Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 25.06.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІV-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети март през
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Албена
Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Таня Орешарова
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Антоанета
П., като разгледа докладваното от съдия Костадинова-Младенова
в. гр. дело № 11823 по описа за
2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
С
решение № 294702 от 15.12.2017г. по гр.д. № 10010/2017г. Софийски районен съд,
32 състав отхвърлил предявените от „А.Б.“ ООД, ЕИК *****, срещу Л.В.В.,
ЕГН **********, искове за признаване за установeно, че ответникът дължи на
ищеца сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 72845/2016г. на СРС, 32 състав,
в общ размер 15 999.91 лв., представляващи остатък от договорни неустойки,
дължими по договори за повишаване на квалификацията от 22.11.2012г.,
17.06.2013г., 16.05.2014г., 23.05.2014г., 25.05.2015г. и 29.06.2015г., ведно
със законна лихва от 13.12.2016г. до изплащане на вземането. На основание чл.
78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 1 620 лв. -
разноски за исковото и заповедното производство.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ищеца „А.Б.“ ООД, действащ чрез процесуалния си представител адв. И.-А.Ч.Н.,
който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилно приложение на материалния
закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че
направените изводи за нищожност на разпоредбите от процесните договори за
повишаване на квалификацията също са
неправилни и незаконосъобразни. Сочи, че договорите по чл. 234 КТ не са трудови
по своята същност, макар и сключени между работодател и служител и следва да се разглеждат по общите
правила на ЗЗД. Твърди, че по делото е безспорно установено наличие на валидно
облигационно правоотношение между страните с предмет повишаване на
квалификацията на ответника, по силата на което е след напускането му е възникнало
задължение за заплащане на претендираните като неустойка суми. Предвид това, че
трудовото правоотношение на ответника с ищцовото дружество е прекратено чрез изрично
заявено от ответника предизвестие, считано от 18.12.2015г. то ответникът държи на основание чл. 3, ал. 2 от представените по делото договори неустойка. В жалбата се оспорват твърденията
на ответника, че пътуванията били с цел командировка, поради което работникът
не дължал връщането им. Твърди, че са неоснователни и доводите на ответника, че
не е давал съгласие за извършеното прихващане. Оспорва се и направеното от ответника
искане за намаляване размера на неустойката поради прекомерност. Моли съда да
отмени атакуваното решение и вместо нето постанови друго, с което да уважи
предявените искове. Претендира разноските по делото съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Л.В.В. с отговор
по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно.
Претендира разноски за въззивната инстанция съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендираното от въззивника адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално
допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността
на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по
делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с
изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:
Със заявление вх. № 3085080/13.12.2016г. ищецът „А.Б.“ ЕАД, ЕИК ***** е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Л.В.В., ЕГН ********** за сумата 15 999.91 лв. - главница, представляваща остатък от договорна неустойка, дължима съгласно чл. 3 (2) от Договор за повишаване на квалификацията от 22.11.2012г.; 17.06.2013г.; 16.05.2014г. 23.05.2014г. 25.05.2015г. и 29.06.2015г. , получен след извършено прихващане от кредитора по см. на чл. 103 и чл. 104 ЗЗД, ведно със законната лихва от 13.12.2016г. до изплащане на вземането. На 19.12.2016 г., по ч. гр. д. № 72845/16г. на СРС, 32 състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за посочените в заявлението суми, като са присъдени и сторените разноски в заповедното производство в размер на 1050лв. , от които 320 лв. държавна такса и 730 лв. възнаграждение за юрисконсулт.
Ответникът Л.В.В., ЕГН ********** е подал възражение по чл. 414 ГПК на 28.12.2016г. Съобщението за възможността за предявяване на установителен иск е връчено на ищеца на 16.01.2017 г. Исковата молба е подадена на 16.02.2017г. /в срока по чл. 415 ГПК/.
В исковата молба ищецът твърди, че по силата
на трудов договор № 57/31.07.2009г., анекс от 03.02.2010г. и допълнително
споразумение от 16.06.2011г. към договора, с ответника били в трудово
правоотношение, по което последният изпълнявал длъжността „сервизен инженер“ в
ищцовото дружество. Твърди още, че между страните били сключени осем договора
за повишаване на квалификацията, като в изпълнение на задълженията си по
процесните договора работодателят-ищец заплатил суми за разходи за проведените
обучения, както следва: по договор от 22.11.2012г. – 744.49 лв.; по договор от
17.06.2013г. – 2 224.79 лв.; по договор от 16.05.2014г. – 2 027.28
лв.; по договор от 23.05.2014г. – 807.81 лв.; по договор от 25.05.2015г. –
2 318.16 лв., и по договор от 29.06.2015г. – 3 469.73 лв. С клаузите
на чл. 3, ал. 2 на всеки от договорите за повишаване на квалификацията било
уговорено, че ако след придобиване на квалификацията трудовото правоотношение с
обучаемия бъде прекратено от обучаемия или по негова вина, независимо от
основанието за прекратяване, обучаемият дължи на работодателя неустойка, както
следва: 1. При прекратяване в срок до 1 година от завършване на обучението –
неустойка, равняваща се на двойния размер на стойността на обучението и всички
разходи, направени от работодателя във връзка и по повод на това обучение; 2.
При прекратяване в срок от 2 до 5 години от завършване на обучението –
неустойка в размер на стойността на обучението и всички разходи, направени от
работодателя във връзка и по повод на това обучение; 3. При прекратяване в срок
от 6 до 10 години от завършване на обучението – неустойка в размер на
половината от стойността на обучението и всички разходи, направени от
работодателя във връзка и по повод на това обучение. С нотариална покана,
получена от работодателя на 18.11.2015г., ответникът отправил предизвестие за
прекратяване на трудовото правоотношение, като заявил изрично, че иска
трудовото правоотношение да бъде прекратено преди изтичане срока на
предизвестието, като заплати дължимото обезщетение в размер на две брутни
трудови възнаграждения за неспазения срок на предизвестието в размер на
2 800 лв. Трудовото правоотношение било прекратено, считано от
18.12.2015г. Поради това, и съобразно уговореното в чл. 3, ал. 2 от договорите
за повишаване на квалификацията, ответникът дължал на ищеца по процесните договора
неустойки в общ размер 17 380.15 лв., които са до както следва: по договор
от 22.11.2012г. – 744.49 лв.; по договор от 17.06.2013г. – 2 224.79 лв.;
по договор от 16.05.2014г. – 2 027.28 лв.; по договор от 23.05.2014г. –
807.81 лв.; по договор от 25.05.2015г. – 4 636.32 лв., и по договор от
29.06.2015г. – 6 939.46 лв.
Същевременно
работодателят дължал на ответника сума в размер на 1 308.24 лв.,
представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м. ноември и м. декември
2015г., като на ответника били изплатени месечни трудови възнаграждения за
същите месеци в минимален размер, общо 651.20 лв. От ищеца било извършено
прихващане на двете насрещни вземания със сумата 1 308.24 лв. до размера
на по-малкото от тях, след което ответникът дължал неустойка в общ размер 16071
лв., съгласно направеното уточнение на исковата молба с допълнителна молба вх.
№ 92827/04.02.2018г. За вземанията била издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по гр.д. № 72845/2016г. на СРС, 32 състав. Ищецът е поискал от съда да признае за
установено, че ответникът дължи на ищеца неустойки по процесните шест договора,
заедно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на
13.12.2016г. до окончателното плащане.
Ответникът Л.В.В.,
ЕГН ********** е оспорил исковете. Твърди, че не дължи претендираните от ищеца
суми, защото клаузите на договорите, на които ищецът се позовава, са нищожни и
противоречащи на закона. Твърди, че получените средства за престоя в чужбина по
време на обучение всъщност са командировъчни, които не подлежали на връщане.
Обученията са се провеждали в офисите на
фирмите, с продуктите на които оперира ищцовото дружество. За всяко пътуване тях
е имало заповед за командировка и финансов отчет, в който са посочени по пера разходите за командировка на служителите, участващи в обучението – пътни
разходи, транспортни разходи, нощувки и дневни. Излага твърдения, че
представените договори за повишаване на квалификацията са недействителни,
поради липса на съгласие, липса на основание, както и поради противоречие със
закона. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на
претендираната неустойка, чийто размер не съответствал на принципа на
справедливостта. Клаузата за неустойка била неравноправна, противоречала на
принципа за справедливост и на добрите нрави и като такава била нищожна. Размер
на неустойката бил необосновано висок до степен на нищожност на клаузата,
защото не съответствал нито на трудовото възнаграждение на ответника, водела до
неоснователно обогатяване. Не дължал лихва за забава на плащането на
неустойката, основанието за прекратяване на договора било искане от ответника.
По делото е представен трудов договор
№ 57/31.07.2009г., изменен с
допълнителни споразумения от 03.02.2010г. и
от 31.07.2011г., по силата на който ответникът Л.В.В. е назначен в
ищцовото дружество на длъжността „сервизен инженер“. По делото са приети и
неоспорени от страните Договор за повишаване на квалификацията от 22.11.2012г.; 17.06.2013г.; 16.05.2014г.
23.05.2014г. 25.05.2015г. и 29.06.2015г. По силата на тези договори ответникът
като обучаем се е задължил да премине курсове за обучение за монтаж, поддържка
и сервиз на различни продукти, предлагани от ищцовото дружество. Според т. 1 от
всички договори обучаемият се задължавал да премине курс на обучение за монтаж
и сервиз на продуктите на точно определена фирма, партньор на ищцовото
дружество. Съгласно тези договори средствата за обучението, включващи всички разходи, описани по пера във
финансов отчет съм заповеди за командировка са за сметка на работодателя.
Съгласно чл. 2 от посочените договори за повишаване на квалификацията
обучаемият се задължава да работи при работодателя по придобитата от него квалификация за срок от десет години. Обученията са се
извършвали в чужбина в офисите на клиенти на ищцовото дружество. Към всеки от
договорите за повишаване на квалификацията е
представена заповед за командироване, издадена въз основа на Наредба за
служебните командировки и специализации в чужбина, одобрена с Постановление № 1/1987г.
и финансов отчет към нея, подписан от представител на работодателя и ответника. В края на всяко обучение на ответника е
издават сертификат, удостоверяващ присъствието на семинара, които били валидни в едногодишен срок от завършване на
обечението-
Съгласно представените по делото шест
договора за повишаване на квалификацията при прекратяване на трудовото
правоотношение работникът дължи неустойка както следва: при прекратяване в срок
до 1 година от завършване на обучението – неустойка в размер на двойния на
стойността на обучението и всички разходи по осъществяването му; 2/ при
прекратяване в срок от 2 – 5 години от обучението неустойката е в размер на
стойността на обучението и всички разходи по осъществяването му; 3/ при
прекратяване в срок от 6 – 10 години от обучението неустойката е в размер на
половината от стойността на обучението и всички разходи по осъществяването му. По
делото са представени сертификати, които удостоверяват успешното завършване на
обучителен курс от ответника.
По делото е представена нотариална
покана от 17.11.2015г., изпратена от ответника Л.В. до ищцовото дружество, получена
на 18.11.2015 г., с която работникът е отправил предизвестие за прекратяване на
трудовото правоотношение, като е заявил изрично, че иска трудовото
правоотношение да бъде прекратено преди изтичането на срока на предизвестие и
същото е прекратено считано от 18.12.2015 г.. От своя страна работодателят е
изпратил покана до ответника за заплащане на дължимата неустойка, вследствие
прекратяване на трудовия договор. След извършване на необходимите изчисления е
изпратил и уведомление за извършено прихващане на основание чл. 103 и чл. 104
от ЗЗД между дължимите от работодателя суми и дължимата от работника неустойка.
След изтичане на определения в изпратеното уведомление срок за доброволно
плащане работодателят е депозирал заявление за издаване заповед за изпълнение.
С оглед на така установената фактическа
обстановка, съдът приема от права страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по
допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е
ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното по
делото решение е валидно и в обжалваната част е допустимо. Разгледано по
същество е неправилно.
Предявения иск е с правно основание
чл. 422 вр. с чл. 415 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 234 от КТ вр. с чл. 92 и чл.
86 от ЗЗД - иск за установяване съществуване на вземане на ищеца към ответника
за заплащане на неустойка за неизпълнение на договорно задължение и за обезщетение за забава на плащането на
неустойката.
При така депозирания иск в тежест на
ищеца е да установи по делото, че между страните е съществувало валидно
облигационно правоотношение, по което ищецът
е изпълнил задълженията си и за ответника е съществувало валидно и
изискуемо задължение, за неизпълнение на което страните са постигнали валидно
съглашение за неустойка в определен или определяем размер.
В тежест на ответника при така
депозирания отговор е да докаже, че е клаузата за неустойка не е валидна,
страда от пороците, за които е навел твърдения.
Неустойката може да се търси тогава,
когато са налице елементите от фактическия състав, който поражда вземането за
същата, тоест при наличие на онази форма на неизпълнение, за която тя е била
уговорена.
Основателността на предявения иск е
обусловена от следните правопораждащи факти: 1/ наличието на облигационна
връзка – двустранна правна връзка, валидно договорно задължение, от което да
възниква задължение за изпълнение; 2/ че кредиторът /ищецът/ е изпълнил
задълженията си по сключения договор /или че е бил готов да ги изпълни/;
3/ уговорена по размер неустойка в
случай на неизпълнение на задължението на ответника да премине успешно базовия
курс за обучение. Ответникът като страна по посочените договори има правен
интерес от прогласяване на нищожността им, като по този начин същият ще се
защити срещу неоснователно отричане на право, което съществува – в настоящия
случай конституцинното право на труд, на свободен избор на професия или дейност
и на справедливо възнаграждение в съответствие с извършената от него работа.
Безспорно е по делото, че въз основа на
трудов договор № 57 от 31.07.2009г. между страните възникнало трудово
правоотношение, по силата на което ответникът Л.В.В. е изпълнявал длъжността „сервизен
инженер“ в ищцовото дружество. Това правоотношение е било прекратено на
18.12.2015г. след изтичане на срока на едномесечното предизвестие, отправено от
работника за ищцовото дружество, за което страните не спорят.
По делото са представени Договори за
повишаване на квалификацията от
22.11.2012г.; 17.06.2013г.; 16.05.2014г. 23.05.2014г. 25.05.2015г. и
29.06.2015г. Предвидените обучения са в офисите на фирмите, които ищцовото
дружество обслужва. Към всеки от тях има заповед за командировка и финансов
отчет, подписан от двете страни, в който са посочени по пера разходите за
командировка на служителя - пътните
разходи, транспортни разходи, нощувки и дневни. Страните договорили, че ако след придобиване на квалификацията трудовото
правоотношение бъде прекратено от
обучаемия или по негова вина, обучаемият дължи
съответна неустойка. Ответникът е
възразил своевременно, че тези договори са нищожни.
Страните по договор за повишаване на
квалификацията целят постигането на благоприятни за тях последици чрез повишаване
на равнището, степента на знанията и уменията на работника или служителя в
рамките на определена професия или специалност. Обучението за повишаването на
квалификацията се осъществява извън рамките на обичайния трудов процес по
предоставяне на работната сила. Минималното задължително съдържание на договора
е определено в чл. 234, ал.
2 КТ, а ал. 3 дава възможност страните по договора да уговорят и
допълнителни условия, свързани със задължението на работника или служителя да
работи при работодателя за определен срок, както и каква отговорност се носи
при неизпълнението на първото условие или при незавършване на обучението. Съгласно
константната съдебна практика на ВКС напр. решение № 227/19.04.2011 г. на ВКС, IV г.о. по
гр.д. № 1861/2010 г., договорите за професионална квалификация и
преквалификация не се уговаря престирането на работна сила и извършването на
определена работа при работодателя, те не са трудови договори, макар и да са уредени
от трудовото право, но при положение, че в споразумението за повишаване на
квалификация или преквалификация се променят или създават нови клаузи, касаещи
самото трудово правоотношение, то за тях важи изискването да са в писмена форма
като условие за действителността им, какъвто характер има процесния договор в
настоящия случай. Следователно приетото от първоинстанционния съд не е в противоречие с това разрешение,
доколкото той е разгледал заявеното основание за недействителност на клаузите в
договора за повишаване на квалификация, които касаят самото трудово
правоотношение.
В своята практика ВКС приема, че договорът по чл. 234 ал.1 КТ има характера на трудов договор, но що се касае до въпросите, свързани с неговото изпълнение и последиците от това, приложими са общите правила за договорите и следва да се приложи гражданския закон относно отговорността за неизпълнение /така Решение № 326/19.05.2010 г. по гр.д. № 706/2009 г. на ВКС/. Следователно с оглед характера на договора приложимите разпоредби досежно действителността на клаузи от посочения договора са именно тези на КТ, а единствено по отношение на неговото изпълнение следва да се приложат гражданските закони. Според разпоредбата на чл. 74 ал.1 КТ трудов договор, който противоречи на закона или го заобикаля, е недействителен. Страните могат да се позовават на недействителността на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена и решението за обявяването не бъде връчено на страните. Обявяването на недействителността на трудовия договор може да стане както в самостоятелен исков процес, така и във висящ исков процес по трудов спор. По същия начин се обявяват за недействителни и само отделни клаузи на трудовия договор. При наличие на недействителен трудов договор или на отделни клаузи от него, всяка от страните по правоотношението – работодателят от една страна и работника от друга, имат правен интерес от обявяване на недействителността /така Решение № 319/05.11.2013 г. по гр.д. № 20/2013 г. на ВКС, 4 ГО; Решение № 81/25.02.2011 г. по гр.д. № 930/2010 г. на ВКС, 3 ГО/.
При съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства може да се направи категоричен извод, че чл. 2 и чл. 3, ал. 2 от договорите за повишаване на квалификацията, сключени между страните са недействителни поради противоречие с императивни норми на КРБ и КТ. Разпоредбата на чл. 48 от КРБ защитава основното право на труд, на свободен избор на професия и дейност и на възнаграждение, което съответства на извършената от работника работа. В настоящия случай ответникът е представил сертификати, придобити в следствие на проведени курсове и обучения за повишаване на професионалната му квалификация, от които е видно, че те удостоверяват придобити знания за работа с точно определени продукти, което по своята същност не е повишаване на общата квалификацията на работника. От страна на въззивника не са представени доказателства, че е налице връзка между преминатото обучение и изпълняваната от ответника работа по трудово правоотношение, което е законова предпоставка за законосъобразността на задължението за оставане на работа за определен период след обучението. Уговорената клауза за неустойка за неизпълнение на задължение по договора за повишаване на квалификация, при която работникът следва да върне стойността на направените от работодателя разходи, които са включени в заповедта за командироване, противоречи както на императивната разпоредба на чл. 48 ал.5 КРБ, регламентираща правото на работника да получава възнаграждение, съответстващо на извършената от него работа, така и на чл. 51 КРБ. Уговорената в чл.3, ал. 1 неустойка при прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от основанието за прекратяване, е уговорена в противоречие с чл. 48 ал.1 и ал.3 КТ, регламентиращи правото на труд и свободен избор на професия и дейност. Константна е практиката на ВКС, че работодателят няма право да налага забрана на работниците или служителите си да прекратяват едностранно трудовото правоотношение, след като такива възможности са изрично предвидени в КТ /така Решение № 248 от 15.11.2016 г. по гр. д. № 784 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение; решение №656 от 25.10.2010 г. по гр. дело №1954/2009 г., IV г.о., решение №417 от 21.05.2010 г. по гр. дело №1228/2009 г.,III г.о, и решение №535 от 30.06.2010 г. по гр. дело №309/2009 г., IV г.о./. Освен на посочените разпоредбите от КРБ, уговорените по този начин клаузите представляват отказ от трудови права, който се явява недействителен съобразно нормата на чл.8 ал.4 КТ.
Въззиваемата страна - ответник още в отговора на исковата молба, а и в течението на съдебното производство, организира защитата си около твърдението, че осъществените пътувания са по естеството си командировки, като разходите по тях не се дължат от работника по аргумент на чл. 215 КТ. Това твърдение не се оборва от представените от въззвника писмени доказателства. Безспорно е установено, че работодателят е оформил отсъствието на работника и е определил дължимите за пътуванията пътни, дневни и квартирни пари с нарочна заповед. Средствата са отчетени от работника като отчетът е приет и неоспорен от работодателя. Освен това от страна на работодателя не са представени доказателства, че той е извършил разходи за обучение, които да подлежат на репариране от страна на ответника. Съгласно практиката на ВКС във всички случаи при договори за повишаване на квалификацията от страна на работника се дължи само възстановяване на направените разходи за обучение и то в размер съответен на неизпълнението.
Поради изложените съображения и поради съвпадението на крайните правни изводи на двете съдебни инстанции, съдът намира въззивната жалба за неоснователна, като решението на първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено.
По отношение на
разноските във въззивното производство:
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът
има право на разноски, направени във въззивното производство. Ответното
дружество чрез процесуалния си представител е претендирало следните суми: сумата
от 1080 лв., представляващо заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство по в. гр. д. № 4124/2018г. по описа на СГС; сумата от 1080
лв., представляващо заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство по в касационно дело № 4085/2019г. по описа на ВКС, сумата от
1080 лв., представляващо заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство по в. гр. д. № 11823/2020г. по описа на СГС, ІV Г в. състав като своевременно е представил списък по чл.
80 ГПК, и копие на договори за правна
защита и съдействие, с които се
удостоверява, че претендираните разноски за всички съдебни инстанции са реално заплатени.
Своевременно релевираното от жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява неоснователно. С указанията в т.3 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК приема, че намаляването на адвокатското възнаграждение при направено възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК не рефлектира в отношенията между адвокат и клиент, които са сключили конкретен договор и са поели задължения по него. Основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, тъй като уговарянето и изплащането на възнаграждение за адвокатска услуга над определените минималните размери в Наредба № 1/2004 г. / в конкретния случай в размер на 1010лв./, само по себе си, не е основание да се приеме, че е прекомерно. В този смисъл, настоящият състав приема, че с оглед на материалния интерес и фактическата и правна сложност на делото, направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство пред въззивна инстанция е неоснователно. При преценката на подробно изложените мотиви по оплакванията във въззивната жалба с оглед особеностите на случая, не може да се изведе несъответствие между положените усилия на защитата при упражняване на процесуалните права на въззиваемата страна и определения размер на уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение.
При изложените съображения, настоящият състав приема, че въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна платеното адвокатско възнаграждение в общ размер на размер на 3240 лева за осъществено процесуално представителство по двете въззивни и една касационна инстанция.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 294702 от
15.12.2017г. по гр.д. № 10010/2017г. Софийски районен съд, 32 състав.
ОСЪЖДА „А.Б.“ ООД
, ЕИК ***** със седалище и адрес на управление *** на основани чл. 78, ал.3 ГПК
да заплати на ответника Л. В.В., ЕГН **********,
с адрес ***, ж-к. ****** сумата от
3 420 лв. (три хиляди четиристотин и двадесет лева) сторени разноски за
адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН
КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/