№ 11497
гр. София, 21.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ
при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА
като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело №
20221110123360 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба от ММК, ЕГН **********, с адрес:
АДРЕС съдебен адрес: АДРЕС чрез адв. С. М срещу „ФИРМА“ ООД , ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление: АДРЕС 1715, с която се иска да бъде установено по
отношение на ответника, че ищеца не му дължи следните суми - 1921.27 лв. главница,
ведно със законната лихва за периода от 24.09.2012 г. до изплащане на вземането и
38.48 лв. държавна такса, за които суми е издаден изпълнителен лист от 28.02.2013г. по
ч.гр.д. № 44782/2012г. на 74-ти състав на СРС, въз основа на който е образувано
изпълнително дело № 2019***0401673 по описа на ЧСИ М. Б., рег № *** на КЧСИ.
Сочи се, че по ч.гр.д. № 44782/2012г. на 74-ти състав е издаден изпълнителен лист,
съгласно който ММК е осъден да заплати на „ФИРМА“ АД , ЕИК ********** процесните
суми.
Поддържа се, че през 2019 г е образувано изпълнително дело № 2019***0401673 по
описа на ЧСИ Б. № *** КЧСИ въз основа на същия изпълнителен лист, като съгласно писмо
от 11.07.2011г. от „ФИРМА“ ООД, това дружество е изкупило вземанията срещу ищеца от
„ФИРМА“ ЕАД и същото е взискател по изпълнителното дело. Сочи се, че вземанията са
погасени поради изтичане на петгодишна погасителна давност.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответника „ФИРМА“ ООД оспорва исковата молба. Сочи се, че
действително въз основа на издаденият изпълнителен лист, е образувано 1673/2019г. по
описа на ЧСИ М. Б., но още през 2013г. въз основа на същия изпълнителен лист е било
образувано и.д. № 3648/2013г. по описа на ЧСИ К. А., по което дело са извършвани
изпълнителни действия прекъсващи давността. Изложени са теоретични съображения
относно това, че първото изпълнително дело е било образувано при действието на
Постановление на Пленума на Върховния съд на Народна Република България № 3 от
18.11.1980г., съответно до 26.06.2015г./датата на приемане на ТР 2/2015г./ давност не е
текла. Сочи се, че в хода на изпълнителното производство и по двете изпълнителни дела,
съдебните изпълнители регулярно са извършвали изпълнителни действия, като по този
1
начин давностните срокове на задължението са прекъсвани многократно.
Като прецени събраните по делото доказателства, съдът намери от фактическа страна
следното:
Ищецът ММК и „ФИРМА“ ЕАД са били страни по ч.гр.д. №44782/2012 г. на
Софийския районен съд, II Г.О., 74 състав, по което е издадена Заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК от 28.09.2012 г.
На 28.02.2013г. е издаден изпълнителен лист в полза на „ФИРМА“ ЕАД.
По молба на взискателя „ФИРМА“ ЕАД.от 17.10.2013 г. е образувано изп.дело
3648/2013 по описа на ЧСИ К. А.. С молбата е възложено на съдебния изпълнител да
извършва всички действия по чл. 18 от ЗЧСИ.
Въз основа на договор за цесия от 19.11.2010 г. по изпълнителното дело като взискател
е конституиран „ФИРМА“ ООД.
Със Запорно съобщение изх. № 47902/30.10.2013 г. изпратено до „ФИРМА“ ОДД е
наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.
На 12.11.2013 г. като взискател по изпълнителното дело е присъединена и
Националната агенция за приходите.
Със Запорно съобщение изх. № 52018/29.11.2013 г. изпратено до „ФИРМА7“ ЕОДД е
наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.
С молба от 08.11.2017 г. взискателят „ФИРМА“ ООД е поискал да му бъде върнат
изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело.
По делото е приложено изп.д. № 2019***0401673 на ЧСИ М. Б.. Същото е със страни
„ФИРМА“ ООД - взискател и ПНБ- длъжник. Делото е преобразувано в изп.д.
№2019***0401277 по описа на ЧСИ В П..
Въз основа на така приетата фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл.124, ал.1 ГПК, всеки може да предяви иск, за да
възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или
несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.
Съгласно чл.439 ГПК, длъжникът в изпълнителното производство може да оспори
вземането, предмет на изпълнението, когато основава иска си само на факти, настъпили
след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание.
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008г., заповедите за изпълнение се
ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни
основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК
следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение,
когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се
провежда /определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО/.
Като средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес чрез предявяване на
иска по чл. 439 ГПК се дава право на длъжника да установи, че изпълняемото право е
отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, които
обаче имат правно значение за неговото съществуване. Ето защо не всички
правоизключващи и правопогасяващи факти имат отношение към спорния предмет, а само
тези, които са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение /определение №
214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г., на ВКС, ГК, ІV ГО/.
2
По изложените съображения в съответствие с императивните изисквания на
процесуалния закон на изследване подлежат само онези факти, които са настъпили след
влизане в сила на заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителен
лист, по силата на който е образувано изпълнително производство.
В производството по чл. 410 или чл. 417 от ГПК на длъжника се връчва заповед за
изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му
поведение в предвидения срок създава презумпцията, че претендираното вземане е
безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист в полза на заявителя.
Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества
съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез
възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в
общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок,
какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична
правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е
установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че
ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414 ГПК преклузивен
срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо,
тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства /в посочения смисъл – определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. №
2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК/. Извън иска
по чл.424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да
оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори
вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на
основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във
връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание,
в който се предвиждаше възможност за предявяване искове – чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК
(отм.), чл.255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В действащия
ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се
получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно
съществуването на вземането. С оглед изложеното процесните вземания, произтичащи от
влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, се погасяват с изтичането на 5-годишна
давност.
Въпреки, че на ищеца е указно в тежест да установи началния момент на
погасителната давност, съответно датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение,
такова доказване не е проведено, като от изискания препис от заповедта с отбелязване на
датата на влизането й в сила, липсва такова. За настоящия съдебен състав най-ранната дата,
за която може със сигурност да се приеме, че заповедта е влязла в сила е 28.02.2013г.- датата
на която е издаден изпълнителния лист въз основа на заповедта
Ето защо съдът приема, че в случая заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № 44782/2012г.
на Софийския районен съд е влязла в сила на 28.02.2013г. Също така следва да се съобрази,
че страните не спорят относно обстоятелството, че заповедта за изпълнение е влязла в сила в
хипотезата на чл.416, предл.1 ГПК. От този момент е започнала да тече давността по чл.117,
ал.2 ЗЗД, която изтича на 28.02.2018 г.
Към момента на депозиране на молбата за образуване на изпълнителното дело
№3648/2013 по описа на ЧСИ К. А.- 17.10.2013 г. давността не е изтекла.
Изпълнителното производство е образувано при действието на ППВС № 3/1980 г.
Според Постановление № 3 от 18. XI. 1980 г. по гр. д. № 3/80 г., Пленум на ВС,
3
погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното
осъществяване на вземането.
С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по ТД № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, бе
дадено различно тълкувание по отношение на погасителната давност – според касационната
инстанция, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК /чл. 330, ал. 1, б. „д“ ГПК отм./, нова погасителна давност за вземането започва да
тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие. С това решение бе обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на
Пленума на Върховния съд.
Образувано е тълкувателно дело №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса „От кой
момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за
вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“. Отговорът на
този въпрос е само теоретично релевантен за правния извод по спора, доколкото в
процесния случай и двете застъпени становища водят до един и същ резултат
Настоящият състав споделя следното разрешение: Спирането на давността по
изпълнителното дело е преустановено от момента на отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г.,
извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013 година на
ОСГТК на ВКС. С оглед изложеното неотносими се явяват извършените изпълнителни
действия до 26.06.2015 г., тъй като до този момент давност за вземането не е текла. След
26.06.2015 г., по изп.д. №3648/2013 по описа на ЧСИ К. А. не се установява да са вършени
или да е поискано извършването на изпълнителни действия.
След като давността за вземането е започнала да тече от 26.06.2015 г., то същата
изтича на 26.06.2020 г.
И двете страни са се позовали на изп.д. № 2019***0401673 на ЧСИ М. Б.. Както бе
посочено същото е със страни „ФИРМА“ ООД - взискател и ПНБ- длъжник, т.е. това
изпълнително дело няма връзка със страните по настоящото дело.
Съобразно разпределената доказателствена тежест ищецът следва да установи само
наличието на съдебно изпълнително основание за процесното вземане, както и началния
момент на погасителната давност,
В тежест на ответника вече е да опровергае ищцовите твърдения- обстоятелства,
прекъсващи и/или спиращи давността, кога са настъпили, за какъв период. Така макар и
въведено като твърдение от ищеца- че изп.д. № 2019***0401673 касае процесните вземания,
това твърдение се поддържа и от ответника в отговора на исковата молба.
Доколкото по изп.д. № 2019***0401673 не се установява настъпване на юридически
факти, прекъсващи или спиращи течението на давностния срок, то процесните суми са били
погасени по давност на 26.06.2020 г.
При посочените мотиви съдът намира, че по отношение на ответника не съществува
правото на принудително изпълнение спрямо ищеца за следните суми - 1921.27 лв.
главница, ведно със законната лихва за периода от 24.09.2012 г . до изплащане на вземането
и 38.48 лв. държавна такса, за които суми е издаден изпълнителен лист от 28.09.2012г. по
ч.гр.д. № 44782/2012г. на 74-ти състав на СРС
На основание чл. 78, ал.1 от ГПК ищецът има право на разноски за държавна такса в
размер на 78.39 лева и адвокатско възнаграждение. Своевременно е направено възражение
за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Съгласно
задължителното тълкуване, дадено от ВКС в ТР № 6/2012 г., ОСТГК, основанието по чл. 78,
ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатската защита и
фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той
4
следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази
доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно
разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки
отделен случай. В процесния случай извършените от процесуалния представител на ищеца
действия се изразяват в подаване на исковата молба и извършване на процесуално
представителство в едно съдебно заседание са приемане на писмени доказателства, по-
голямата част от които са изискани служебно от съда по оценяем иск, като претендираното
адвокатско възнаграждение не е съобразно с минималните размери на адвокатските
възнаграждения съгласно чл.7, ал.2, т 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения/367.18 лева/ и следва да бъде редуцирано до тази
сума.
Мотивиран от посоченото, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от ММК, ЕГН **********, с адрес:
АДРЕС съдебен адрес: АДРЕС иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 439
ГПК, че по отношение на „ФИРМА“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: АДРЕС 1715 НЕ СЪЩЕСТВУВА ПРАВОТО НА ПРИНУДИТЕЛНО
ИЗПЪЛНЕНИЕ на сумата по изпълнителен лист от 28.02.2013г., издаден въз основа на
влязлата в сила Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 28.09.2012 г. по ч.гр.д.
№44782/2012 г. на Софийския районен съд, II Г.О., 74 състав, а именно 1921.27 лв.
главница, ведно със законната лихва за периода от 24.09.2012 г . до изплащане на
вземането и 38.48 лв. държавна такса.
ОСЪЖДА ФИРМА“ ООД, ЕИК ********** да заплати на ММК, ЕГН **********
съдебно-деловодни разноски в размер на 445.57 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5