Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

Номер 260 047 Дата 22.10.2020 година

 

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Пловдивски апелативен съд, търговско отделение, трети състав,

                                                   Председател: Красимир Коларов

   Членове:       Георги Чамбов

                                                                              Емил Митев

Секретар: Нели Богданова

в съдебно заседание на 14 октомври 2020 г.

разгледа докладваното от К. Коларов

търговско дело номер 363 по описа за 2020 година

и за да се произнесе взе предвид:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

 

От дружеството „М. К. – …“ ЕООД е обжалвано Решение № 105 от 21.02.2020 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 814/2019 г., с което съдът е решил следното:

 

„ОТХВЪРЛЯ като неоснователни исковете на „М. К. – …“ ЕООД против О.Р. за заплащане на сумата 68 433 лева, представляваща остатък от внесена от „М. К. – …“ ЕООД гаранция за добро изпълнение, в общ размер от 82 119.51 лева, по сключен между същите страни на … г. договор № … за извършване на строително-монтажни работи „К. на село П., г. к. I-II-ри етап“, както и за заплащане на мораторна лихва върху главницата, в размер на 11 724.84 лв. за периода 30.03.2018 г. до 25.09.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, от завеждане на исковата молба 26.09.2019 г. до окончателното плащане.

 

ОСЪЖДА „М. К. – …“ ЕООД да заплати на О.Р. деловодни разноски в размер на 4020 лева.“

 

Ответникът по жалбата е на мнение, че тя е неоснователна.

 

         Апелативният съд прецени данните по делото и като съобрази становищата на страните, съобразно правомощията по чл. 269 ГПК прие:

 

         Няма спор, че между страните бил сключен Договор № 170 от 04.12.2008 г. за извършване на строително-монтажни работи на обект „К. на село П., г. к. I – II-ри етап“ (л. 4 и сл.), и че ищецът „М. К. – …“ ЕООД, като правоприемник на изпълнителя по този договор ЕТ „М. К. – …“, с договор за цесия от 02.09.2017 г. прехвърлил на физическото лице М. М. Т. всички свои вземания по договора срещу възложителя О.Р. включително и процесното вземане за възстановяване на внесена гаранция.

 

Няма и спор, че с Писмо вх. № 53-417-1#1 от 14.03.2018 г. (л. 24) дружеството „М. К. – …“ ЕООД, като кредитор на О.Р. по договор № …/… г. и като цедент по договора за прехвърляне на вземанията от 02.09.2017 г., писмено уведомил (чл. 99, ал. 3 ЗЗД) своя длъжник О.Р. за извършената цесия. В това  уведомление предишният кредитор „М. К. – …“ ЕООД изрично заявил на своя длъжник О.Р. че вследствие на цесията от 02.09.2017 г. „нов и единствен кредитор“ по сключения между тях договор е физическото лице М. М. Т., като посочил както адреса, така и банковата сметка на новия кредитор.

 

         Според ищеца „М. К. – …“ ЕООД, договорът за  цесия от 02.09.2017 г., сключен с неучастващото в настоящия процес трето лице М. М. Т., бил нищожен:

 

-        както поради съществуващата в Договор № …/… г. забрана за прехвърляне на права без съгласието на другата страна, а такова съгласие нямало,

 

-        така и поради привидността на цесията.

 

Затова  кредитор на О.Р. по Договор № …/… г. понастоящем бил не цесионера М. М. Т., а продължавал да е цедентът „М. К. – …“ ЕООД и искът е предявен от това дружество, а не – от цесионера Т.

 

В тази обстановка, активната материална легитимация на ищеца „М. К. – …“ ЕООД е останала недоказана.

 

1.      Условието по чл. 17 от сключения между О.Р. и „М. К. – 86“ ЕООД Договор № … от … г. е двустранно съглашение, което поначало не е в състояние да изключи един актив от гражданския оборот. Затова, дори и цесията от 02.09.2017 г. да е била извършена при липса на дадено от другата страна съгласие, този факт не е правопрепятстващ на правата, възникнали за цесионера. Налице е само неизпълнение на задължение, което може да засегне правата на другата страна по договора, но не и права на трето, неучастващо в този договор лице: закон, който да разпространява действието на сключена между две лица уговорка за непрехвърляемост на даден актив по отношение на всички, няма (чл. 21, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД).

  

2.      Като доказателство за твърдяната привидност на договора за цесия от 02.09.2017 г. ищецът „М. К. – …“ ЕООД е представил подписано от него и цедента М. М. Т. „Обратно писмо (л. 36), в което двете страни, след описание на съдържанието на договора за цесия от същата дата 02.09.2017 г., „заявяват и декларират“, дословно, че: „описаното в горния договор за прехвърляне на вземане от 02.09.2017 г. не е изричната им воля, не са целени правните последици обективирани в него и с него не е осъществено прехвърляне на права и задължения, като същият е сключен в условията на абсолютна симулация“.

 

         Въпросното „Обратно писмо“ с дата 02.09.2017 г. е сключен между цедента „М. К. – …“ ЕООД и цесионера М. М. Т. установителен договор (споразумение), който, на основанието по чл. 26, ал. 2, предл. 5-то ЗЗД, прогласява нищожността на сключен между тях, на същата дата 02.09.2017 г., договор за цесия. Материалната последица на това споразумение е, че в отношенията между сключилите го страни прехвърлените права се считат за непрехвърлени и че притежател на вземанията срещу О.Р. е цедентът, а не – цесионерът. Този установителен договор е породил действието си между „М. К. – …“ ЕООД и М. М. Т., но не обвързва третите лица, включително и вече уведомения за цесията длъжник О.Р. (чл. 21, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД).

 

В тази обстановка, при вече извършеното на 14.03.2018 г. редовно уведомяване на длъжника от стария му кредитор „М. К. – …“ ЕООД – за неговия нов кредитор М. М. Т. (чл. 99, ал. 3 ЗЗД), единственият предвиден от закона случай (чл. 21, ал. 1, предл. 2-ро, във вр. с чл. 99, ал. 4  ЗЗД), т. н. „Обратно писмо“ да породи действието си не само между подписалите го страни, но и спрямо третото лице О.Р. е бил, това двустранно споразумение също да бъде съобщено на длъжника О.Р. при това не от друг, а от вече редовно легитимирания (чл. 99, ал. 4 ЗЗД) кредитор М. М. Т.

 

Такова уведомление няма, липсва и влязло в сила съдебно решение, което – по отношение на неучастващия в настоящия процес цесионер М. М. Т. – да е установило със сила на пресъдено нещо (чл. 298, ал. 1 ГПК) твърдяната от ищеца липса (несъществуване) на вече създадената (чл. 99, ал. 3 ЗЗД) и понастоящем съществуваща (чл. 99, ал. 4 ЗЗД) правна връзка между кредитора М. М. Т. и длъжника О.Р.

        

         Заключението е, че след извършеното от самия него уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, ищецът „М. К. – …“ ЕООД не е доказал активната си материална легитимация по отношение на твърдяното в процеса вземане срещу ответника О.Р. и на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК, обжалваното решение – като законосъобразен отговор на поставения по делото спор – ще следва да се потвърди.

 

         На осн. чл. 273, във вр. с чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, в полза на ответника по жалбата ще следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски, в размер на сумата 2 876 лева.

 

Ето защо Пловдивският апелативен съд

 

 

Р     Е     Ш   И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 105 от 21.02.2020 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 814/2019 г.

 

ОСЪЖДА дружеството „М. К. – …“ ЕООД, ЕИК …, да заплати на О.Р. ***, БУЛСТАТ …, сумата 2 876 (две хиляди осемстотин седемдесет и шест ) лева разноски по делото.

 

Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:               ЧЛЕНОВЕ: 1.                2.