№ 129
гр. Габрово, 26.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на двадесет и седми
февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Боян Хр. Косев
при участието на секретаря Ина П. Г.
като разгледа докладваното от Боян Хр. Косев Гражданско дело №
20244210101390 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част ІІ, дял І ГПК.
Образувано е по искова молба на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, предявена срещу Ц. Н. Н.,
ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, бул. „**********” № 71, вх. А, ет. 4, ап. 12, за
установяване съществуването на права на вземания, за които ищецът е снабден със
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Ищецът излага, че на 24.10.2018 г. между „Ти Би Ай Банк” ЕАД, като кредитор
и Ц. Н. Н., като кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит №
********** от 24.10.2018 г., в съответствие с разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. Въз основа на договора кредиторът предоставил заем в размер
на 3695.91 лева, който кредит кредитополучателят се задължил да върне заедно с
уговорената възнаградителна лихва на месечни анюитетни вноски в срок до 25.11.2018
г.. Ответникът дължал и съответното обещетение за забава върху непогасената
главница. Излага, че вземането било прехвърлено на заявителя с договор за цесия,
съобщена на длъжника, включително счита, че длъжникът следва да се счита за
уведомен за извършването на цесията и с връчване на уведомлението, приложено към
исковата молба.
Поради неизпълнението на задълженията на ответника по кредита ищецът
депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата
3533.62 лева - главница по сключен договор за потребителски кредит № ********** от
24.10.2018 г. с „Ти Би Ай Банк” ЕАД, заедно със законната лихва върху главницата,
считано от 30.04.2024 г. до изплащане на вземането, сумата 4626.39 лева – договорна
лихва за периода 23.11.2018 г. – 25.11.2018 г., сумата 471.73 лева – обезщетение за
1
забава върху главницата за периода 23.11.2018 г. – 29.04.2024 г., както и за направените
по делото разноски - държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. По
предявеното заявление било образувано ч. гр. дело № 726/2024 г. по описа на ГРС и
била издадена заповед за изпълнение. В срока по чл. 414 ГПК длъжникът депозирал
възражение срещу заповедта, поради което и в законоустановения едномесечен срок
ищецът предявил искова молба за установяване със сила на пресъдено нещо, че е
носител на правата на вземания за посочените суми.
В отговор на исковата молба, постъпил в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
оспорва исковете по основание и размер. Излага подробни съображения, че
процесният договор за кредит съдържа неравноправни клаузи, като били нарушени
разпоредби на ЗПК, които обуславяли недействителност на целия договор. Оспорва
истинността на представените договор за потребителски кредит, застрахователна
полица, потвърждение за приемане, договор за продажба на вземания от 30.11.2022 г.,
приложение № 1 към него, приложение № 2 към него, пълномощно, договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 18.10.2023 г., приложение № 1 към него,
допълнително споразумение № 1, два броя пълномощни, потвърждение за извършена
цесия на вземания и уведомително писмо. При условията на евентуалност е направено
и възражение за погасяване на претендираните от ищеца вземания по давност.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение,
намира от фактическа и правна страна следното:
От представения договор за потребителски кредит № ********** от 24.10.2018
г., се установява, че „Ти Би Ай Банк” ЕАД се задължило да предостави на ответника
Ц. Н. Н. за временно и възмездно ползване потребителски кредит с посочен общ
размер 3695.91 лв., включващ следните компоненти: 2500 лв. - размер на кредита, 396
лв. - "Банк Комбо Живот", 403.92 лв. - "Банк Комбо Безработица", 395.99 лв. -
еднократна такса за оценка на риска, като последният следвало да върне сума в общ
размер на 6578.77 лв. на 48 месечни погасителни вноски, първата от които с падеж
25.11.2018 г., а последната – с падеж 25.10.2022 г.. Всички погасителни вноски освен
последната са размер на 137.05 лв., а последната е в размер на 137.42 лв. Уговорената
възнаградителна лихва била в размер на 31.84 %, а годишният процент на разходите –
46.89 %. Договорено е, че кредитополучателят заплаща еднократно такса оценка на
риска, която се финансира от кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите
месечни вноски съгласно погасителния план.
В чл. 7.2.2 от договора е предвидено, че в случаите, когато потребителят е
пожелал да сключи някоя от застраховките, или да се присъедини към някоя от
застрахователните програми, предлагани от кредитора, дължимата част от кредита за
съответната застраховка се превежда директно на застрахователя или застрахователния
посредник, съгласие за което кредитополучателят декларира с подписване на договора.
Представена е застрахователна полица, издадена от "Уника Живот" АД в полза
на застрахования потребител - Ц. Н. Н. и подписана от последния. В застрахователната
полица е предвидено еднократно заплащане на застрахователната премия на датата на
отпускане на кредита.
В производството е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът няма основание да не кредитира и въз основа на което приема, че
банковата сметка на ответника на 24.10.2018 г. е заверена със сумата 3695,91 лева, като
2
на същата дата по банковата сметка на Ц. Н. са осчетоводени още 3 операции: нареден
банков превод от 799,92 лв. с основание „усвояване на кредит с код от смартинфо",
като от представеното банково извлечение не е видна банковата сметка, по която са
преведени тези парични средства; 395,99 лв. осчетоводено вземане за такса за
отпускане/усвояване на кредит, 2500 лв. изплатени на каса - получател на сумата е Ц.
Н. Н.. Съгласно заключението кредитополучателят е извършил погасителни плащания
в общ размер на 558.63 лева, с които са погасени част от главницата и договорна
лихва, като е останала непогасена главница в размер на 3533.62 лева, договорна лихва
за периода 23.11.2018 г. – 25.11.2018 г. в размер на 2486.52 лева, а обезщетението за
забава за периода 25.03.2019 г. - 30.10.2023 г. възлиза на 2139.86 лева.
В съдебно заседание вещото лице уточнява, че след като банковата сметка на
ответника е заверена със сума от 3695,91 лева от нея са дебитирани таксите за „Комбо
Живот", „Комбо Безработица" и еднократна такса за риска. Със сумата 799,92 лева,
представляваща сбор от двете застраховки се намалява наличността на банковата
сметка с основание „усвояване на кредит с код смартинфо", като от банковото
извлечение не може да се установи кой е контрагентът получател на тези суми и коя е
банковата сметка, в която постъпва тази сума. Вещото лице сочи, че в банковата
сметка след приспадане на сумата 799,92 лева реално остават 2895,99 лева. След това
банковата сметка се намалява със сумата от 395,99 лева - еднократна такса за риска,
след което остава 2500 лева наличност по банковата сметка. Затова е осчетоводена
операция „изплащане на каса". В съдебно заседание вещото лице уточнява, че
посоченият в заключението ГПР в размер на 36.92 % е изчислен на база получен
кредит в размер на 3695,51 лева.
Представен е договор за продажба и прехвърляне на вземания от 30.11.2022 г.,
по силата на който „Ти Би Ай Банк” ЕАД е прехвърлило вземанията, описани в
Приложение 1 към него на „Иновативни финанси” ООД. Прехвърлянето на вземането
по процесния договор за кредит е потвърдено писмено от цедента. Представено е
пълномощно, по силата на което цедентът е упълномощил цесионера да уведоми от
името на цедента всички длъжници по всички вземания на дружеството, възникнали
по силата на сключените договори за кредит, които дружеството е цедирало, съгласно
договор за цесия от 30.11.2022 г. Предвидено е право на преупълномощаване на трети
лица с правата, съгласно пълномощното. Представен е и договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 18.10.2023 г. и извлечение от приложение № 1 към него,
по силата на което „Иновативни финанси” ООД е прехвърлило вземането си по
процесния договор кредит на ищеца. Прехвърлянето е потвърдено писмено от цедента.
Видно от представеното пълномощно, прехвърлителят „Иновативни финанси” ООД е
оправомощило приобретателя – ищец по делото да уведоми длъжниците по
цедираните вземания относно настъпилото частно правоприемство.
Представено е уведомително писмо до длъжника Ц. Н. Н., с което „Ти Би Ай
Банк” ЕАД, чрез ищеца, му съобщава за извършено прехвърляне на вземания.
Уведомителното писмо е изпратено на посочения от кредитополучателя адрес за
кореспонденция, като пощенската пратка е върната като непотърсена.
От приложеното за послужване частно гражданско дело № 726 по описа за 2024
г. на РС-Габрово, се установява, че ищецът „Агенция за събиране на вземания" ЕАД се
снабдило със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за процесните суми.
3
По отношение на установителните искове, с правна квалификация чл. 422 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД.
На първо място, следва да се посочи, че предявените установителни искове са
допустими, тъй като в производство по чл. 410 ГПК, ищецът се е снабдил със заповед
за изпълнение за процесните суми, поради което разполага с изпълнително основание.
При подадено възражение срещу издадената заповед, заявителят следва да предяви иск
за установяване на вземането си в 1-месечен срок от получаване на съобщението с
указанията на съда, който срок в случая е спазен.
Основателността на предявени установителни искове при квалификацията чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, се обуславя от кумулативното наличие на
предпоставките: валидно възникнало между страните правоотношение по договор за
заем (потребителски кредит), елемент от съдържанието на което е задължението на
кредитополучателя да върне сумата, предмет на договора със съответната
възнаградителна лихва, настъпила изискуемост на задължението и релевирано от
задълженото лице неизпълнение. В тежест на ищеца е да докаже и наличието на
сключен договора за цесия, с който е придобил вземането, както и факта на
съобщаване на цесията на длъжника.
Неизпълнението на задължението на кредитополучателя по договора е по своето
естество отрицателен факт от действителността, поради което същият не стои в
доказателствена тежест на ищеца. За установяването му е достатъчно твърдение на
последния, а задълженото лице следва да установи положителния факт, който го
опровергава, а именно - точно изпълнение на задължението си, за което доказателства
в производството не са ангажирани.
За установяване на валидно правоотношение между страните с типичното за
заема за потребление съдържание, следва да бъде доказан правопораждащия го факт –
сключен договор. Договорът е винаги двустранна правна сделка и по необходимост
включва взаимните, припокриващи се волеизявления на страните по нея. Договорът,
по аргумент от разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е формален, като в зависимост от
волята на страните може да е реален или консенсуален (чл. 9 ЗПК). В случая, с
подписването на процесния договор за потребителски кредит № ********** от
24.10.2018 г. ответникът е изразил воля в предписаната писмена форма, за поемане на
правно задължение да върне предоставената му сума, на 48 месечни вноски, първите
47 с размер от 137.05 лева, а последната с размер от 137.42 лева, включващи
съответната главница, договорна лихва и разходи, определени на годишна база.
Предаването на сумата не е елемент от фактическия състав на сделката, а
съставлява изпълнение на вече възникналото за кредитодателя правно задължение,
което сочи, че сключеният договор за потребителски кредит, е консенсуален и
пораждането на задължението на потребителя за връщане на сумата чрез внасяне на
уговорените погасителни вноски не се обуславя от факта на предаване на предмета му
на заемателя.
В случая от съдържанието на договора за потребителски кредит и заключението
на счетоводната експертиза се установява изпълнението на поетото от заемодателя
задължение да предостави паричната сума, но не в размер от 3695.91 лева, а в размер
на 2500 лева, т.е. с 1195.91 лева по-малко от посочената по кредита, тъй като от общия
размер по кредита са удържани застрахователни премии в общ размер от 799.92 лева и
4
такса за оценка на риска в размер на 395.99 лева. Тези суми обаче не са част от
главницата - заетата сума, а са разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
В тази връзка те могат евентуално да се претендират въз основа на договора за кредит,
доколкото са начислени съгласно клаузи от същия, но не като главница, а като такси и
премии, съгласно основанието, за което се дължат. Следователно ответникът
изначално е получил сума в размер на 1195.91 лв. по-малко от посочената по кредита.
Ето защо, в правната сфера на ответника е възникнало задължение за връщане на
предоставената му парична сума в размер на 2500 лева.
С измененията на ГПК, ДВ, бр. 100/2019 г. на съда се вмени служебното
задължение да следи за неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител – чл. 7,
ал. 3 ГПК, а процесният е именно такъв. Измененията въвеждат постановките на
решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 г. на СЕС, в което изрично е разяснено, че
системата на националното процесуално право трябва да позволява в рамките на
заповедното производство или на това по изпълнението на заповед за плащане да се
извърши служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на клаузите,
съдържащи се в разглеждания договор. Така в т. 1 на решението по дело С-472-11 е
прието, че за да може да изведе последиците от констатирането на неравноправния
характер на договорна клауза, националният съд, който с направил служебно тази
констатация, не е длъжен да чака потребителят, който е информиран за правата си, да
направи изявление, с което иска отмяна на посочената клауза. А в т. 2 от решение по
дело С-243/08 е прието, че националният съд е длъжен да разгледа служебно
неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това
правни или фактически обстоятелства.
Отпуснатият на кредитополучателя Ц. Н. Н. представлява предоставяне на
"финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) и същият има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на този закон, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива
стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност.
В Закона за защита на потребителите и по-конкретно в разпоредбата на чл. 143
е дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с
потребител, а именно - всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като различните хипотези
на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в посочената разпоредба.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
не са уговорени индивидуално, а такива са тези, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Това разрешение
съответства и на възприетото в Директива 93/13/ЕИО. Според чл. 3 от последната,
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и
които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание.
5
Съдът следва служебно да извърши цялостна проверка за наличие на основания
за недействителност на договора за потребителски кредит, която проверка се обхваща
от пределите на чл. 22 ЗПК. Когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
В задължителното за националните юрисдикции решение на СЕС, постановено
по преюдициално запитване по дело С-714/22, е прието, че чл. 3, б. "ж" от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в
обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и на понятието "Годишен процент на разходите" по смисъла на
посочения чл. 3, б. "и", когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит - т. 1,
както и че чл. 10, параграф 2, б. "ж" и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се
тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. "ж" от тази директива
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от
лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от
46.89 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е било изпълнено.
Същевременно, очевидно е, че уговореният размер от 46.89 % не отразява реалния
ГПР, тъй като в него не се включват част от разходите по кредита, а именно
застрахователните премии по чл. 7.1. от договора, които съгласно легалната дефиниция
на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите разходи по кредита. В случая,
застрахователните премии по чл. 7.1. от договора несъмнено представляват разход,
свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъдат включени в ГПР по
кредита, като те са били изначално известни на кредитора - същите са уговорени още
към момента на сключване на договора за кредит, като липсват данни да са били
незадължително условие за сключване на сделката, представляват част от месечните
погасителни вноски, без заплащането им да е обусловено от евентуално допуснато
неизпълнение от страна на кредитополучателя. Възнаграждението за тези услуги
представлява скрито възнаграждение за кредитора за предоставяне на заемната сума и
не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора. То е начислено и дължимо независимо от това дали реално потребителят се е
възползвал от съответната услуга, поради което коментираните клаузи се явяват
уговорени във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност
и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя.
С оглед на изложеното, съдът намира, че макар предвиденият в договора ГПР
6
да е в съответствие с максимално установения в закона, то не са спазени изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който предвижда като част от задължителното съдържание
на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин.
Тази част от договора е от съществено значение за интересите на потребителите, тъй
като целта на законовите изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите
да взимат своите решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и
относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази
причина неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на
това изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от
толкова висока степен, че води до недействителност на договора на основание чл. 22
ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради
неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
От заключението на ССчЕ се установи, че общият размер на извършените от
ответника плащания по процесния договор за кредит възлизат на сумата от 558.63
лева. Посочената сума е по-малка от чистата стойност на кредита от 2500 лева
(ответникът изначално е получил сума в размер на 1195.91 лв. по-малко от посочената
по кредита след удръжка на застрахователните премии и такса за оценка на риска),
поради и което ответникът дължи сумата в размер на 1941.37 лева /2500 лева - 558.63
лева/, представляваща главница по сключения договор за кредит.
При този извод, съдът дължи произнасяне по направеното при условията на
евентуалност възражение на ответника за погасяване на вземането по давност.
Съдът намира, че по отношение на задължението за главница е приложима
общата петгодишна давност, тъй като вземанията на кредитора по договора за
потребителски кредит не са за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД,
а представляват частични плащания по договора и е приложим общият петгодишен
давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността
започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните
задължения /каквито са процесните/, давността тече от деня на падежа. В
Тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на Върховен
касационен съд, ОСГТК е прието, че при уговорено погасяване на паричното
задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за
съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече
съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При
обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от
главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната
изискуемост.
При липсата на твърдения и доказателства за прекъсване на давността и при
7
зачитане на спирането на погасителната давност за периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г.
по силата на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение,
обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на
последиците, съдът намира, че вземането за съответната част от главница (при
отчитане на извършените от ответника плащания, с които са погасени вноските с най-
стари падежи съобразно правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД) не е погасено по давност, тъй
като изискуемостта му не е настъпила повече от 5 години назад от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с който момент законът свързва
настъпването на последиците на подаване на исковата молба – 29.04.2024 г.
Като носител на вземане в този размер, кредиторът е бил във възможност да го
транслира на ищеца в производството чрез сключения договор за цесия.
Трайно установена е съдебната практика, обективирана и в постановените
решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., че установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД
задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника
и първоначалния кредитор, напълно логично е въведеното от законодателя изискване
съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от
първоначалния кредитор - цедента. Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на предишния му кредитор с нов и ще
обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което
е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, законодателят е предвидил,
че правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до
длъжника, извършено от първоначалния кредитор.
Приложеното към исковата молба уведомление за извършената в полза на
„Агенция за събиране на вземания" ЕАД цесия на вземането, предмет на издадената
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, е направено от първоначалния кредитор – „Ти
Би Ай Банк” ЕАД, чрез надлежно упълномощения пълномощник – цесионера
„Агенция за събиране на вземания" ЕАД. С решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., е прието, че по силата на принципа за свободата на
договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка предишния кредитор да упълномощи новия
кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, поради което е
прието, че предишният кредитор може да упълномощи новия кредитор да съобщи на
длъжника за извършената цесия, като това съобщение поражда предвиденото в чл. 99,
ал.4 ЗЗД действие спрямо длъжника. Следователно, в конкретния случай,
уведомлението изхожда от първоначалния кредитор „Ти Би Ай Банк” ЕАД, каквото е
изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, съдържа всички данни необходими за
индивидуализиране на прехвърленото вземане и на личността на новия кредитор,
достигнало е до ответника - длъжник с връчване на приложенията към исковата молба.
С връчване на уведомлението, цесията е породила действие в отношенията между
ищеца - нов кредитор и ответника - длъжник, съгласно изричната разпоредба на чл. 99,
ал. 4 ЗЗД, т. е. легитимиран кредитор за вземането срещу Ц. Н. Н. е ищецът „Агенция
за събиране на вземания" ЕАД. Всички уговорки между цедента и цесионера са
8
въпроси, свързани с правоотношението между тях, вкл.основанието за сключване на
договора, предмета му, съгласието за пораждане на правните му последици и
плащането на цената, ако такава е уговорена. Законът не е вменил в задължение на
длъжника да извършва проверка дали новият кредитор е придобил вземането валидно,
поради което за валидността на изпълнението е без значение дали договорът за цесия
страда от пороци и какви са те. Ответникът, който е длъжник и не е страна по
договора за цесия, а е трето спрямо договора за цесия лице, няма правен интерес да се
позовава на нищожност на договора за цесия, доколкото единствената предизвикана от
договора за цесия промяна в правната сфера на длъжника, е смяна на кредитора /В
този смисъл решение № 60256 от 07.03.2022 г. по гр. д. № 3590/2020 г. на ВКС, IV г.о./.
Следва да се отбележи, че ответникът не е легитимиран да оспорва представителната
власт на ищеца и трети лица в производството, тъй като това представлява
упражняване на чужди субективни права, по смисъла Тълкувателно решение № 5 от
12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС, в което е разяснено, че само
мнимо представляваният може да се позовава на мнимото представителство, но не и
насрещната страна. На последно място длъжникът може да възразява успешно за
липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на
стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на
уведомлението. След като бъде известен за цесията, длъжникът не може да възразява
на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на
уведомяване. /Така определение № 987 от 18.07.2011 г. по гр. д. № 867/2011 г. на ВКС,
IV г.о./.
Поради това предявеният иск се явява основателен и доказан и следва да бъде
уважен до размера от 1941.37 лева - главница, като за разликата до претендирания
размер от 3533.62 лева следва да бъде отхвърлен, както и акцесорните искове с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 4626.39 лева - възнаградителна лихва за периода от
23.11.2018 г. до 25.11.2018 г. и за сумата 471.73 лева – обезщетение за забава върху
главницата за периода от 23.11.2018 г. до 29.04.2024 г..
Приетата за дължима от ответника сума 1941.37 лева, следва да се заплати
заедно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по повод на което е било образувано гр. дело
№ 726/2024 год. по описа на РС-Габрово – 30.04.2024 год. до окончателното
изплащане – аргумент от чл. 422, ал. 1 ГПК.
Съгласно указанията, дадени в т. 12 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство,
като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство.
Предвид частичното уважаване на установителните искове, в полза на ищеца
следва да бъде присъдена сумата 50.07 лева – разноски за заповедното производство,
представляващи заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер
на 50 лева.
В исковото производство ищецът доказва извършени разноски в общ размер на
822.64 лева, формирана от заплатена държавна такса в размер на 172.64 лева,
9
възнаграждение за вещо лице по изготвената ССчЕ в размер на 450 лева и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева, от които има право на 185.02
лева.
Ответникът претендира разноски в размер на 1800 лева, представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение, срещу който размер ищецът основателно
възразява да е прекомерен по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
При преценка основателността на възражение за прекомерност съдът е длъжен
да установи обективните предели (границите) на гражданската отговорност на
страната, която законът задължава да репарира направените от насрещната страна по
делото разноски. Съдът привежда дължимото (заплатеното възнаграждение) в
съответствие с тези предели.
Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за
(един) адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност
на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на
разноските в тази им част, без да е обвързан от определен минимален размер, с оглед
постановеното решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съда на Европейския
съюз, в което СЕС е констатирал, че установените от Висшия адвокатски съвет
минимални размери на адвокатските възнаграждения нарушават установената в член
101, параграф 1 ДФЕС забрана за ограничаване на конкуренцията, като разпоредбите
на чл. 36, ал. 2 ЗА вр. Наредба № 1/2004 г. не би могло да се счете, че са приети в
изпълнение и насочени към постигането на легитимна цел. Тази преценка
съгласно решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 на СЕС беше
предоставена на националния съд, докато решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/22 приема, че предвиждането на минимални размери на адвокатските
възнаграждения представлява нарушение на общностното право, което не може да
бъде оправдано от постигане на някакви легитимни цели и затова уредбата, с която
тези минимални размери са въведени, не следва да се прилага от националния съд.
В случая ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 1800
лева, който размер е прекомерен – делото има за предмет три иска, два от които
касаещи акцесорни претенции за лихва, спорът е разгледан в две съдебни заседания,
но поради забава от страна на вещо лице да изготви заключение, без някакви
определени процесуални усложнения и при наличие на трайно установена съдебна
практика. Ето защо, възражението на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД за
прекомерност е основателно до размера от 980 лева, който размер съответства на
правната и фактическа сложност на спора и обема на извършената от адвоката работа.
Така подлежащите на репариране в полза на ответника разноски възлизат на сумата
759.59 лева.
Така мотивиран, СЪДЪТ,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София
1335, бул. “Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис -сграда “Лабиринт”, ет. 2, офис 4,
установителни искове, че Ц. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, бул.
10
„**********” № 71, вх. А, ет. 4, ап. 12, дължи на ищеца на основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД, сумата 1941.37 лева –
главница по сключен с „Ти Би Ай Банк” ЕАД договор за потребителски кредит №
********** от 24.10.2018 г., което вземане е прехвърлено на „Агенция за събиране на
вземания" ЕАД с два последователни договора за цесия, сключени съответно на
30.11.2022 г. и на 18.10.2023 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 30.04.2024 г. до изплащане на
вземането, за която сума в производството по ч. гр. д. № 726/2024 г. по описа на РС-
Габрово е издадена заповед за изпълнение, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над
сумата от 1941.37 лева до пълния предявен размер от 3533.62 лева, както и исковете с
правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал.2 ЗЗД и чл. 9
ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимост на сумата 4626.39
лева – договорна възнаградителна лихва за периода от 23.11.2018 г. до 25.11.2018 г. и
сумата 471.73 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода от 23.11.2018
г. до 29.04.2024 г.
ОСЪЖДА Ц. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, бул. „**********” №
71, вх. А, ет. 4, ап. 12, да заплати „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Д-р Петър
Дертлиев” № 25, офис -сграда “Лабиринт”, ет. 2, офис 4, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, сумата 185.02 лева (сто осемдесет и пет лева и две стотинки) – разноски за
исковото производство и сумата 50.07 лева (петдесет лева и седем стотинки) –
разноски за производството по частно гр. дело № 726/2024 г. на ГРС, представляващи
внесена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис
-сграда “Лабиринт”, ет. 2, офис 4, да заплати на Ц. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр.
Габрово, бул. „**********” № 71, вх. А, ет. 4, ап. 12, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата 759.59 лева (седемстотин петдесет и девет лева и петдесет и девет стотинки)–
разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Габрово в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Габрово: _______________________
11