Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 19.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е
въззивен състав, в закрито съдебно заседА.е на деветнадесети юни две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: П.САНТИРОВ
мл. с. СВЕТЛАНА АТАНАСОВА
като разгледа
докладваното от съдия Иванка И. гр. дело № 4496 по описа за 2017 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.247 ГПК и чл.248 ГПК.
Постъпили са молби от
жалбоподателя за отстраняване на очевидни фактически грешки, допуснати в
постановеното на 19.01.2018 г. съдебно решение. Твърди, че в мотивите на
съдебното решение съдът е приел, че за уравняване на дяловете на останалите
съделители следва да се присъди сумата от по 20 289, 17 лв., съобразно
участието им в съсобствеността или още 3 653 лв., като в диспозитива на
съдебното решение, не е уточнено, че сумата от 3 653 лв. е за всеки от
останалите съделители. Счита, че това оставя впечатление, че посочената сума се
дължи общо на тях, а не на всеки един от тях. Счита, че е налице очевидна
фактическа грешка и при определяне размера на дължимите суми от Е.П.. Съдът е
приел, че при определяне на дължимото обезщетение по чл.344, ал.2 ГПК следва да
се съобрази заключението на вещото лице инж. Ц., тъй като същото отразява
актуалните цени на средния месечен наем за делбения имот, който възлиза на 550
лв. С оглед на това месечното обезщетение възлиза на 91, 67 лв., а не 61, 16
лв., както е посочено в диспозитива на съдебното решение. Счита, че е налице
допусната грешка в пресмятането, която съставлява очевидна фактическа грешка и
следва да се отстрА. от постановилия решението съд. Моли съда да отстрА.
посочените очевидни фактически грешки в посоченото съдебно решение.
В срока по чл.247, ал.2 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна.
Постъпила е молба от
жалбоподателя за допълване на постановеното съдебно решение, като се присъди
законната лихва върху главниците за заплащане на обезщетение за лишаване от
ползване за периода 14.03.2012 г. – 04.12.2015 г., както е поискано с молбата,
с която са предявени претенциите му по сметки.
В срока по чл.250, ал.2 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна.
Постъпила е молба от
жалбоподателя за изменение на постановеното съдебно решение в частта за
разноските. Счита, че съдът не е съобразил изхода на делото, както и неправилно
е приел, че на Е. и Е.П. да се дължат едни и същи разноски. Счита, че не дължи
разноски относно способа за извършване на делбата, тъй като постигнатият резултат
ползва и него. Отделно това счита, че присъдените суми са прекомерни,предвид
правната и фактическата сложност на делото.
В срока по чл.248, ал.2 ГПК не е постъпил писмен отговор от другата страна.
Съдът, като взе предвид
доводите и възраженията на стрА.те, както и материалите по делото, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Нормата на чл. 247, ал.1 ГПК предоставя възможност на съда да поправи
допуснатите в решението очевидни фактически грешки. По смисъла на горната
разпоредба очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между действително
формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст
на решението.
В случая в мотивите на постановеното на 19.01.2018 г.
съдебно решение съдът е приел, че за уравняване дела на останалите съделители
следва да се присъди сумата от по
20 289, 17 лв., съобразно участието им в съсобствеността. Тъй като е
присъдена на останалите съделители сумата от 16 654, 17 лв., в тази му
част решението следва да се потвърди, като следва да се присъди сумата от още
3 635 лв. Във втория диспозитив на съдебното решение обаче съдът е посочил
дължимата сума от още 3 635 лв. за останалите съделители, без да уточни,
че е дължима сумата от още по
3 653 лв., съобразно изложеното в мотивите на съдебния акт. Ето защо
въззивният съд счита, че е налице посоченото несъответствие между действително
формираната воля на съда и нейното външно изразяване в писмения тест на
решението, поради което молбата в тази й част следва да се уважи.
В мотивите на съдебното решение съдът е приел, че при
определяне размера на дължимото обезщетение за ползване на делбения имот следва
да съобрази заключението на вещото лице инж. Е.Ц., тъй като същото отразява
актуалните цени на средния месечен наем на делбеня имот. Съдът е приел, че
същият възлиза на 367 лв. месечно, а не както поддържа жалбоподателя - 550 лв.
С оглед на това като е присъдил на жалбоподателя сумата от 61, 16 лв., дължими
от насрещните стрА. съобразно участието им в съсобствеността – 48, 93 лв. и 12,
23 лв., въззивният съд не е допуснал сочената от жалбоподателя грешка в
пресмятането. В случай, че неправилно въззивният съд е определил размера на
средния месечен наем, това не съставлява аритметическа грешка а е въпрос, който
касае правилността на съдебния акт в тази му част и подлежи на преценка по реда
на инстанционния контрол, а не по реда на чл.247 ГПК. Ето защо молбата следва
да се отхвърли в тази й част.
Искането за допълване на
постановеното на 19.01.2019 г. съдебно решение е своевременно направено, в
рамките на установения в нормата на чл.250, ал.1 ГПК срок. Същото изхожда от
легитимирана страна в процеса и е процесуално допустимо. Разгледано по същество,
е основателно.
Непълно е съдебното решение,
което не обхваща целия спорен предмет, очертан във въззивната жалба, като съдът
не е формирал воля относно част от спорното право, по което е налице
произнасяне в диспозитива на обжалваното съдебно решение.
Съдът констатира, че с молбата на жалбоподателя,
депозирана пред СРС на 04.11.2015 г. същият е отправил претенция по сметки
срещу останалите съделители за присъждане на обезщетение за лишаване от
ползване на делбения имот за периода 14.03.2012 г. – 04.11.2015 г. в размер на
7 860 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на постановяване
на решението до окончателното изплащане. С обжалваното решение съдът е
отхвърлил тази претенция. С постановеното съдебно решение въззивният съдът е
отменил частично обжалваното решение по отношение претенциятта по чл.31, ал.2
ЗС, присъдил е дължимото обезщетение за
лишаване от ползване на делбения имот за посочения период, като не се е
произнесъл по своевременно направеното искане за присъждане на законната лихва.
Ето защо въззивният счита, че решението е непълно, като в полза на
жалбоподателя следва да се присъди законната лихва върху дължимото обезщетение
по чл.31, ал.2 ЗС, от датата на постановяване на съдебното решение до
окончателното изплащане на сумата, както се претендира от жалбоподателя и с
оглед установения принцип на диспозитивното начало в гражданския процес.
Жалбоподателят е отправил също така и искане за
изменение на постановеното съдебно решение в частта за разноските. Същият не е
посочил точен размер на разноските, които счита, че дължи на останалите съделители.
Неоснователен е довода, че не дължи разноски на насрещните стрА. във връзка със
способа за извършване на делбата, тъй като избрА.ят способ ползва и него.
Правно релевантно при разпределение отговорността за разноските е
обстоятелството дали въззивната жалба срещу избрА.я от решаващия съд способ за
извършване на делбата е основателна или не. В случая обжалваното решение
относно избрА.я от СРС способ за извършване на съдебната делба е потвърдено,
поради което въззивната жалба в тази й част се явява неоснователна. Това от
своя страна е основА.е за ангажиране отговорността за разноските на
жалбоподателя.
Жалбоподателят се позовава на прекомерност на
възложените в негова тежест разноски. Нормата на
чл.78, ал.5 ГПК регламентира, ако заплатеното от страната възнаграждение за
адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по - нисък размер
на разноските в тази им част, но не по - малко от минимално определения размер
съобразно чл.36 ЗАдв. Същевременно съгласно разясненията, дадени с
горепосоченото ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. №
6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.11, до приключване на устните състезА.я се
стига, когато стрА.те са изчерпили всички съображения, които желаят съдът да
вземе предвид при постановяване на решението. След тази фаза на процеса съдът
постановява своя съдебен акт, а стрА.те вече не могат валидно да осъществяват
процесуални действия, дължими и свързА. с фази на производството, които са
приключили. Следователно те не могат да въвеждат нови искА.я, нито да ангажират
нови доказателства, дори и те да са във връзка с поддържаното им становище по
време на процеса. Тази забрана обезпечава приложението на основни принципи на
исковия процес - равенството на стрА.те, равно право на защита и
състезателност, установени с чл.8 и чл.9 ГПК. Ето защо и доколкото възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение за осъществяване на процесуално
представителство на ответниците по жалбата във въззивното производство не е
своевременно направено от насрещната страна и не е налице възможност съдът
служебно да извършва такава преценка, определеното от съда адвокатско
възнаграждение, което е възложил в тежест на жалбоподателя, не следва да се
намаля.
Относно останалите доводи на жалбоподателя
във връзка с изчисляване отговорността на разноските, следва да се отбележи, че
съдът е съобразил липсата на уговорка каква част от адвокатското възнаграждение
е във връзка със способа за извършване на делбата, във връзка с претенцията по
сметки и във връзка с привременните мерки, като е съобразил усилията на
защитата по всяка претенция, включена във въззивното производство. Ето защо
въззивният съд счита, че не са налице основА.я за ревизия на становището му
относно разпределяне отговорността за разноските, поради което молбата на
жалбоподателя следва да се отхвърли.
По делото е
постъпила нередовна касационна жалба вх. № 28704/27.02.2018 г., депозирана от В.Т.П..
С
разпореждане от 01.03.2018 г. съдът е указал на жалбоподателя в едноседмичен
срок от получаване на съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в
размер на 30 лв., като представи вносен документ по делото в същия срок, както
и да представи изложение на основА.ята на допускане на касационно обжалване, с
препис за другата страна. На жалбоподателя са указА. санкционните последици от
неизпълнение на указА.ята в рамките на определения срок – касационата жалба ще
бъде върната.
УказА.ята
на съда са надлежно съобщени на жалбоподателя чрез процесуалния му представител
адв. П.И., депозирал касационната жалба, на 04.04.2018 г. Същевременно същите
не са изпълнени в рамките на законоустановения едноседмичен срок, включително и
към момента на постановяване на настоящото съдебно решение. Ето защо следва да
се приеме, че са налице предпоставките на чл.286, ал.1, т.2 ГПК вр. с чл.284,
ал.2, т.1 и т.4 ГПК, поради което касационната жалба следва да бъде върната.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ДОПУСКА
поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 445/19.01.2018 г.,
постановено по гр. д. № 4496/2017 г.
по описа на СГС, ГО, ІІ Е въззивен състав, като във втория диспозитив, вместо „още
3 635 лв.“, ДА СЕ ЧЕТЕ „ОЩЕ ПО 3 635 ЛВ. НА ВСЕКИ ЕДИН ОТ ТЯХ“.
ОТХВЪРЛЯ
молбата на В.Т.П., ЕГН **********, за поправка на очевидна фактическа грешка в
решение № 445/19.01.2018 г., постановено по гр. д. № 4496/2017 г. по описа на СГС, ГО, ІІ Е въззивен състав, относно размера
на определените суми по реда на чл.344, ал.2 ГПК, като неоснователна.
ДОПЪЛВА решение
№ 445/19.01.2018 г., постановено по гр. д. № 4496/2017 г. по описа на СГС, ГО, ІІ Е въззивен състав, КАТО върху
сумите съответно от 2 133, 87 лв., както и от 533, 46 лв., представляващи
обезщетение за лишаване от ползване за периода 14.03.2012 г. – 04.12.2015 г.,
се дължи ЗАКОННА ЛИХВА, считано от
19.01.2018 г. до окончателното им изплащане.
ОТХВЪРЛЯ молбата
на В.Т.П., ЕГН **********, за
изменение на решение № 445/19.01.2018 г., постановено по гр. д. № 4496/2017 г. по описа на СГС, ГО, ІІ Е
въззивен състав, в частта за разноските, като неоснователна.
ВРЪЩА касационна жалба вх. № 28704/27.02.2018 г., депозирана от В.Т.П., ЕГН **********, на основА.е чл.286, ал.1, т.2 ГПК вр. с чл.284, ал.2, т.1 и т.4 ГПК.
Решението подлежи на
обжалване в едномесечен срок от връчването му на стрА.те при условията на
чл.280, ал.1 ГПК, като в ЧАСТТА, с която е върната касационната жалба има
характера на разпореждане, поради което подлежи на обжалване в едноседмичен
срок от връчването му на стрА.те.
.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.