаграждение за допълнително договорен
пакет от услуги, съпътстващи този кредит. При отчитане на разпоредбата на чл.
129 ал. 5 ГПК(приложима според т. 5 от ТР 1/2013 на ОСГТК на ВКС) въззивният
съд съпоставя размерите на предявените за установяване вземания с тези,
включени в нестабилизирана заповед за изпълнение № 7702/12.10.2018г по ч.гр.д.
13068/18г на ВРС 47 с-в и намира, че липсва сезиране за установяване на суми
над 802.17 лв до 852,45лв за главницата, над 214.14лв до 242.24лв за
договорено възнаграждение на заемодателя
и над 302.68 лв до 324.30лв за възнаграждение
по допълнително закупен пакет услуги. Обжалваният
акт е постановен за непоискани от ищеца размери, поради което и за тези части
не е налице положителна процесуална предпоставка и решението следва да се
обезсили, като постановено в нарушение на чл. 6 ал. 2 ГПК.
В останалите части претенциите съответстват на основанията, описани в заявлението
по чл. 410 ГПК, а след отстраняване на противоречията в твърденията относно
размера на предоставената главница и получените от кредитора признати плащания
изцяло индивидуализират остатъчни задължения, включени в сумите по нестабилната
заповед за изпълнение. Ненамирането на длъжника на адреса поражда интерес от
установяване на тези вземания по исков ред. Производството в тази остатъчна
част е допустимо.
Съдът
съобразява указанията, дадени с ТР 8/2017г. ОСГТК на ВКС, относно значението на
твърденията за предсрочна изискуемост, като индивидуализиращ белег на вземане
за връщане на главница по кредит. Макар и да е относимо към установяване на
претенции по вече изпълняеми спорни заповеди (издадени в полза на банки по реда
на чл. 417 ГПК), тълкуването на още по- голямо основание е приложимо и по
искания за установяване на дълг по нестабилна заповед по чл. 410 ГПК, чието
изпълнение предстои. Затова независимо, че във въззивната жалба кредиторът
евентуално се позовава и на новонастъпили в хода на производството падежи на
всички вноски, нито характера, нито основанието на спорните вноски за
главницата, породена от самото предоставяне на кредита преди сезиране на
заповедния съд, могат да бъдат засегнати от такава промяна.
В допустимата част, претенцията следва да
бъде разгледана по същество.
Съдът, след
преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за
установено по същество следното от фактическа и правна страна:
Представените писмени доказателства, приложени към исковата молба не са
били оспорени своевременно за автентичност, поради което и документите следва
са се преценяват от съда като писмено изявление, отразяващо действителната воля
за обвързване на ответника с ищеца(чл. 180 ГПК).
Съответно на съдържанието на договор за потребителски кредит Стандарт №
********** от 21.01.2016г и приложените към него погасителен план (л.36) и
споразумение за допълнителни услуги( л.24), съдът установява че
кредитополучателят М. се е задължила да върне на кредитора според погасителния
план с последен падеж към 10.02.2019г отпусната по банков път главница от 1450 лв, разпределена на 36
равни месечни вноски, включващи части от главница и лихва. Допълнително към
тези вноски са били начислени и ежемесечни вноски в размер на 21.62лв за възнаграждение,
договорено само за ползването на пакет от допълнителни услуги „Екстра“,
оповестени като приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, възможност за
отлагане или намаляване на определен брой вноски, възможност за смяна на
падежна дата и облекчения при искане за предоставяне на друг заем. Видно от
обработено от банката на заемодателя нареждане за транзакция, сумата уговорена
като главница е насочена към сметка в банката на потребителя в деня на
сключване на кредитния договор. Въз
основа на тези документи съдът категорично установява, че кредитната институция
е договорила сделката с потребителя и е изпълнила задължението си да предостави
главницата според уговореното ползване. Тези факти са приети за установени и от
първата инстанция.
Потребителският характер на кредитирането ангажира съда с преценка на
валидността на уговорките, пораждащи всяко от отделните задължения. За разлика
от другите договорни задължения, възникнали на основа на договорната свобода,
чиято валидност при довършен фактически състав, може да се оспори само с
възражение, основано на допълнителен факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД),
адекватната защита на правата на потребителите изисква от съда да изясни
въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя,
дори и да няма възражение от длъжника. В този смисъл новелите в процедурата,
въведени с ЗИД на ГПК ДВ бр. 100/2019г, с които се кодифицира наложилата се
съдебна практика, възлагаща на съда да обяви на страните значението на
обстоятелствата, предвидени в съответните императивни правила, независимо, че
нито една от спорещите страни не ги е въвела като факти в своя защита (Решение
№ 23 от 07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. на
ВКС, Решение №124 от 11.07.2016г. по гр.д.№ 6220/2015г. на ВКС, I г.о).
Правилото е израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на
потребител, изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08,
С-472/11, С-397/11 и С-473/00). В конкретния случай съдът констатира, че
договореният кредит е сделка, възприета от законодателя с толкова висок риск за
потребителите, че освен най-общата императивна закрила срещу неравноправно
договаряне(чл. 146 ал.1 ЗЗП) е предмет и
на специална нормативна уредба ограничаващи допълнително договорната свобода
като засилена защита на потребител-кредитополучател по Закона за потребителския
кредит. Затова и преди да пристъпи към прилагане на общата закрила в изпълнение
на служебните си задължения, съдът следва да провери съответствието със специалните забрани за съдържанието на договорното основание посочено
от заявителя.
Сключеният договор отговаря на изискванията за писмена форма, като страните са уговорили всички необходими
реквизити по чл. 11 ал.1 т. 7-12 и 20 ЗПК, поради което валидността на сделката
като цяло не може да се отрече. Посочен е годишен процент на разходите, който
не надхвърля лимита по чл. 19 ал. 4 ЗПК.
Допълнителното съглашение обаче не отговаря на изискванията на закона.
Кредиторът го е оповестил като пакет от услуги, предоставени на
кредитополучателя по негов индивидуален избор при уговарянето на кредита, но
самия предмет на тези услуги е непосредствено свързан с кредитирането, тъй като
в резултат на осигуряването им от кредитора, потребителят на първо място е
следвало да получи предимство при разглеждане на искане за сключване на основен
договор и изплащане на главницата, а след усвояване да може да иска промени в
установен погасителен план, като променя размер или падеж на вноски, и на
последно място получавал облекчение при нужда от ново финансиране. Конкретното
съдържание на всяка от тези възможности е било определено в раздел от общи
условия по кредита. Така определен, предметът на споразумението категорично
изключва самостоятелния му характер, тъй като услугите не могат да се ползват
от клиента извън основния кредитен договор. Доводите на жалбоподателя относно
обособяването на тази престация като отделна услуга, отличаваща се от типичната
престация на кредитор, предоставящ за ползване кредит по погасителен план са
изцяло необосновани. Няма данни в общите условия какви са общите сроковете за
разглеждане на искане, за да може да се изведе допълнително заплатеното
предимство за експресно разглеждане на искането като нещо различно от основното
задължение на кредитора да предостави исканата главница. Напротив пояснява се,
че допълнителното плащане е предназначено да осигури именно приоритетно одобрение
на кандидата, което води до извод, че платеца на допълнително възнаграждение е
предпочетен само заради повишената изгода, която заемодателя има при този тип
договаряне. Заплатените опции при които потребителя може да иска изменение на
погасителен план с отлагане на вноски без да е нужно да се договоря
допълнително с кредитора според чл. 15.2.а от ОУ визират причини,
представляващи обективни промени в доходите, които и без да са уговорени
налагат на добросъвестния кредитор да предприеме с дължимата грижа действия по
ограничаване на вредите от евентуално неизпълнение, включително и като влезе в
преговори с клиента. Облекченията при допълнително финансиране изобщо не са
уточнени. Съответно само опцията за временна промяна, която обаче не свързана с
никаква отстъпка при затруднения на кредитополучателя, тъй като и отложените и
намалените части от вноската остават дължими, едва ли може да се приеме за
съответна на интересите на клиента.
За съда няма съмнение, че всяко
от предложените като опции предимства на клиента няма характер на допълнителна
услуга, а представлява обещано поведение на кредитора при изпълнение на
основното му задължение за предоставяне на главница и обработване на текущо
предлагано в срок и след срок изпълнение на потребителя. Обосновката на ефективните
ползи за избралия продукта потребител(изложена в становището срещу отговора по
исковата молба в първата инстанция), се основа на принципно погрешното
схващане, че доставчикът на финансова услуга
изчерпва дейността си с предоставяне на сумата за ползване. Като
специализиран на този пазар търговец обаче, тази страна дължи завишена грижа за
интересите на своя клиент, която изключва кредитиране на високо рискови
потребители, които не са в състояние да докажат възможност да спазват
погасителния си план(чл. 16 от ЗПК). Съответно като предлага отделно срещу
възнаграждение услуги облекчаващи потребителя в ситуации, намаляващи
платежоспособност, по същество кредиторът прехвърля на клиента си тежест за
резултата от своята грижа. Затова каквито и да са тези услуги, доколкото пряко
се свързват именно с риска от временно или трайно влошаване на
платежоспособност и нуждата от предварителна или последваща оценка на този
риск, те са несъмнено част от основната престация на търговеца, кредитиращ
потребители, изразяваща се в отпускане и администриране на изпълнението по
кредита, а не допълнителна услуга, подлежаща на допълнително заплащане. Същевременно
облекчение, което не гарантира автоматично полза на кредитополучателя, а е
обусловено от допълнително договаряне (чл. 15.3.4, 15.4.1 и 15.5.1) несъмнено не може да се приравни на
отделна престация и то на стойност 70% от типичното възнаграждение на кредитора
уговорено като редовна лихва.
В заключение въззвиният съд приема, че уговарянето на възнаграждението
за предложени от кредитора допълнителни услуги противоречи на ограниченията за
събиране на такси и комисионни за действия, свързани с основната престация(чл.
10а ал.2 ЗПК), независимо че са представени като допълнителен пакет извън
самото кредитиране. В този смисъл това съглашение е нищожно поради противоречие
със закона(чл. 26 ал.1 ЗЗД) и не поражда задължения за кредитополучателя.
Начисляването на добавката към месечната вноска по основния договор е
необосновано и съответно кредиторът неоснователно е приспадал и горница от
по 21.62лв месечно от получените
плащания на клиента си.
Видно от приложеното извлечение от сметката по обслужване на кредит(л.
40), длъжникът е преустановил изпълнение на 16.08.2018г, като до този момент не
е допускал забава, напротив всички текущи плащания са отчитани като получени
преди падеж. Съответно към надлежно отразените погасени 22 месечни вноски за
главница и лихва следва да се добавят като заплатени и събраните без основание
22 допълнителни вноски, или още общо 475.64лв. Тази неотчетена надлежно от
кредитора сума покрива остатък от главницата по 22 вноска (25.81лв) и следващи
пълни 6 вноски за главница и лихва(424.50лв), както и част от 29 вноска с падеж
10.07.2018г (25.33лв). Така остатъчното задължение на този длъжник въззвиният
съд установява в размер на остатъчна главница по 29 вноска ( 28.68лв) и пълните
размери включени в последните седем вноски с падежи от 10.08.2018г до
10.02.2019г, формирани от съответно
433.90лв главница и 61.35лв лихви, установени по погасителния план,
връчен на клиента при сключване на основния договор (л. 37 от делото на ВРС).
Въз основа на това установяване въззивният съд намира констатацията на
първата инстанция за липса на доказателства за размера на дълга на
кредитополучателя за необоснована. Оплакванията на въззивника в тази връзка са
основателни. Разликата в преценката на доказателствата налага и излагане на
изводите на въззивния състав по съществото на спора, в съответствие на
различното фактическо установяване на доказаните твърдения на страните.
По делото са представени общите условия, удостоверени като получени от
потребителя, в които е посочено, че при просрочие на вноска с повече от 30 дни
настъпва автоматично прекратяване на договора и обявяване на предсрочната
изискуемост на дълга без каквото и да е изпращане на уведомление, покана или
предизвестие (чл. 12.3), като в този
случай кредитополучателят следва да заплати в цялост и всички остатъчни вноски
по плана.
Към момента на подаване на заявлението на 29.08.2018г е била допусната
частична забава по 29 вноска с падеж 10.07.2018г, съответно 30 –дневния период
е бил изтекъл и към тази дата е била осъществена хипотеза, договорена като
основание за обявяване на предсрочна изискуемост. С клаузата от общите условия
страните изрично са се отклонили от диспозитивно правило (чл. 71 ЗЗД), като са
договорили конкретен фактически състав, при настъпване на който кредиторът да
може да лиши длъжника от преимуществата на сроковете по погасителния план, без
да е необходимо да доказва по общия ред обективна неспособност за обслужване на
плащанията. Тази договорка също принципно е допустима при уреждане на отношения
със специализирани в кредитните услуги търговци (чл. 60 ал. 2 ЗКИ).
Допълнителното освобождаване на кредитор и от задължението да адресира
изявление за упражняване на това свое право обаче е в недопустимо отклонение от
императивна норма. Съдът съобразява задължително тълкуване в т. 18 от ТР4/2013г
на ОСГТК, с което се приема, че предсрочната изискуемост на договора за кредит
настъпва само след упражняване на
правомощието на банка-кредитор с изрично изявление, достигнало до длъжника при
наличие на изрично уговорени обективни предпоставки. Доводът за неприложимост
на това тълкуване и към други лица, различни от банките е изцяло неоснователен.
Като потестативно право, трансформиращо договорна връзка, възникнала по волята
на насрещните страни, правото на кредитора да лиши кредитополучателя от срока
за ползване на получен кредит изисква изрично волеизявление, доколкото законът
не урежда изрично конститутивно действие на определен факт. Затова принципно в
общия случай на договаряне на срок в полза на две равнопоставени
страни, отпадането на действието му би могло да се уговори като автоматично
следствие само при обективни хипотези, изключващи значението на волята на
страните, но не и в случая на неизправност на страна по договора, пораждаща
избор на различни варианти за защита на изправната страна. Специалният закон,
приложим както за банките, така и за финансовите институции, предоставящи кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, също не се отклонява от общите принципи. Възможността по
чл. 60 ал.2 ЗКИ е предвидена като облекчение за банка да се снабди с незабавно
изпълнима заповед за плащане, но дори и за тези специализирани търговци,
облекчението е обусловено от предварително уведомяване на клиента им за
упражнено преобразуващо право, като императивният характер на това изискване е
изяснен в задължителното тълкуване ( т.18 от ТР4/2013г на ОСГТК). На още
по-голямо основание задължителното предварително уведомяване следва да се
прилага като изискване към останалите финансови институции, чиято стабилност не
обуславя в толкова съществена степен обществения ред. Разликата в предоставените процесуални
възможности на двете групи кредитори
също не променя този извод, тъй като и двата вида заповеди ( чл. 410 и
чл. 417 ГПК) се издават в едностранно производство без участие на длъжника и се
основават на твърдения за нарушени права на кредитора поради неплащане на
изискуемо парично вземане. Затова и когато сезира съда с искане за снабдяване с изпълнително основание
(каквото е заповедта за плащане) кредиторът следва да е очертал твърденията си
за настъпила изискуемост на цялото заявено вземане, без значение дали иска
незабавно издаване на изпълнителен лист или не.
В съответствие с тези аргументи, въззвиният съд намира клаузата на чл.
12.3 от общите условия, освобождаваща кредитора от задължението му да отправи
своето изявление до длъжника при настъпване на уговорената в клаузата хипотеза
на забава за несъвместима с императивно изискване на закона и затова не може да
отчита автоматични последици от сбъдването на условието (30 дневна забава на
вноска). Съответно трансформиращ ефект
на нарочно волеизявление на кредитора за отнемане преимуществото на срока по
договора, като субективно потестативно право, установено в полза на кредитора,
следва да се приема за настъпил автоматично едва при връчване на
уведомление(т.е без да се изисква допълнителен срок за предупреждение).
В конкретния случай, при подаване на заявлението си кредиторът не сочи
предварително уведомяване на длъжника за така упражнено трансформиращо право.
Дори не се твърди да е правен опит за добросъвестно упражняване на правата на
кредитор, положил дължимата грижа но въпреки издирване не успял да осъществи
контакт с клиента си (Решение № 180 от 23.11.2016г. по т.д.№ 2400/2015г., I
т.о. на ВКС). Напротив, позоваване на уведомяване е направено едва в становище
от 07.11.2019г(л. 88 от делото на ВРС), когато вече е било безпредметно, тъй
като редовният падеж на последна вноска 10.02.19г. е бил настъпил още преди
сезирането на съда с иска по чл. 422 ГПК.
Затова и довършването на фактическия състав на предсрочната изискуемост
в случая изобщо не може да се зачете, но съдът е длъжен да съобрази настъпилата
редовна изискуемост по погасителния план. Макар, че съображенията в мотивите
към т.1 от ТР 8/2017 на ОСГТК ВКС се отнасят за удостоверени в оспорени заповеди
по чл. 417 ГПК, на още по–голямо основание те следва да се приложат и към изпълнителните
основания по чл. 410 ГПК, които пораждат право на изпълнение след като
притезанието е установено в хода на съдебно дирене. Затова и в случаите, когато
съдът установи изискуемостта на дълга при съобразяване на нови факти след издаване
на заповедта, претенцията на кредитора следва да бъде уважена.
Вземанията,
които въззивната инстанция намира за доказани като възникнали при пропускане на
падежите на вноските по погасителния план възлизат на общо 462.58лв главница и
61.35лв възнаграждение, под формата на лихви. До тези размери вземанията,
произтичащи от неизпълнение на договора за кредит са основателни, а за
горниците до съответно 852,45лв главница и 242.24 лв възнаграждение,
както и цялата претенция за цена на допълнителния пакет услуги в размер на
324,30лв исковете са неоснователни и следва да се отхвърлят.
Тъй като заявените от кредитора вземания са станали изискуеми след
подаване на заявлението, липсва основание за признаване на правоувеличаващия му
ефект преди последна падежна дата. Съответно забавата върху изискуемата в
цялост главница следва да се начисли от 10.02.2019г, като съответно се коригира
акцесорната последица от заповедното производство.
В заключение, допустимата част от претенцията на кредитора е частично основателна и решението на първата инстанция за
пълното й отхвърляне следва да се отмени до размерите, установени от въззивния
съд, съответно да се потвърди за неоснователните остатъци.
По
разноските:
Поради отчасти противоположния резултат от
разглеждането на делото по същество, следва да се ревизира и произнасянето по
отношение на разноските, като се разграничат само разходи, съразмерни на основателната
част.
В първата инстанция ищецът е представил неоспорен
списък за направени разноски(л. 92), като е заявил и претенция за заповедно
производство надхвърляща разходи,
признати в спорната заповед до общо 78.38лв, и разходи за исковия процес в
размер на общо 743.62лв. Въззивният съд няма право да променя така установените
разноски, а следва само да преразпредели отговорността за тях. Изводът за
основателност на част от заявените от кредитора вземания е основан на факт,
настъпил след издаването на спорната заповед, поради което не може да се
приема, че длъжникът е причинил с поведението си нуждата от защита по
неизискуем тогава в цялост дълг. Разноските по преждевременно заявеното право
на кредитора следва да останат в негова тежест. Липсва обаче признание от
страна на длъжника на вече изискуеми при предявяване на иска главница и лихви,
поради което отговорността му за проведеното исково производство по
основателната част (532.93/1318.99) следва да се възложи на ответника в
съразмерна част, възлизаща на само 295.38лв.
Аналогично следва да се разпределят и разноските за
въззивното производство, като в тежест на въззиваемия, въпреки основателността
на жалбата в цялост, се възложи само частта, съответна на уважения иск или само
228.40лв от общо заплатените 575лв за такси, юрисконсултско възнаграждение и
депозит за особения представител.
Разноски ответникът не е направил и съответно
такива не се определят.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ал.1 ГПК, съставът на
Варненски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение №5562/9.12.2019г., постановено по
гр.д. №3461/19г. по описа на ВРС, 14 с-в САМО в частта, с която е бил отхвърлен
непредявен иск по чл. 422 ГПК за установяване
на задължение по договор за потребителски кредит, удостоверено като изпълняем дълг в нестабилизирана заповед за
изпълнение № 7702/12.10.2018г по ч.гр.д. 13068/18г на ВРС 47 с-в, както следва:
за горница над 802.17лв до 852.45лв предсрочно изискуема главница; за
горница над 214.14лв до 242.24лв
договорено възнаграждение на заемодателя и за горница над 302.68лв до 324.30лв възнаграждение по допълнително закупен
пакет услуги, на осн. чл. 270 ал. 3 ГПК.
ОТМЕНЯ
решение
№5562/9.12.2019г., постановено по гр.д. №3461/19г. по описа на ВРС, 14 с-в В ЧАСТТА, с
която е бил отхвърлен иск по
чл. 422 ГПК за установяване на задължение по договор за потребителски кредит,
удостоверено като изпълняем дълг в нестабилизирана заповед за изпълнение №
7702/12.10.2018г по ч.гр.д. 13068/18г на ВРС 47 с-в, за претендирани суми за главница в размер на
462.58лв и договорено възнаграждение на заемодателя в размер на 61.35лв и ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за
установено по отношение на длъжника, че вземането удостоверено в заповед за изпълнение № 7702/12.10.2018г по
ч.гр.д. 13068/18г на ВРС 47 с-в СЕ
ДЪЛЖИ по договор за потребителски кредит № **********/21.01.2016г., както
следва:
сума 462.58лв(четиристотин шестдесет и два лева и петдесет и осем
стотинки), представляваща изискуема неизплатена в срок главница ведно със
законната лихва, считано от изтичане на срок за ползване на кредита на
10.02.2019г, до окончателното изплащане,
сума 61.35лв(шестдесет лева и тридесет и пет лева), представляваща
възнаграждение за ползване на кредита до изтичане на срок за ползване на
кредита на 10.02.2019г
по иска,
предявен по реда на чл. 422 ал.1 ГПК от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД срещу З.Х.М..
Разноски за
заповедно производство в тази част от загубила изпълнителна сила заповед №
7702/12.10.2018г по ч.гр.д. 13068/18г на ВРС 47 с-в по чл. 410 ГПК не се дължат.
ПОТВЪРЖДАВА решение №5562/9.12.2019г., постановено по
гр.д. №3461/19г. по описа на ВРС, 14 с-в В ЧАСТТА, с която е бил отхвърлен иск по чл. 422 ГПК за
установяване на задължение по договор за потребителски кредит, удостоверено
като изпълняем дълг в нестабилизирана заповед за изпълнение № 7702/12.10.2018г
по ч.гр.д. 13068/18г на ВРС 47 с-в, за
претендирани горници над 462.58лв до 802.17лв предсрочно изискуема главница; за
горница над 61.35лв до 214.14лв
договорено възнаграждение на заемодателя и за 302.68лв възнаграждение по
допълнително закупен пакет услуги, както и акцесорни вземания за законна лихва
от дата на подаване на заявлението 28.08.2018 до 10.02.2019г и разноски на
заявителя за заповедното производство.
ОСЪЖДА З.Х.М., ЕГН **********,
адрес *** да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр.София, общ.Столична, бул. България No
49, блок 53Е, вх.В следните суми:
·
295.38лв(двеста деветдесет и пет лева и
тридесет осем стотинки), представляваща
част от направени от ищеца разноски за първа инстанция
·
228.40лв(двеста двадесет и осем лева и
четиридесет стотинки), представляваща част от направени за настоящото въззивно производство разходи,
дължими съразмерно на основателна част от разгледаните допустими претенции, на осн. чл. 81 ГПК.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, по арг. от чл. 280
ал.3ГПК.
Решението да се
обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.