№ 10192
гр. София, 01.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:БОГДАН Р. РУСЕВ
при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА
като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело №
20241110161773 по описа за 2024 година
Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 330515/18.10.2024г. на СРС,
подадена от М. А. Т. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД.
Ищцата М. А. Т. чрез адв. Е. И. – АК-Пловдив, е предявила срещу ответниците
искове с правно основание по чл. 124, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 21 и чл. 22, както
следва:
1. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД:
иск за признаване за установено между страните, че сключения между тях
Договор за паричен заем № ********/24.03.2023г. е нищожен.
2. срещу „Файненшъл България“ ЕООД:
иск за признаване за установено, че Договор за предоставяне на гаранция
№********/24.03.2023г. е нищожен.
Ищцата твърди, че сключила със съответния ответник описаните по-горе договори.
Обосновава се, че договорът за кредит е нищожен, тъй като уговореният размер на
възнаградителната лихва от 35% нарушавал добрите нрави. В договора не бил посочен
действителният размер на ГПР. Вписаният такъв от 40,69% не съответствал на реалния, тъй
като възнаграждението на фирмата-поръчител следвало да се включи при изчисляването на
ГПР, а това не било сторено. Касаело се за заблуждаваща търговска практика и за
нарушение на чл. 19 ЗПКр. Договорът за поръчителство бил нищожен, тъй като
заемодателят следвало да направи преди сключване на договора оценка на
кредитоспособността на заемателя. Задължението за заплащане на възнаграждение на
поръчителя противоречало на целите на европейското законодателство, като реално на
потребителя се възлагало заплащането на задължения, които по принцип са на търговеца.
Освен това договорът бил с акцесорен характер и при положение, че главният договор е
нищожен, то нищожен бил и акцесорният. В насроченото по делото публично съдебно
1
заседание ищцата не се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в писмен
вид. Предявените искове се поддържат.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД чрез юрк.
Д.К. е подал Отговор на исковата молба, вх. № 70438/27.02.2025г. на СРС, с който оспорва
предявените искове. Твърди, че исковата молба е нередовна. Твърди, че искът е недопустим,
тъй като за ищцата липсвал правен интерес от предявяването му и се касаело за злоупотреба
с право. Подробно се обосновава, че договорът е валиден, не страда от визираните в
исковата молба пороци, респективно, и да има такива, те не водят до неговата
недействителност. Клаузите му съответствали на изискванията на закона и не били
неравноправни. ГПР бил правилно определен. Клаузата, предвиждаща предоставяне на
обезпечение, била валидна и законосъобразна. За насроченото по делото публично съдебно
заседание не изпраща представител.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД чрез юрк.
М.З. е подал Отговор на исковата молба, вх. № 70238/26.02.2025г. на СРС. Оспорва исковата
молба като нередовна. Обосновава недопустимост на производството поради липса на
правен интерес. Подробно обосновава действителност на сключения договор за обезпечение,
клаузите на който отговаряли на законовите изисквания. За насроченото по делото публично
съдебно заседание не изпраща представител.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и
предявените с нея искове, становището и възраженията на ответниците,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен
интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат
разгледани по същество.
Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или
решение при признание на иска.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК, доказателствената тежест по отрицателния
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 21 и чл. 22
ЗПКр е за ответниците. Същите следва да установят при условията на пълно и главно
доказване, че между страните е сключен процесният договор за кредит / договор за
обезпечение, че същите отговарят на изискванията на ЗПКр и останалите нормативни
актове, че клаузите им, включително на приложимите общи условия, ако има такива, са
валидни и не са неравноправни, като въз основа на тях са възникнали дължими и изискуеми
вземания в тежест на ищеца. Извън това в тежест на всяка от страните е да установи фактите
и обстоятелствата, от които черпи блА.риятни за себе си правни последици.
Съдът следи служебно за нищожността на клаузите на договорите в хипотезите, в
които нищожността следва от клаузите на самия договор /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/, а в
договори, сключени с потребители, следи служебно за недействителност на договора или
уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи.
Страните не спорят, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и М. А. Т. е сключен
Договор за паричен заем № ********/24.03.2023г., приложен като заверено копие към
исковата молба, както и че между „Файненшъл България“ ЕООД и М. А. Т. е сключен
Договор за предоставяне на гаранция № ********/24.03.2023г., приложен като заверено
копие към исковата молба.
С Договор за паричен заем № ********/24.03.2023г. между „Изи Асет Мениджмънт“
АД като заемодател и М. А. Т. като заемателка на последната е отпусната в заем сумата от
4500,00 лева, която следва да се върне за 40 седмици на 20 вноски в периода 10.04.2023г.-
01.01.2024г. при ГПР, означен като 40,69%, и възнаградителна лихва от 35%. Общата сума,
2
която заемателката следва да върне, е посочена като 5163,00 лева. Съгласно чл. 4 от
Договора заемателката се задължава с срок от три дни, считано от датата на сключване, да
предостави едно от следните обезпечения: поръчителство от две физически лица, които
отговарят на завишени персонални и имуществени изисквания, описани в договора, или
банкова гаранция в полза на заемодателя, или одобрено от заемодателя дружество-гарант,
което предоставя гаранционни сделки. Между „Файненшъл България“ ЕООД и М. А. Т. е
сключен Договор за предоставяне на гаранция № ********/24.03.2023г., по силата на който
Т. възлага на дружеството да гарантира за плащането на задълженията му по сключения с
другия ответник договор за кредит срещу възнаграждение от 3297,00 лева, платимо на
вноски с падежи, съвпадащи с тези по кредита, като „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
овластено да получава вноските вместо гаранта.
Според данните от Търговския регистър, който е публичен (чл. 9 и чл. 11 ЗТР)
едноличен собственик на капитала на дружеството-гарант "Файненшъл България" ЕООД е
"Изи Асет Мениджмънт" АД. Вписаните в Търговския регистър обстоятелства съобразно чл.
5 и чл. 9, ал. 2 ЗТРЮЛНСЦ вр. чл. 16, ал. 1 ТЗ се считат за публично известни, включително
на третите лица, като за тях, с оглед нормата на чл. 23, ал. 6 ЗТРЮЛНСЦ, липсва
необходимост от представяне на нарочни доказателства.
По делото е изслушано заключение на вещо лице по съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира изцяло като изготвено от компетентно вещо лице, при пълно и ясно
дадени отговори на поставените въпроси и без данни за неправилност. Установява се, че, ако
възнаграждението по договора за гаранция бъде включено при изчисляване на ГПР, то
тогава неговият размер възлиза на 451,31%.
Действително договорът за потребителски кредит и този за предоставяне на гаранция
формално са оформени като самостоятелни договори. Те обаче са функционално свързани,
защото договорът за гаранция е във връзка с договора за кредит, обезпечава вземането на
кредитодателя, сключен е в негова полза и с лице, одобрено от него, според текста на самия
договор. Затова договорът за гаранция има акцесорен характер. В тази връзка следва да се
обърне внимание, че възнаграждението по договора за гаранция е възможно платимо на
кредитора по договора за заем и потенциално се изплаща на последния ведно с вноските по
кредита. Отчитайки свързаността между заемодателя и дружеството-гарант, съдът приема,
че това е сторено, за да бъде заобиколена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПКр, като формално бъде
посочен ГПР от 40,69%. Той обаче не е действителен, тъй като в него не е отчетено
възнаграждението по гаранционната сделка: Това възнаграждение съставлява част от
разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр, § 1, т. 1 ЗПКр и чл. 3, б. „ж“ от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, поради което реалният ГПР
по договора, съобразно заключението на изслушаното по делото заключение на вещо лице, е
451,31%. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и
въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по
обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до
нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и
скрито оскъпяване на кредита. В случаите, когато в договора за потребителски кредит е
посочен годишен процент на разходите, които обаче не включва всички разходи, които
нормативната база изисква да бъдат отчетени при изчислението му, то договорът за
потребителски кредит следва да се счита за нищожен /арг. Решение от 21.03.2024г. по дело
№ С-714/2022г. на СЕС/.
Оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и отговорност на
заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди
сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя
въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя,
и, ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база
3
данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на
собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел
неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателя-
потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на
длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт
да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за
риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или
минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр,
следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при
предварително дадено достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. Следователно
предоставянето или не на обезпечение от страна на искащото заем лице за кредитора няма
пряка връзка с повишаването оценката на неговата кредитоспособност, тъй като даването
или недаването на обезпечението няма абсолютно никаква връзка това дали длъжникът ще
изпълни или не главното си задължение по договора за кредит – да върне дадените му в заем
суми. Оттук, доколкото изискването за предоставяне на обезпечение няма реален
обезпечителен ефект, то се явява единствено инструмент за генериране /пряко и косвено/ на
допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да
бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр.
Създадената обща конструкция от два договора с потребителя - за кредит и за
гаранция, като на насрещната на потребителя страна и по двата от тях стоят две свързани
лица, на практика съставлява разделяне на приходите от кредита чрез тези два свързани
стопански субекта с цел да се заобиколят законовите норми за защита на потребителите и да
се натовари заемополучателят с допълнителни и чрезмерни плащания. При факта, че
учредяването на обезпечението е предвидено изначално като последващо договора за
кредит, то е ясно, че неговата единствена цел е да изиска от потребителя още едно плащане,
при това в немалък размер, съпоставен с главницата по кредита. Така биват нарушени и
принципите на добросъвестността и справедливостта, като се стига до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Затова и
договорът за предоставяне на поръчителство също е сключен в условията на
неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗПотр, което го прави и нищожен поради
заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение на добрите нрави, на основание
чл. 146, ал. 1 ЗЗПотр, чл. 24 ЗПКр и чл. 26 ЗЗД. Той следва да се разглежда като нищожен и
като акцесорен договор към друг нищожен такъв.
При това положение предявените искове са основателни и следва да бъдат
уважени, като останалите заявени от страните доводи не променят този извод и е
безпредметно да бъдат обсъждани. За пълнота все пак следва да се обърне внимание, че,
сама по себе си, клаузата за уговорена възнаградителна лихва в размер на 35% не нарушава
добрите нрави. Настоящият съдебен състав, в съответствие и със съответната практика на
Върховния касационен съд и Софийския градски съд, възприема като противоречащ на
добрите нрави процент на възнаградителната лихва, надхвърлящ три пъти размера на
законната лихва за забава. Доколкото към 24.03.2023г. определеният от Българската народна
банка основен лихвен процент е бил 2,17%, то трикратният размер на възнаградителната
лихва възлиза на 36,51%, която стойност е по-висока от уговорената в договора лихва от
35%.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от делото право на разноски има само
ищцата. Същата обаче е освободена от държавни такси и разноски по делото, не е сторила
такива и съответно разноски не ú се следват. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК дължимите по
4
делото държавни такси и платените от бюджета на съда разноски следва да се възложат в
тежест на ответниците. Дължимите държавни такси по делото възлизат на 338,40 лева, а от
бюджета на съда е изплатено възнаграждение на вещо лице в размер на 200,00 лева. Така
общо дължими в полза на бюджета са разноски от 538,40 лева. От тях „Изи Асет
Мениджмънт“ АД следва да заплати 328,59 лева, а „Файненшъл България“ ЕООД – 209,81
лева.
Доколкото ищцата е защитавана безплатно по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв от ЕАД „Е.
И.“, в полза на последното и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва са е присъди
възнаграждение, което съдът, съобразно фактическата, правната и процесуалната сложност
на спора, защитавания по делото материален интерес и съответстващата степен на
необходими професионални усилия, определя на 1100,00 лева. От тази сума „Изи Асет
Мениджмънт“ АД следва да заплати 671,33 лева, а „Файненшъл България“ ЕООД – 428,67
лева.
Водим от горното, съдът.
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключения между М. А. Т., ЕГН **********, от
град София, и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище в град
София, Договор за паричен заем № ********/24.03.2023г.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключения между М. А. Т., ЕГН **********, от
град София, и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище в
град София, Договор за предоставяне на гаранция № ********/24.03.2023г.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище в
град София, и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище в
град София, да заплатят на ЕАД „Е. И.“, ЕИК *********, със седалище в град Пловдив, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, сумата от 1100,00 лева, представляваща възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ на ищцата М. А. Т. пред първата инстанция (гр.д. №
61773/2024г. на СРС), като от тази сума ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД следва да
заплати 671,33 лева, а ответникът „Файненшъл България“ ЕООД – 428,67 лева.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище в
град София, и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище в
град София, да заплатят В ПОЛЗА НА БЮДЖЕТА НА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ по сметка
на Софийския районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 538,40 лева,
представляващи разноски по делото пред първата инстанция (гр.д. № 61773/2024г. на СРС) –
държавна такса и изплатено от бюджета на съда възнаграждение на вещо лице, като от тази
сума ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД следва да заплати 328,59 лева, а ответникът
„Файненшъл България“ ЕООД – 209,81 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
Този съдебен акт е издаден в електронна форма и е подписан
електронно /чл. 102а, ал. 1 ГПК/, поради което не носи саморъчен
подпис на съдията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5
6