Р E Ш Е Н И Е
град
София, 23.12.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение – брачни състави, II-ри въззивен брачен състав,
в открито съдебно
заседание на девети юни,
през две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря
Мариана Ружина, като разгледа
докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА въззивно гр. дело № 5079 по
описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по реда на
чл. чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
С Решение №
35838 от 07.02.2020 г., постановено по
гр.д.№ 47076 по описа за 2019 г., Софийският
районен съд, III ГО, 80-ти
състав, е прекратил на основание чл. 44, т. 3, във вр. с чл. 49, ал.1 и ал. 3 СК, с развод брака, сключен на
23.06.1995 г. в гр.С., Руска Федерация, за което е съставен акт за гражданско
състояние (брак) I-EP № 283758 от Администрацията на
град С., Дворец за бракосъчетание и за което в книгата на регистрация на
актовете за сключен граждански брак през 1995 г. юни месец 23 дата е направено
вписване под № 746, между С.В.П., родена на *** г. в гр.С.,
Руска Федерация, ЕГН **********, и Б.Ю.П., роден на *** г. в
гр.С., Руска Федерация, ЕГН **********, като дълбоко и непоправимо разстроен по
вина на мъжа. Осъдил е Б.Ю.П., да заплати по сметка на СРС сумата от
50.00 (петдесет) лева - държавна такса при решаване на делото по иска за
развод, на основание чл. 329, ал. 1 ГПК.
Осъдил е Б.Ю.П., да заплати на С.В.П., разноски по делото в размер на 743.13 лева.
С влязло в сила Определение № 176126
от 13.08.2020 г., постановено по същото гражданско дело, съдът е оставил без
уважение молба по чл. 248, ал. 1 ГПК на ответника Б.П., инкорпорирана във
въззивна жалба, вх. № 35838 от 07.02.2020 г., за изменение на постановеното по
делото Решение в частта за съдебно – деловодните разноски.
Ответникът Б.Ю.П. (въззивник в настоящото производство) е
останал недоволен от така постановеното Решение и го е обжалвал, с въззивна
жалба, вх. № 5043298 от 10.03.2020
г. по описа на СРС. Излага доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт,
като поддържа, че производството е разгледано по българския Семеен кодекс в
противоречие с чл. 82, ал. 1 от Кодекса на международното частно право (КМЧП). Сочи в тази връзка,
че по делото безспорно било установено и двамата съпрузи да имат руско
гражданство, каквото са имали както към момента на сключване на брака, така и
към момента на предявяване на иска за развод. Изтъква, че по посочените
аргументи приложимото към спора право е това, установено със Семейния кодекс на
Руската федерация. Релевира и оплаквания относно допуснати от първата инстанция
процесуални нарушения при кредитиране на гласните доказателства, въз основа на
които е достигнал до погрешния правен извод, че съпругът П. има вина за
разтрогването на брака. Сочи още, че не са приобщени материали от гр. дело №
25958/2019 г. на СРС, от които да е видно как и дали е приключило това
производство, което било образувано по ЗЗДН срещу ответника П. от ищцата П..
Поддържа, че това би имало значение за изясняване на въпроса за неговата вина и
проверка на твърденията в исковата й молба, че спрямо нея е упражнявано домашно
насилие. Излага и доводи, че неправилно е постановено съпругата да продължи да
носи брачното й фамилно име, тъй като съпругът П. не бил съгласен с това и се
противопоставял, но становището му не било взето предвид от първата инстанция.
Съобразно изложеното моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт. Не
заявява искане за разноски.
Ищцата С.В.П. (въззиваема страна в настоящото
производство) в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е взела становище
по така депозираната въззивна жалба, в което е оспорила същата изцяло
като неоснователна. Претендира присъждане на разноски за въззивното
производство.
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в
срок, от страна в първоинстанционното производство, имаща правен интерес от
обжалването, и е насочена срещу подлежащ
на въззивно обжалване валиден и допустим
в обжалваните части съдебен акт.
Софийският градски съд, с оглед обхвата
на въззивното обжалване, като прецени доказателствата по делото в двете съдебни
инстанции и обсъди доводите на страните, намира от фактическа и правна страна
следното:
При постановяване на обжалвания
съдебен акт Софийският районен съд е приел за установено, че ищцата С.В.П. и ответникът Б.Ю.П. са сключили граждански брак на
23.06.1995 г. в град С., Руска федерация, за което е съставен Акт за гражданско
състояние (брак) I-EP № 283758 от Администрацията на
град С., Дворец за бракосъчетание (л. 6 - л. 7 от първоинстанционното дело).
При сключването на гражданския брак ищцата, с предбрачно фамилно име “Сорокина“
е приела да носи фамилното име на съпруга й – “П.“.
От брака им страните нямат ненавършили пълнолетие деца.
Първоинстанционният съд е обсъдил и
подложил на преценка събраната в хода на съдебното дирене доказателствена
съвкупност, включително и показанията на свидетеля Я. П. (син на страните) и свидетеля
И.М.. Така, съдът е намерил за установено, че съпрузите от месец май 2019 г. са
във фактическа раздяла, като съпругата е
напуснала семейното жилище, находящо се в град София, ул.“Чавдар *********, след
упражнено спрямо ищцата П. домашно насилие от страна на съпруга й.
Свидетелите са установили, че през годините ищцата П. е била подложена на
системно домашно насилие от страна на ответника, който я малтретирал, обиждал и
пребивал, включително и пред сина им - св. П.. При един от побоите й счупил
носа, хващал я за косата, за гърлото, удрял я в ухото и й спукал тъпанчето,
обиждал я на руски и я псувал постоянно. Когато свидетелят П. бил по - малък
ответникът обиждал и него, като също му посягал, а малко след като ищцата
напуснала семейното жилище ответникът изгонил от него и пълнолетния вече син
(св. П.) и сменил ключалката. След като ищцата напуснала семейното жилище
според показанията на св. М., ответникът следял С.П., причаквал я пред новото й
жилище (домът на св. М.), както и пред местоработата на ищцата. Откакто ищцата
живеела у св. М. ответникът многократно я заплашвал. В един от случаите св. М.
видяла страните през прозореца, когато ответникът причаквал ищцата пред дома й,
последният жестикулирал агресивно и избутвал с ръце съпругата си. Следващ път, когато
ответникът причаквал ищцата, я обиждал пред св. М., наричал я “мръсница, парцал“ и
други, заплашил я, че ако не се върне, с нея е свършено, карал я да подпише
пълномощно, че се отказва от апартамента. Тогава св. М. предложила на страните
да прехвърлят жилището на сина им, при което ответникът реагирал много остро,
като казал, че на никого нищо няма да даде, че съпругата му е “мошеница“,
детето си гледало живота и на никой нищо даром не давал. Казал още, че няма да
остави съпругата си намира, докато не я види да проси. След това имало и други
случаи, в които ответникът причаквал ищцата, като един път я залял с вода, казвайки
й, че следващият път ще е с киселина. Ищцата много се страхувала от ответника,
подала жалби срещу него пред органите на МВР и прокуратурата.
При тази фактическа установеност първоинстанционният съд е формирал изводи,
че системното физическо и психическо насилие упражнявано от мъжа против жената
и последвалата от това съпружеска фактическа раздяла са разрушили трайно и
необратимо семейната общност. Брачната връзка е невъзвратимо изпразнена от
предписваното й от закона и добрите нрави съдържание, поради което, като
формална и ненужна, следвало да се
прекрати по вина на мъжа. Не е установено по делото каквото и да е
брачно провинение на жената, а от приобщеното към доказателствения материал
постановление за образуване на досъдебно производство от 15.10.2019 г. за
престъпление по чл. 206, ал. 1 НК не става ясно срещу кого се води
наказателното производство и доказателства за влязла в сила присъда не са
представени по делото.
По отношение на фамилното име на
съпругата след прекратяване на брака първоинстанционният съд е обосновал, че
съпругата е тази, която при сключване на брака е променила фамилното си име и е
заявила претенция по чл. 53 СК за запазване на брачното фамилно име след
развода. Единствено съпругата
в конкретния случай притежава материално-правната
легитимация да заявява претенция по чл. 53 СК, доколкото законодателят е
предоставил тази възможност единствено на лицето, което е променило фамилното
си име при сключване на гражданския брак, като съгласието или несъгласието на
другия съпруг се явява ирелевантно.
Във въззивната инстанция са
приети в заверен превод на български език извлечения от Семейния кодекс на Руската федерация № 223 – ФЗ от 29.12.1995 г. (СКРФ).
Съгласно чл. 16, т. 2 СКРФ бракът може
да бъде прекратен с развод по искане на единия съпруг. Прекратяването на
брака е по съдебен ред, когато единият от съпрузите не е съгласен с развода –
чл. 21 СКРФ, а според чл. 22, ал. 1 СКРФ съдът прекратява брака, ако се
установи, че по - нататъшният съвместен
живот на съпрузите и запазването на семейството са невъзможни. Разпоредбата
на чл. 24 СКРФ очертава кръга от въпроси, по които съдът се произнася
задължително с решението си за прекратяване на брака – при кого ще живеят
непълнолетните деца след развода; кой от родителите и в какъв размер ще плаща
издръжка за децата; по искане на съпрузите (или на единия от тях) да раздели
имуществото, което е тяхна съвместна собственост; по искане на единия от
съпрузите, който има право да получава издръжка от другия, да определи размера
на тази издръжка. При разтрогване на брака, съгласно чл. 32, ал. 3 СКРФ, съпрузите имат право да запазят общото
фамилно име или да възстановят своите предбрачни фамилни имена. Относно
личните права и задължения на съпрузите чл. 31 СКРФ постановява равенство на
съпрузите в семейството, като ал. 3 на цитирания текст възлага в задължение на
съпрузите да изграждат отношенията в семейството на взаимно уважение и
взаимопомощ, да съдействат за благополучието и укрепването на семейството, да
се грижат за благосъстоянието и развитието на своите деца.
Между страните не е спорно, а и е
документално установено, че ищцата и ответникът са граждани на Руската федерация,
на чиято територия е сключен и бракът, чието прекратяване се претендира в
настоящия процес. От прието като писмено доказателство пред първата инстанция
Удостоверение на МВР – Дирекция “Миграция“, рег. 536400-892, екз. 2/16.01.2020
г. се установи, че ищцата и въззиваема страна С.П. - гражданин на Руската федерация,
е постоянно пребиваващ в Република България чужденец.
С оглед наличието на международен елемент в процесното
правоотношение, първоинстанционният съд е следвало да обсъди компетентността
си, както и приложимото право. Разпоредбата на чл. 7 КМЧП обуславя компетентността на българския съд по брачни
искове, когато единият съпруг има обичайно местопребиваване на територията
на Република България – в случая ищцата С.П.. Предвид което в настоящия случай българският съд е компетентен да разгледа и
се произнесе по иска.
Към момента на подаване на иска за развод страните имат еднакво чуждо гражданство - руско, но ищцата пребивава постоянно на
територията на Република България, предвид което съгласно чл. 24, ал. 1, изр. второ
и трето от Договора между Народна Република България и Съюза на Съветските Социалистически Републики за правна помощ по
граждански, семейни и наказателни дела (Ратифициран с Указ № 784 на
Държавния съвет от 15 април 1975 г. - ДВ, бр. 33 от 1975 г., обн. ДВ, бр. 12 от 10 февруари 1976 г., в сила от 18.01.1986 г.), ако единият от съпрузите има
местожителство на територията на една от договарящите страни, а другият - на
територията на другата договаряща страна, компетентни са органите на двете
договарящи страни. Условията за развод се определят от законодателството на
договарящата страна, чиито граждани са съпрузите. Следователно,
към процесните отношения следва да бъде приложен руският материален закон, която уредба се съдържа в СКРФ № 223 – ФЗ от 29.12.1995 г. В този смисъл са и разпоредбите на чл. 79 и чл. 82,
ал. 1 КМЧП, които постановяват, че личните отношения между съпрузи се
уреждат от тяхното общо отечествено право, а разводът между съпрузи с еднакво
чуждо гражданство се урежда от правото на държавата, чиито граждани са те при
подаване на молбата за развод.
При това
положение, като е разгледал иска за развод на въззиваемата - ищца С.П.,
прилагайки към процесните семейни отношения българското право, обективирано в
Семейния кодекс на Република България (обн. ДВ, бр. 47 от 23 юни 2009 г.),
първоинстанционният Софийски районен съд
е допуснал нарушение на материалния
закон. Само на това основание, така
постановеното първоинстанционно Решение следва да бъде отменено изцяло. В
подкрепа на този извод на съда е и разпоредбата на чл. 44, ал. 4 КМЧП, съгласно която неприлагането на чуждото право или
неправилното му тълкуване и прилагане са основание за обжалване.
Разгледана по същество
въззивната жалба обаче е неоснователна в частта относно развода, по изложените
в нея доводи и съобразно доказателствената съвкупност по делото.
Терминът “развод“, съгласно
приложимото руско право, явно се отнася до разривът в семейните отношения –
арг. от чл. 22, ал. 1 СКРФ, съгласно който бракът се прекратява по съдебен ред,
ако съдът установи, че по - нататъшния съвместен живот на съпрузите и запазването на семейството са
невъзможни.
От ангажираната гласна доказателствена
съвкупност по делото по безспорен и категоричен начин се установи, че
продължаването на съвместния семеен живот между страните е невъзможно. Свидетелските
показания като непосредствени, лични и безпротиворечиви следва да се кредитират
и от настоящия въззивен състав, включително показанията на св. Я. П., които
съдът преценява като незаинтересовани съобразно с чл. 172 ГПК. Въззивникът - ответник
Б.П., независимо от предоставената му процесуална възможност за това, а и
съобразно доказателствената тежест в процеса, не е оборил установеното
посредством гласните доказателства, ангажирани от въззиваемата - ищца С.П..
Физическото и вербално насилие спрямо ищцата, което св. П. – син на страните, е
установил, и последващото поведение на въззивника спрямо съпругата му след
нейното напускане на семейното им жилище през м. май 2019 г., провокирано
отново от действия на въззивника, сочат на неизпълнение на задълженията,
прогласени от чл. 31, ал. 3 СКРФ, който постановява равенство на съпрузите в
семейството, които следва да изграждат отношенията си на взаимно уважение и
взаимопомощ, да съдействат за благополучието и укрепването на семейството.
Страните са във фактическа раздяла и по делото не са налице данни, които да
станат опора на извод, че е налице каквато и да било възможност да запазят
семейството си, респективно да възстановят съвместния им живот.
Следователно, налице са предпоставките,
визирани в чл. 22, ал. 1 СКРФ, съгласно който бракът се прекратява, ако съдът
установи, че по - нататъшният съвместен
живот на съпрузите и запазването на семейството са невъзможни.
Неоснователни са оплакванията на въззивника П. за неправилност на решението и в частта, в която е постановено ищцата да продължи на носи
брачното й фамилно име. При разтрогване на брака, съгласно чл. 32, ал. 3 СКРФ,
съпрузите имат право да запазят общото фамилно име. Въззиваемата е заявила
изричното си искане да запази фамилията
си и да продължи да носи брачното си фамилно име - “П.“ и след прекратяване на
брака й с ответника. Следователно, съпругата е упражнила предоставената й
съгласно отечественото й право възможност, поради което противопоставянето на въззивника е
неоснователно.
Предвид очертания от разпоредбата
на чл. 24 СКРФ кръг от въпроси, по които съдът се произнася задължително с
решението си за прекратяване на брака и обстоятелството, че нормата на чл. 49,
ал. 3 СК относно произнасянето на съда по въпроса за вината няма аналог в
установеното по настоящото дело приложимо руско право, въззивният съд намира,
че искането на ищцата за прекратяване на брака й с ответника по негова
изключителна вина следва да се остави без уважение.
По разноските.
Въззивникът не е заявил претенция
за разноски, предвид което въззивният съд не дължи произнасяне.
Въззиваемата С.П. е претендирала
присъждане на разноски за двете производства. В настоящия случай обаче страните
нямат право на разноски в нито едно от двете съдебни производства, поради това,
че няма вина за прекратяването на брака (арг. от чл. 329, ал. 1, изр. 2, предл.
1 ГПК). Предвид което исканията й за разноски по първоинстанционното и
въззивното производство следва да се оставят без уважение, като неоснователни.
Така мотивиран, Софийският градски съд, Гражданско
отделение – брачни състави, II-ри въззивен брачен състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 35838 от 07.02.2020 г., постановено по гр. дело № 47076 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, III Гражданско
отделение, 80-ти състав, в
обжалваните части, поради
допуснати нарушения на приложимото материално право при постановяването му, и вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ПРЕКРАТЯВА, на основание чл. 22, ал. 1 от Семейния кодекс на
Руската федерация № 223 – ФЗ от 29.12.1995 г., с развод брака, сключен на
23.06.1995 г. в град С., Руска федерация, за който е съставено свидетелство за
сключване на брак I-EP № 283758 от завеждащ отдел ЗАГС
в град С., за което в книгата за регистрация на актовете за сключване на брак
през 1995 г. юни месец 23 дата е направено вписване под № 746, между С.В.П., родена на ***
***, Руска федерация, ЕГН **********, и Б.Ю.П., роден на *** ***,
Руска федерация, ЕГН **********.
ПОСТАНОВЯВА, на основание чл. 32, ал. 3 от Семейния кодекс на Руската федерация № 223 – ФЗ от 29.12.1995 г., съпругата С.В.П., родена на *** ***,
Руска федерация, ЕГН **********, да
запази общото фамилно име след прекратяване на брака, а именно фамилното име “П.“.
ОСТАВЯ без уважение искането на
С.В.П., родена на *** ***, Руска федерация, ЕГН **********, да се обяви изключителна вина на Б.Ю.П.,
роден на *** ***, Руска федерация, ЕГН **********, за прекратяване на брака.
ОСТАВЯ без уважение исканията
на С.В.П., родена на *** ***, Руска федерация, ЕГН **********, за присъждане на разноски за първоинстанционното и въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК, е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.